Butterfly caught

Не ми стигат кривите дни
в накъсаност ми се изразява празнината.
Нищо не ме запълва
а дните ме разпокъсват още повече.
Парче след парче
и не им стигаше на хората
жадни за още
жадни за кръв
неутолима е тази жажда..

Всеки ден интриги
ненагледали се на зрелища.
Хубаво нека аз съм винаги грешната
щом това удволетворява света.
Хриптя ранена
залязвам като звезда
разбивам се в атмосферата
и горя на късове
един вид разпадане - крайно разпадане.

И нямам нужда от утешителни думи
омръзна ми от фалшиви преструвки
от хора
от лъжи
независимо изчерпаема съм
нарочно си противореча
животът ми е една прашна спирка
душата ми се извозва в прашен автобус
самата аз чакам някой да ме спаси
от скрибуцането на вратите
от студа полепнал по прозорците
от нахалният дискомфорт.

Затварям очи
и искам да надникна
отвъд своите представи
"Весели Празници" - надпис на някакъв магазин.
а аз какво празнувам
като гладен лешояд
посредствеността пирува над трупа ми.
всеки ден празнувам
в своята тъга.

И единствената бутилка дето ми е сладка
е тази която е със счупено гърло
дето все те порязва
и никога не е достатъчно
аман от тая самота..

Carnival of Rust

Вали сняг .
Покрива
косата ми ,
измива тенорното в мен.

Странно е ,
като риба в аквариум съм..
златна рибка ,
но не изпълнявам желания
хриле нямам
за необятния океан
и съм притисната между
четири стени
коя от коя по чупливи и студени.

А зад този студ какво има друго?
Зад решетъчната изоолация
чувствата могат ли да проникнат ,
метала е несломим
стъклото неприкосновенно
а самата аз неспособна..

Отломки от една отпадачна
реалност.
Изрежи си хора от хартия
така би било по лесно да ги разбереш ,
понеже мене не успя.
Но не си отивай ,
остани за шоуто ,
не би изпуснал атракцията нали?


Вдишвам омраза
и дробовете ми някак вече са свикнали ,
ходя по улицата
и непреклонния студ
нахлува под дрехите ,
там няма нищо - само една гола душа ..
замръзнали мечти и счупени криле..
- Извинете имате ли да ми дадете 2 лева? - пита ме клошарката
- Извинете имате ли да ми дадете едно сърце? - питам аз
- Ненормалница - получавам в отговор..
Лудостта ми се измерва
само в хилядите стъпки на ръба , по ръба , около него
ако съм на този ръб и отвъд няма друго
по добре да скоча..от колкото да съществувам
просто заради идеята..

На часовника накрая
батериите му свършват
стрелките му прашасват
а моят език се вкочани..
всичко е сенки
а когато си отида
няма даже и студ..

On Any Given Night

Много луни изгряха
от онзи ден в който
се чувствах пълна ..
От тогава минаха много приливи
и повече отливи ,
през които нещо от мен си отиваше.

Потапям четката в боята
и нанасям следващия щрих ,
картината се избистря леко ,
но все още е толкова неясна.

Намирам се в центъра ,
в центъра
на тази паралелна реалност
и знам че няма път наобратно.
Самата аз съм наобратно
и времето
и хората
и порядките
един не свършващ цикъл
циклично изчезвам
и накрая единственото което
остава от мене е пепелта.

Не знаех дали съм още жива ,
тоест дишах , движех се
но имаше ли това някакво значение.
наълно застинала съм
между редове и прозорци

Х , хладно се разстила въздуха около устните ми ,
дефект на съзнанието
С , спрях да виждам цветно .
Винаги търсех черното в белотата си.
Бях като ходещ некролог ,
уж привидна до всички ,
а всъщност не принадлежах никъде
бях чужда за теб и за нея , за всички
и най чужда за себе си.

С , сънувам мъж
подавам му недоразвитата си ръка
хайде поеми я или я скърши
скърши бъдещето от плещите ми.

Хвърлях светлосенки
на отдавна несвързано тяло.
Изскубах си кабелите
и си вкарах още
една доза от онази отрова ,
дето всеки ден по малко те убива.

Несъмнено съм съмнителна
нелогична
не разбиращо те гледах
наранявах се
страдах от сиво ежедневие
исках разнообразие
получавах лицемерие
гаснех с печал.

Вечер си лягах с студени мисли
сутин се събуждам и бях все още празна
не можех да обясня на никой
с думи
и в това беше цялата ирония.

тежи ми нещо ,
може би е износеното ми сърце ,
бих отишла да си купя ново
само че намирах винаги магазина
за втора употреба на сърца.

заспивам
и после се събуждам
всичко е един дъжд
един гладен декември
една опустошителна зима..

и после си тръгвамe от себе си
и оставяме кървящите ни кожи..
да бледнеят , да изчезват

this could be the hardest thing to leave without a single trace.
Here without you
Here without you,, I fall apart.
I fall apart

Strangers in the night


Разхождаше се из мудната нощ. Стъпките и бяха равномерни , тихи и леки.
Стъпваше сякаш не бетон , ами коприна.Косите и се вееха , а лицето и само от време на време
бе осветено от някой и друг игрив лунен лъч.
Беше като едно красиво привидение , като същество не от този свят
във ноща , студена и увличаща те в стегнатите си обятия .Някак си притегляше
към своя хлад и ако се поддадеш , никога повече не би отворил очите си навярно.
Беше валяло сняг , първият сняг от толкова време насам.Една глуха красота..
Белите поли на зимата , сияйните лъчи на пълната луна , тихите и стъпки..



Нанси , просто обикаляше наоколо.Обичаше нощният полумрак ,
за пореден път бе ядосана на себе си , на хората , на всички .На глупавата си
романтичност , за кой ли път се чудеше дали бе благословия или проклятие.
Погледа и се заби във луната , ах тази луна. Всеки път все повече я привличаше ,
но достатъчно я и отблъскваше.
Най много се страхуваше , че не знае.
Да , не знаеше , не вярваше и тя дори самата се чудеше в какво и кой.
Всяка , всяка вечер тя беше някъде с някой , раздаваше се ,
сякаш че имаше много да даде от себе си.
Поредният окаян нещастник , беше новата и любов , поредното и разочарование
и накрая тя винаги оставаше с едно гнило сърце , пълно с червей..като една изгнила ябълка беше.
И нямаше кой да я излекува.
Не беше измислен и лек , за нейната болест.
И сега , се бе запътила към поредното така наречено парти , на което би трябвало да и е забавно.
Забърза крачката ..и ето виждаше се смачкания и някак сив , както дните и блок.
Изморен от тежкото ежедневие , приличащ на една бездна , готова да те глътне ,
да погълне ценностите ти , идеалите , че дори и мечтите , а тя имаше мечти.
Или това беше прекалено отдавна , когато още не се бе отрекла до такава степен от себе си.
Бленуваше , целуваше с очи звездите ..преди да я попари покварата , и да превземе всичко.
сега всичко , целият и свят се изчерпваше с една затворена кутия , един опарен звук и крайна празнота.

Качи се в сдъвканият асансьор и натисна бутона с малък надпис 13.Машинариите мигновенно се
задействаха , звуците бяха скърцащи ..както някой мъченик проплаква в пред смъртната си агония.
Бавно се изкачваше , човек би си помислил че всеки момент може би ще се продъни.И блокът би те
грабнал в дълбоката си бездна.
След 1-2 крайно неприятни минутки , етажа дойде и тя слезе.
По етажа звучеше , доста силна музика и разни гласове.
Натиска протъркания звънец и на вратата се появи глава на момче..
- О ти ли си , айде бе крайно време беше ..влизай преди да си изпуснала всичко. - беше просто поредният "приятел" честно казано тя дори и името му не си спомняше.
Все пак влезе , той и каза да не се събува. Още с самото си стъпване вътре , главата и се замая от
високите децибели звуци , от задушният въздух..миришещ на плът , говорещ за разврат , за едно нравствено падение , в което тя би се напила до смърт и на следващата сутрин щеше да си отиде с едно огромно главоболие
и същата поразяваща празнота...а трябваше да и е забавно нали?
Първото нещо което подхвана бе чашата с бяло вино , излезе на балкона , запали поредният фас
и засмука от тютюна така зажадняло , сякаш би я избавил от малкият ад , който умишлено си бе създала.
Направи една две , три дръпки и го остави да догаря в хладната вечер , разкъсвана от дънданията. Никога не ги
допушваше тез фаски , не можеше , не искаше , като да изпуши себе си докраен предел - такова нещо не можеше
да позволи.
Отпи от чашата с вино и с замечтан и унесен поглед , загледа луната...


Той - красив , висок , измамно изискан , строен , хладен..с похотлив поглед огледа обстановката.
Всичко си беше на ниво , музика , хора ..въздуха разнасяше миризмите и звуците ,
а неговите уши бяха сякаш антена за всичката тази суета.
И тогава я видя , нея ..сама , непознатата , с веещите се коси , с красивите и дълги пръсти , впили се
жадно в студеното стъкло - чашата. Устните и , червени и сочни , вкусващи от питието , изсмукващи ,
сякаш всичко наоколо..атмосферата беше твърде пренаситена откъм посредствеността и
простоватото уж "сложно ежедневие" ... Един късометражен филм , в който лентата изненадващо не свършва?
Приближаваше бавно към нея , но все още не знаеше какво да и каже. Колко ли глупаво би изглеждал ,
но какво пък толкова , само ако можеше да и разбере името.
А тя изглеждаше прекалено далечна , дори и така близко до него , деляха ги няколко крачки , а всъщност
биха били дори и километри .

- Луната е стряскащо красива тази вечер , като самата вас ..да опредлено е като вас - плътният му глас ,
сякаш се беше отразил по повърхността на кожата и.
Тя вдиша дълбоко силният му парфюм и закова очите си в неговите.
- Да , тя винаги ме е привличала ..сякаш се вливаше в мен и аз като един бряг очаквах с нетърпение вълните
и.
- Хм , странен начин да се изразиш за нещо , толкова относително не смятате ли?
- Прекалено много неща са относителни..Името ми е Нанси , да прескочим любезностите - отвърна тя с усмивка.
Наистина може да е странен , но именно за това ми звучи по запленително и красиво - и ето , тя му изпрати още една усмивка.
Той отвърна на нейната ..
"Значи Нанси се казваше , тази така загадъчна девойка.." Внезапно мислите му бяха заглушени от случката вътре , а именно разни пияни типове вилнееха.
- Какво ще кажеш да се разкараме от тук , Нанси? Естествено ако не звучи прекалено самонадеяно и нагло и ако нямаш нищо против? - запита той опитвайки се да звучи поне малко убедително.
- Все още не съм разбрала името ти ? - отново му приложи от онези погледи , сякаш можеше да види душата му.
- Ох , извинявай..доста съм разсеян като че ли? Франк , името ми е Франк. - и той и подаде една от своите грабващи усмивки , показващи два реда изключително бели зъби.

Като цяло той си беше доста спретнат младеж , умееше да съчетава дрехите си придавайки си един леко екстравагантен вид.
Косата му беше черна и доста гъста , седеше в една небрежна форма , леко рошава.Носеше
черени джинси и черна риза , първите две копчета бяха нарочно откопчани , допринасяха едно съблазнително излъчване , а очите му бяха като два смарагда преплитащи се с нефрит и грееха в очните си орбити. Усмивката му бе леко непринудена и засилваше чара му.Всяка една част от него крещеше - НЕУСТОИМ.

Тя определено не можеше да устои , въпреки че и беше пределно ясно , държанието и беше непроменено.
- И накъде смятате да ме отведете , Франк? - сега бе нейн ред да впусне усмивката си в действие.
Цялата тази игра на усмивки , беше доста по лична и необикновенна от това което изглеждаше да е.
- Ами , не знам имам кола , имам и бира ..не е прекалено изискано , не е правилно да карам и да пия , затова си седи за специални случай..винаги можем да отидем нанякъде. - опитваше се да измисли горе долу подобаващ отговор..
Но всъщност да ви кажа , няма значение , просто някъде , ще караме. Някак си не обичам да определям нещата.
По ми допада когато всичко е..
- ..спонтанно? - довърши тя
- Да , спонтанно - засмя се закачливо той , направи приканващ знак с ръка и се поклони леко.


След като бяха успяли да си проправят път през цялата тази "сган" най накрая , успяли да се измъкнат от обятията
на студеният бетон , стигнаха заветната цел - колата. Черен понтиак , доста запазен и голям.
Той отключи колата , след което отвори вратата за да може Нанси да влезе.
- Доста малко са хората като теб в днешно време - някак отегчено прозвуча тя.
- Какви хора ?
- Ами в случая , кавалери , възпитани ..досега толкова малко хора са ми говорили на вие , дори след като те помолих да ме наричаш Нанси , още повече самият ти вид , не издава такива маниери ..
- Предполагам не сте попадала на подобни хора , Нанси .
- Предполагам..е все пак накъде сме се запътили - сменяйки посоката на разговор.
- Ще видите - след което пусна тиха джаз и запали колата.

Вечер София , изглеждаше прекалено красива. Някак си тихо застинала , но не и спяща , не. Празна , безоблачна
нямаше ги навалиците хора , нямаше го ненормалното движение , задръстванята , хилядите непознати пресичащи , сновящи и нараняващи улиците на града. Една великолепна картина си беше.. и целият сняг , по паважите , студа заскрежил прозорците.. ноща озвучавана единствено от мотора на колата и тихия джаз.От толкова време прекарано в този кът на света , нито единият от двамата не бе опознал столицата в тази и светлина. Сякаш времето бе спряло , въпреки че и той , и тя често сновяха , безпосочно и безцелно..
Сега всяка една лампа , беше приказен светилник , всяка улица нов път към красотата ..едно спиращо дъха великолепие.

И ето клубът изскочи пред тях , в шепнещия мраз , който нагло измукваше топлината от телата им.
Той отвори вратата , за да може тя да влезне..и ето
отново бяха вътре в поредният малък и топъл свят ...въпреки че нищо не изглеждаше така посредствено вече.
Нови миризми , топлини , ухания и музика.
"Strangers in the night, two lonely people, we were strangers in the night up to the moment .When we said our first hello.Little did we know ..love was just a glance away " - звуците , сякаш се разливаха из дължината на цялото и тяло ,
пускаха корени в съзнанието и ..думите се разпръсваха в душата и , всичко изглеждаше така необикновенно , а нагледно си беше най обикновенно. Фрапиращия джаз клуб , нямаше много хора , но това не пречеше на тези които бяха вътре.

- Ще може ли един танц - галантно запита той.
- Ами аз не съм много добра в танците - заоправдава се доста непохватно ,
всъщност магазина в който си купих обувките навярно само леви са ми дали . - отвърна с поредната усмивка и се засмя леко.
Той отвърна на смеха и ..
- Е ще ги видим тез твои леви обувки.


И двамата се понесоха , в един така различен свят , сега съществуваха само нейните очи впити в неговите..
само нейната глава опряна в неговото рамо. Съществуваше само музиката , която ги водеше към дебрите
на едно ново чувство загнезидило се в душите им , карайки ги да пръскат усмивките си навсякъде.

Светът нямаше значение , тя бе извън нейната кутия , извън посредственият си облик , извън всичките предпоставки , които я определяха , но не я допълваха.
Той беше далеч , от всички чужди погледи , от всяка една тъжна мисъл , от всеки един сив ден , монотонна изолация , от всички бръмбари на този свят , тихо живеейки си в тяхните места , заобиколенни от толкова свят ,
страхувайки се да го разкрият.
Общо казано всички имаха равни начала , но един се задоволяваха и изчерпваха до едното място в което
се загнездват , тяхният си остров и вечно заобиколени от толкова вода , се страхуват да видят , да опознаят какво има отвъд , отвъд представите , отвъд пределите , отвъд себе си.

Изгрева наближаваше , двамата лежаха на капака на колата му , въпреки студа лазещ по телата им.
Тя бе сгушена в него и някак сънено и невярващо бе вперила поглед в небосвода.
Франк я погледна малко по втренчено наведе глава към нейната и я целуна. Плъзна ръцете си към главата и
и ги зари с косите и , които се посипваха като злато..Усещаше вкуса и , усещаше топлината и дъхът и , чувстваше се
необяснимо , изглеждаше дори така , звучеше неадекватно.

Слънцето огря с лъчите си измръзналите им лица , а двамата не спираха да се гледат с този му опияняващ и жаден поглед.

"Strangers in the night, two lonely people
We were strangers in the night
Up to the moment
When we said our first hello.
Little did we know
Love was just a glance away,
A warm embracing dance away and -

Ever since that night weve been together.
Lovers at first sight, in love forever.
It turned out so right,
For strangers in the night."

Inertia creeps 2


recollect me darling...
rise me to your lips..


Красива вечер , така тиха ,
така спокойна .
Грабва ме в покоя си.
Увивам се с нейното тънко було
от сива мъгла и загадъчност ,
лъчите на пълната луна
галят , къпят в светлина устните ми ,
шепнат слова , неустоими
ах как искам да се потопя
в меките ти коси , нощ.

Толкова дни наред
се храня само с усмивки
и ми е топло , приятно
някак си сито ми е.
Блестя като звезда ,
но блясъка ми не се изразява
във величествено сияние
а в най обикновенна шепа топлина ,
ако желаеш хвани ръката ми
и вкуси , ако ли не
винаги можеш да си тръгнеш.

Просторно ми е
непостоянна съм
променлива и еднаква
опитомена и дива ,
но в твоите ръце
веднъж докоснеш ли ме
няма да избягам
дори и дивото да ме зове ,
да драпа с нокти
аз ще остана при теб.
Ще бъда твоята питомна вълчица ,
красива , външно студена
но достатъчно любеобвилна.

Не ме е страх
от мене си
знам колко бях разочарована
и колко очите ми
бяха свикнали да плачат
а сърцето ми да се разпокъсва.
Знам , колко наранена и груба
беше кожата ми отначало
от всичките незараснали рани ,
колко люта бях , вътрешно
и как трудно се погасява урагана ми.

Обаче не се плаши
аз знам че докато
има усмивки
и щастие
топлина в очите ти
и слънце в хладната утрин
нито една зима няма да ме изплаши
нали =)

something just for you..


Нощем

Потънал си в нощта.
Както понякога човек потъва в размисъл, наклонил глава, така изцяло си потънал в нощта. Наоколо хората спят. Малка театрална пиеса, невинна самоизмама, че спят в къщи, в здрави легла под здрави тавани изпънати или превити върху дюшеци, в чаршафи под одеала, а в действителност всички са се събрали заедно както някога в пустинна местност, лагер на открито, огромно множество, тълпа, народ под студеното небе на студената пръст, проснати там, където са стояли, притиснали чело върху ръката си с лице към земята, дишащи равномерно. А ти будуваш, ти си един от пазачите, забелязваш другия по преместването на горящото дърво от огромната купчина до теб. Защо будуваш? Казано е: един трябва да остане буден. Един трябва да е тук.

Мостът

Бях стръмен и студен, бях мост, надвесен бях над пропаст, тук бяха вкопани пръстите на краката ми, там ръцете, здраво бях стиснал рохкавата глина.
Полите на дрехата ми се развяваха към двете ми страни. В дълбокото бучеше леденият поток с пъстървите. Нямаше турист, който да се излъже да дойде в тази непроходима урва, мостът все още не беше отбелязан на картите. И аз лежах и чаках; трябваше да чакам; без да се сгромоляса никой веднъж построен мост не може да спре да съществува като мост. Една вечер, не помня първата ли беше, хилядната ли, мислите ми се въртяха диво и все в кръг – една лятна вечер, все по-тъмно бучеше потокът, чух човешки стъпки. Към мен, към мен. Изтегни се, мост, застани здраво, греда без корен, задръж доверения на Теб, изравни незабелязано несигурните му стъпки, олюлее ли се, обаче, покажи се и като планински Бог го изхвърли на брега. Той дойде, почукваше с железния връх на тоягата си по мен, после повдигна с нея полите на дрехата ми и ги подреди върху мен, прокара острието през гъстите ми коси и го остави там задълго, вероятно загледан далеч напред. И тогава – тъкмо се бях размечтал как го прехвърлям през баири и долини – той скочи с два крака в средата на тялото ми. Превих се в дива болка, абсолютно неведущ. Кой беше този? Дете? Гимнастик? Авантюрист? Самоубиец? Прелъстител? Унищожител? И аз се обърнах да видя кой е той. Един мост се обръща! Едва се бях обърнал, когато вече се сгромолясвах, сривах се и бях разкъсан, бях прободен от острите камъни, които винаги ме бяха гледали така миролюбиво от дивата река долу.

Малка приказка

"Ах", казала мишката, " с всеки изминат ден светът става все по-тесен. Преди беше толкова широк- аз все се плашех, бягах и бях толкова щастлива, когато най-накрая виждах в далечината отляво и отдясно стени, но тези далечни стени се съединяват помежду си толкова бързо, че докато се усетя, съм се намерила вече в последната стая, а там в ъгъла стои капанът, в който ще нахълтам". - "Само трябва да смениш посоката на пътя", казала котката и я изяла.


Котката и мишката

Една котка уловила една мишка. "Какво ще правиш сега?", попитала мишката, " имаш толкова страшни очи". "Ах", казала котката, " такива са ми винаги очите. Ще им свикнеш". "По-добре да си вървя", казала мишката, "чакат ме децата". "Чакат те децата ли?", попитала котката, "тогава върви, колкото можеш по-бързо. Исках само нещо да те питам". "Ами, хайде питай, какво чакаш, и без това вече съм закъсняла".


Колата

Летиш винаги напред, с разперени настрани ръце, като перки, все в студения вятър шляпаш и откъдето и да минаваш, полузадрямал в бързането си, на всичко с блуждаещ поглед гледаш и някой ден колата ще мине пред теб. Но ти оставаш твърд, със силата на погледа си караш корените да се врастват надълбоко и нашироко, нищо не може да те помръдне, и не корените са, а единствено силата на настоятелния ти поглед- и тогава ще погледнеш и там, надалече, където нищо не се променя, откъдето нищо не може да се появи, единствено само колата понякога; ето я, приближава насам, става все по-голяма и в мига, в който стига при теб, става толкова голяма, че запълва целия свят, а ти потъваш в нея като дете в меките седалки на някой пътнически файтон, който препуска през бурята на нощта.

Ненужно е и свойта стая да напускаш

Ненужно е и свойта стая да напускаш.
На масата си остани и слушай.
Дори не слушай, просто чакай.
Дори не чакай, замри във тишина и самота.
Светът свободно себе си ще ти предложи
и неговата маска ще свалиш,
той няма избор,
в краката ти в екстаз ще се свлече.



Много сенки на отишлите отвъд се занимават само с това, да лизват от вълните на мъртвата река, защото тя води началото си от нас и все още има соления вкус на нашите морета. От отврата реката тогава възроптава, поема по обратното течение и изхвърля мъртъвците обратно в живота. Те са обаче щастливи, пеях хвалебствия и милват възбудената река.



Той се храни с отпадъците от собствената си софра; известно време той става по-сит от другите по този начин, но се отучва да се храни на софрата; така обаче отпадъците след известно време се свършват.

ГАРВАНИТЕ
Гарваните твърдят,че само един гарван е в състояние да унищожи небето.Това е безспорно,обаче не доказва нищо против небето,защото "небеса" означава точно следното:невъзможността на гарваните.

"Ти искаш да си отидеш от мене? Едно решение, добро като всяко друго. Ала накъде искаш да тръгнеш? Къде се намира това „да си отидеш от мене”? На луната? То и там дори не е, а и няма как да отидеш толкова далече. Следователно: защо е всичко това? Не ти ли се ще да си седиш в ъгъла и да си мълчиш? Нима това не би било по-добре за тебе? Там в ъгъла, на топло и тъмно? Ти не ме слушаш? Търсиш, пипнешком, вратата? Е добре, но къде се намира тази врата? Доколкото си спомням, в това помещение врата няма. Когато това тук бе съградено, кой можеше да помисли за такива раздвижващи света планове, каквито са твоите? "

Франц Кафка

CRUSHED




Shame , such a shame
I think i kind of lost
myself again..

Безметежно се подминавам .
Несвързано и несигурно звуча
въздуха ми се струва тежък
нямам сили да си поема нов дъх
странно е когато се погледнеш
в огледалото и всичко което виждаш е просто една сянка ,
сянка на някой , който отдавна е спрял да съществува.
Добре се прикриваш зад хилядите рафтове с усмивки ,
но нали знаеш че един ден те се напрашват
и дори не приличат и малко на истинските??
Не знам , чувствам се прекалено разпокъсана ,
въпреки че нагледно си изглеждам цяла..
Знаеш ли , в повечето хора няма човек.Четох го някъде
из някоя от хилядите книги на лавицата.
Думите ми изстинаха като че ли ,
не че някога буквално биха били пресни..
Толкова много пъти ги повтарях , наушкем да повярвам в тях ,
че те се изхабиха , завехнаха и безнадежно умряха.
Но с тях не можах да умра , единствено психически , там
се развиваше една непрекъсната смърт..
Някой , някога ми беше казал , че много парчета трябва да лепят по мен
за да съм отново цяла , предполагам е било вярно.
Достатъчно лъжи си присадих в устните, понякога те
свикаваха само лъжи да изричат..
Кожата ми се счупи , много повърхностни рани зееха ,
идея си нямам с какво да ги запълня ,
понякога ми беше толкова празно , но не от глад
поне не и физическият глад , а такъв къкъвто колкото и храна да опитвах тя буквално губеше вкуса си в устата ми.И не знаех с какво да се заситя , пропилявах си възможностите?

Идваше нова , дълбока и някак си непреодолима зима.
Ах да , вие дори не знаехте какво е времето вътре в мен.
Кой слуша моето говорене , кой чуваше моето молене , когато влизах в студено съзвучие , съзвуче с едно съмнение. А дали мога?Някога можела ли съм?Или ще си остана с едното "кухи някога си"..говоря като дявола в себе си , молещ се за опрощение.
Вдишвам се омърсена , запали ме нощ с тихия си вопъл , о нощ
която може да си играе с неверните ми съмнения и предубедеността ми.
О , студени Декември , с жестокостта ми ме сломи.Ах как се опитвах ,
наистина опитвах да надвия себе си , да преборя себе си ,
можех уж на думи , тези думи не променяха факта , тях никой не ги
осъзнаваше или не и този който трябваше.Хиляди пъти бях пренебрегвана
и разочаровах вътрешно себе си
или мене разочароваха
хилядите ветрове..

Има ли значение какво ще напиша
как ще го прочетеш
и какво ще кажеш
как ще изглежда
след сълзите ми?

ех в плътта ми забити
писалки
мастило се разтича
и почерк , който разпознавам
само като своя.

от толкова дни се разпокъсвам
избери си парче
преди да са изгнили прекалено много?

не се научих да тичам
научих се да бяхам
от всеки който заплашваше сянката ми
сега дали съм доволна..

няма пристанище на което
да спусна свойта котва
начина е прост
бягаш
но докога
и винаги оставам неподготвена за битката
с себе си нали?


passion is overated anyway..

Six

"never back down
never back down
destroying everything"


Като новородено ,
съзнанието ми проплаква
за първи път вкусило въздуха ти..
аз съм изчезващ вид..
вид на хора , които
от одавна не срещаш често.

Пръстите ми се вкочаниха
от студа по между ни.
Низ от дни
и все снежни ,
с ледените си длани
засипваха косите ми с скреж ,
скреж по устните ,
скреж по кожата..
едно крайно настръхване
нежване на тялото
смесване на топлото с студеното ,
чувствам се нажежена до краен предел
ще изригна
гнева и яростта ми , биха
били способни да намерят всеки
и да го обсипят с тишина и горчива болка.

Светът такъв къкъвто го познавахме
толкова далечен
несъзимерен
и всеки сам погребваше
мъртвите си останки ,
разпръскваше мъглата
около себе си
все по гъсто , че накрая изчезваше.
Любовта бе едно голямо противоречие.


И макар да ми се спи
клепачите ми стоят и гледат
втренчено в твоя ирис
студения син океан
не мога да го гледам повече
имам чувството че ще ме погълне
и че никога повече няма да се намеря.

Бих се разгърнала
в твоите обятия
по всеки един параграф ,
въпроса бе
били ме прегърнал?

Cold and Ugly




Underneath her skin and jewelry,
Hidden in her words and eyes
Is a wall that’s cold and ugly
And she’s scared as hell.
Trembling at the thought of feeling.
Wide awake and keeping distance.
Nothing seems to penetrate her.
She’s scared as hell.

Лишавам се от цветовете ми ,
знам че някога пръщяха
във усмивката ми
и блестях от тях ,
но и някога бях черно - бяла
толкова лишена от смисъл
че клепачите ми не се събудиха вече.

Шептя на някого , че го обичам
а в следващия момент осъзнавам ситуацията.
Тук няма никой , освен
глагдните , хладни спомени ,
никой друг освен момичето
с скършените крила
всичко е зима ,
една недовършена зима..

И аз като нея ,
толкова недовършена
с трепет очаквам
моя склуптор да ме извая
да замаже грешките ми ,
с длетото да издълбае
недостатъците
да премахне болката
вкопчила се толкова навътре
в ириса ,
та чак ме боли да те гледам.

Вървя отново сама ,
с слушалките в ушите
в съзнанието ми звучи
нежна мелодия от
успокояващи съществото ми звуци..
вървя по самотните улици на града ,
града който ми е далечен и непознат
и в който има едно две убежища ,
които ме спасяват ,
там мога да се скрия от себе си.


Стая , в която и да викаш
гласът ти в крайна сметка става нетвой
желания , провокирани
от безркайна апатия
цели , които не ми вдъхват нищо повече
от страданието заболо
костелив пръст в слепочието ми...



Несъвъразно вали
без ритъм , без такт , без жал
вали..
За кой да се смилява ,
опитва се да очисти градът , светът ти
тебе и всички останали
от мърсотията залепила се в душите ,
от гнева загнездил се по дрехите ти
от лъжите с които заливаш цветовете си.
Крадеш смисъл
крадеш безконечностт
крадеш измислици
и накрая самият ти си
толкова безмислен и измислен
че ти се иска да се самовзривиш
и да изчезнеш някъде си в вечността.

От толкова много игри ,
свикнах да имам нещо
само за миг ,
някой само за час
отсъствието ме плашеше ,
но накрая се примирих..
Бях една послушна играчка??/

НАЛИ????

сама ли си заслужих
това студено отсъствие ://

Skin against Skin


Когато сме сами
сме толкова различни.
От тази различност ,
чак ме боли.
различни сме ,
когато прекършваме
думите си
и когато напояваме пръстта
си с този цинизъм.

Знаем цената на всичко ,
а стойността му
е невалидна нас
величина.

Ровя в дълбините
на съзнанието си
и водя люта война
с собствените ми демони.

Пресъхвам
и следващата чаша с съжаление ,
не би унищожила жадата.

Приливите ми ,
ме самопоглъщат
танцувам на лунната светлина
с призраците си.
Сценично съм съвършенна ,
откъм всеки един детайл
за публиката ми.

Опровергавам се
обличам се в
страховете си
и си нарисувах
по добра маска
направих си терапия
забодох игла във
всяка една болежка
с надеждата да
намаля болката.

Дълбоко се съмнявах
да открия , копчето , бутона - червеният.
Да се самоунищожа
да прекъсна жиците на машината ,
на чувствата
на биенето , на сърцето.

Действах опустошително
изчислявах границите
на края
на тялото си.

Още колко време ми трябва
за да се изтрия
заболяха ме пръстите
да тиктакам.

Never Enough

the only way to fix it is to flush it all away
any fuckin day..any fucking time


Черна , черна нощ
с гъста призрачна мъгла..
тъмни тонове от плът
вкопчени във лудостта си.

Вървях по незнайни пътища
будех се от различни слънца
но нито едно истински не ме
докосна , вътре в същността ми.

Лягах си гладна откъм светлина
и от очите падаха
стъклата
впити във съзнанието ,
наболи се като тръни
горчеше ми в устата ,
но колкото и да плюех
вкуса си оставаше..

Зимата увиваше заскреженият си шал
около гушата ми
дъха ми го изстудяваше
и накрая се чупеше
от студа
в края на устната ми ,
която биваше прехапвана
многократно
при всяка моя грешка.

Изпотрошете стъкленицата
на душата ми
съблечете и диханието
откраднете и мечтите ако искате
тя така или иначе ще умре.

Аз не бих мога да го почувствам
и не знам дали
би ми било наранено
само хлад чувствам напоследък
и всичките дни
са дъждовни и студени.

Толкова много вятър ,
че имах усещането
за вятър в себе си.
Вятърничева , отвеяна
в някой си мой свят
където би било слънчево.

Ах , как мразя зимата
на съзнанието ми
в което то е
посредствено
аз съм проста и жалка
една безкрайна агония
на крайниците
на съществото ми..

Прозорците ми се счупиха
вратите ми се изкривиха
а когато се усмихвам
просто ми иде да КРЕЩЯ ,
бурята във мен не стихва ..
застига ми дори сънят...

колко още нощи черни
ще се изпроводят
по повърността на мойта ирис
колко корабокрушения
ще претърпя
за да стъпя накрая
на някой бряг
където ще се чувствам на място.

изтъкани сме уж от любов
а си отиваме без нея?
направени сме от стъкло
толкова студено
и твърде чупливо :/
сами си нанасяме раните ,
а те никога не зарастват
и просто си внушаваме
че времето всички отломки отнася...

най лесно е да излъжеш себе си.

Rain



Вдишвах твърде бързо
задъхвах се от обратите ,
обратите на съдбата
и изпуснатите шансове..

Количествено намалявах
смаляваше ми се кожата
като мокра дреха ,
костите ми подгизнаха
а бурята не стихваше..

И нови и нови
облаци прииждаха
гръмотевиците отекваха
в мислите ми
и дълбаеха по кожата ми
твоето име болко!

Върни ми крилата
иска ми се да полетя
да изчезна от този свят
да се скрия от теб
и от всички други
няма да ме нараниш повече
нито ти , нито някой друг.

Защото днес изкорених
навика
изкъртих
сърцето си
и го зарих в студената почва
за да не го
намери някой
за да спра
за да бъда
НЕСПОСОБНА
да обичам.
Там , в моят
уютен ад!!!

Понякога избълвах думи ,
с които исках
да отровя всички.
Искаше ми се да съм жестока
от себеичността ми се
вкопчих в старите ми рани..
виех от болка
и ги ближех за да зарастнат ,
но те не минаваха
нямаше кой да ги излекува
мразех се ,
защото се страхувах от себе си
и се самонаранявах
дращех с нокти ,
докато не се счупиха
виках докато гласа ми не заглъхна..
плачех докато не ми останаха сълзи
и зеницата ми не се натроши..

сега съм никоя
с тъпите си чувства се докарах
до края
когато се чувствам сляпа
безгласна , кървяща
и призрачна..

вали а дори не
усещах
капките по кожата си
за пореден път смалена
изстисквах я
за да не се мокри повече
глупавата вътрешност.

Колко още
ще се наводявам
докато не се удавя?

On my own


"Всеки път признавам си ,
че обиквам те повече но спри!
когато си далеч
нямам сили да вървя напред
но до днес
бях добре с това дори
но не мога СПРИ ..
усмивката ти пак боли
сънувам те до мен но знам
че пак ще се завърна сам
от рая.."

Тишината
боли , изпива ме ,
измъчва ме..
Играе си с косите ми ,
сякаш има глупавото право.
Не знам ,
като че ли от
едното не знае-не
боли много повече.

Ах , как ми се иска
да се самозашия..
та да спре да боли
как ми се искаше
плътта ми да не е ледена.

Откраднати сълзи ,
вече дори не ми останха
собствени
страха ме водеше навсякъде..
и ме доведе до едното никъде ,
моментът , в който
трябва да се изправя срещу
себе си.
Не можах..за пореден път
обърнах гръб и побягнах ,
като малко дете ,
само че нямаше обиятия ,
които да ме обгърнат ,
устни които да ме целунат ,
допир който да ме успокои
само леденият вятър
снежинките в косата ми..
стъпките отекваха , а
аз бягах , далеч..

Седмица след седмица
лоши дни , лоши сънища
кое беше по лошото..
тесен ден и търсех
тайна врата , прозорче
стени?
- да изляза! , да избягам..

лягам

съблечена вече и бавна още
колкото да изтрая цял един ден
в който започвам да си притварям очите
после нощта на прага -
водопада на цветовете отвъд

- нараняваш се?

-нараняваш ме..

усмихвам се - добра актриса ли съм
за кого се правех
пред кого разигравах театъра
пия от чашата самота ,
само за подбрани клиенти ..
- Наздраве . - за всички
за никой
за мен?


сърцето ми като почва
напукано ,
съхне , линее
накрай го да бие
накрай го да бие!
вдъхни му желание
да живее за себе си..
толкова пъти умря за други
а те ,
те дори не се интересуваха
дори не погледнаха назад
нямаше нужда..

Мъртвите ми цветове
бледнееха ,
не познавам светли тонове..
И тоз студен вихър
на
ЧЕРНАТА ГЛАДНА СТУДЕНА НОЩ!
гладна за моята болка ,
мазохистично я подхранвам
прозирам през слоевете
предавам се
на чувството , изтисквайки от мене
и последната усмивка ,
вече дори ме боли да се усмихвам..

храня само очите си тези дни
и като се замисля всичко е заради тях..

налудничево поглеждам
отвътрешната страна
на сърцето си
което е запълнено с кърфици ,
по една за всеки път
в който се храня
с сухият хляб ,
който е безвкусен
и горчи чак на небцето ,
чак в съзнанието..
поредният отчаян ден.


"не отричам , че
обичам те..
много повече от обичам те
времето със теб
осмисля моят ден"

за някой си , някога , някъде?
а дали..
все ми е тая

най куция ден от всички
открадни ми момент
и моля те
подари ми малко щастие???????????????????


-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-..-.-.-.-.--.-.-.-.--.-.-.-.--.-.-.-.

Weather inside me

Дръж ме , дръж ме , дръж ме!
Тичам отвъд пределите
на ясното - себе си.
Имам чувството ,
че няма да ме
задържиш
не изпускай ръката ми!

Събудих се от гръмотевиците ,
които се разбиваха в съзнанието ми
хладна пот ,
стичаща се по челото ми
ти ме изпусна от поглед
и избягах някъде
отвъд своите представи.
Дъжда опипваше студените прозорци
и ги целуваше със сините си капки..
Капките ,
които румоляха
по стъклата и се стичаха , стичаха
и някак си умираха в безкрая
на едното нищо
и нови и нови..
душата ми се давеше във този
дъжд.

Твърде много слънца изгряха
и всичките те
обещаваха слънчево ,
което значеше щастие
и всички прегряха и се стопиха
някъде в безкрая
на илюзиите
единствено на луната не се сърдя
ненавиждам празното слънчево
безразличие.

Метафорично изгнивах ,
ерозията
разрушаваше почвата ми?
Пропуквах се ,
напукаха ми се устните
от всички думи до сега
пръстите ми се вкоченясаха
от опитване да се
вчешам в ролята си
искаха да ми я отнемат
да изгорят филма ми
да го изгорят с лентата
да ме премахнат?!

Не ме е страх от баналоности
и те чакам от както
се срещнах
уморих се от това
"приближи се"
"отивам си"
става късно вече
чувствам се изстинала
студа играещ си с косите ми
рисуващ
по кожата ми
и тя настръхва
настръхва
настръхва
като някоя струна съм
под напрежение съм
всеки пръст
ми оказва натиск
ще се скъсам!

Губя се в мислите си
между редовете си
изчезваше ми нишката
и се появяваше
впримчвах се
някъде посредата
намирах се
и отново се губех.
А ти , ти , ти , ти
ТИ ме изпусна от поглед
помниш ли
моя луна ,
недвулична
с приливите и отливите си
море на душата ми
на дълбоката ми
бездънна бездна
искаш ли да се потопиш в нея
и да видиш всичките
"не"-та и "да"-та
извиращи от мене.

Откъсвам се за миг
от тялото си
само дух съм
и се гледам от високо
странно е ,
виждам си усмивките
и си чувам словата
някак далечни
някак залепени
върху стенещият вятър ,
който ги отнася
и помита
обгръща и
взима само за себе си.

Как искам да съм и аз
вятър
жестока ,
студена ,
хладна ,
топла ,
обгръщаща те ,
само за мене си.

Противоречията
са се забили като
игла във върха
на мозъка ми
и прищраквам от
време на време ,
но само тогава
за да не изглеждам
някак странно откачена.

отново се чувствам
сънена и неизяснена ,
но съм вън от проблемите :)

Elysium..


Хладно изтръпвам ,
хладно примигваш ,
хладно изстива
прямостта ми само.

Странно се чувствам ,
странно и дишам
странно лекувам
душевната ми киша.

Небрежно побягвам
прекопавам съзнанието
и събирам сланата
застинала в названието ми..
Страдам в агония ,
една странна амнезия
отне ми ранната есен
и постла ми жестока зима ,
но всичко е само вътрешно ,
отвънка съм силна
и колко от себе си
ще трябва да изгубя
за да се опазя уж непокътната?

Изсъхват словата
така си и остават - непрочетени
и всичко което се опитвах да кажа
остана си така и неизречено ,
остана нечуто ,
недоказано ,
напразно почувствано
и накрая самата аз
чувствам се празна.

Спести ми оправданията ,
сама ще си разкъсам сърцето
засъхнала младост
и увехнали съмнения??

Тихият студ ,
тихата зима
тихо сковаваше
и още по тихо убива.
Достатъчно смърти изживях ,
достатъчно разочарования
и тази сърдечна недостатъчност ,
която прекършваше
и чупеше
пустото тяло..

Снега закъснява ,
но студа погълща
лакомо..
Неразбиране
една нищета крайна
остава напразна
просто утайка..

Lady Water


Ако всички пробойни
в тялото ми бяха запушени
щях да се оттека ,
а така се удавих.
Вътрешността ми
преживя буря ,
а го нямаше
сала за който ,
да се хвана
та да се спася.
Претърпях корабокрушение
наводних се
и не се оттекох..

Липсва ми сигурност ,
липсва ми вяра ,
липсва ми онази вятърничевост ,
страдам от проклетите липси.
От странните навици ,
от оловото в сърцето ми ,
от водите на незнанието
и потъвам.
Не успях обаче
да достигна дъното
удавих се ,
а съм жива?
за да преживея поредната
смъртна липса..
Обкражена от сенки
изпразнена от смисъл
и пълна с думи ,
които дори да изкрещя
само ще се врежат в глухите стени
и ти не би ги чул ,
понеже не слушаше.
Гледаше ме ,
а не ме виждаше истински
докосваше ме ,
но ръката ти я посрещаше леда ми..

Затворена в пустата
крепост на мислите ми
обградена от неразбиваемите
четири стени
- страх
- самота
- нищета
- болка
непобедими бяха , непреклонни
кухи и задушаващи ме..
Викам и плача ,
а те са единствените ми
слушатели , зяпачи
стени..

Уж всичко бе пъстро
но сега ми остави
само черната и бялата
палитра
заливам с тях прозорците
за да не виждам
загубата на слънцето
което ти ми отне
и сега тъна в дълбокия студ
на идващата зима...

My new lover

не помня
не зная
не искам да знам
не искането ми причинява болка
заедно с цялото "не"
отекващо в стените на съзнанието ми
искаше ми се да спре
да спра
да съм силна и силата да не ми отнема
чувствата
колко по празно трябва да усещам
и колко хора ще ме разочароват
спирам да издържам
задъхвам се дори само
като си поема въздух...


накрая винаги ми оставаше ти - самота
винаги отпусната в твоите обятия
и филма нямаше край
не можех да се преструвам вече -
всеки път си го повтарях
и продължавах да бъда все
така не истинска
актриса оплела се в театъра си
от толкова действия
чак ми се зави свят
лицето ми - красивата маска
за пред всички
а под нея
се стичаха сълзите
черните сълзи
сълзите от които изтръпвах
и сърцето ми се вледеняваше
сълзите от мъка
сълзите от болка
които те опарват
но не достатъчно
за да спре да те боли...

You're all I need


Не бях до теб
за да ти кажа
клавишите се движат
със боязън
не бе до мен
за да ме разбереш..


"макар мълчанието
да предизвиква рани
извиквам
нещо трябва да споделя,
докато няма загрижени,
нито заслушани
и всички са разпиляни
на някъде"

Сега света тежи
под снега
дори със съвсем малко
в хаотичният свят
красотата се ражда
която ще ни отхвърли
както и да го стори
защо?
ние не сме така
крайпътно бели и красиви
така пейзажно тихи
изваяни
така неприкосновенно истински
безоблачни ,
безконечни и не разкъсани?

никой не ни е изваял още
и аз се дълбая
навътре в кръвообращението
инжектирам повече тъга
за да мога да получа още малко радост
дълбая по мен
за да си направя скривалище
и да се скрия от теб
и от студеното безразличие
което ме души
залепнало като примка
за бялата ми шия..

потърси щастието от някого?
издълбай се по навътре
и прегръщай останалото
точно така прегърни си раните..


"Виковете на едно тяло
се равняват сега
с мълчанието на едно дърво."

тъга на сенките
които приближават бреговете ти
не се отдръпвай
ще излекувам раните ти
позволи ми?
моля
обикни ме
бъди истински
за един скапан момент
бъди истински
бъди до мен
с мен
за мен
остани..

хората бъркат глътка въздух
с дръпка от тютюн
хората които ни водят
са се довели
до краен предел
на пустата лудост

в дълбините на своите пориви
страдай вместо мен..

only for you my darling..

Broken Skin


Крещя
дера с нокти
кървя
и искам
да се саморазкъсам.

Остави ме поне
за секунда
да си поема
глътка въздух
да я усетя
дълбоко в дробовете си
и да умра в покой.

Наранена кожа
счупени крайници
разпадаща се обвивка
накратко това бях аз.

Тънех в погрома си
победена в всеки аспект
и вече нямах сили да се боря.

Всичко което някога съм искала
бе ми отнето
тоест никога не съм го имала
всички неща ,
които имах
ме притежаваха!

Неизменна част от пъзела
аз не спирах да се лутам
и да доказвам уж
колко съм била силна
а силата ми се изчерпа отдавна.

Накъсан дъх
се опитвам да поема ,
а той бива пометен
от жестокия вятър.

Топлинта ми замря
с нахлуването на снега
в дверите на моя свят
и нито една лампа
не би върнала светлината
която изгасна
в мига в който
гладният вятър
се нахвърли върху душата ми
и воплите ми останаха някъде из миналото..

Нищото ме олицетворяваше
криви съчки очертаваха лицето ми
скършени клони ръцете
изсъхнали дърва нозете
и един пън бе моето тяло.

Извън думите бях нищо и всичко
можех да те обрисувам
но нямаше да е достатъчно
можех да те докосвам
но допира не би бил толкова ефектен..

И зимата стръвнишки идва
откъсва усмивките от
съзнанието
и остави отсъствието
на едно чувство
онова с което ти не спря
да си играеш
макар и да не подозираше?
или подозираше?
и все болеше
и сълзите пареха
върху ледената кожа..

зима в съзнанието
спомените изгниваха
мозъка закърняваше
не можеше да бъда открита
студено ми е
и дано на пролет
ми дадеш онази любов
за да възкръснна от преспите..

Tear Drop



Неизбежно е разкъсването
последвано от разпадането
и всичко което съм била е прах
не исках да бягам от себе си
но просто така се случи..

Винаги избързвам
и всичко което ми остава
е счупеният гръбнак
нараненото ми сърце
от което липсват парчета
понеже винги се раздавах
и оставях частици от себе си
на разни хора
които не ги оценяваха и ги потъпкваха
и сега от толкова много частици
съм останала с една гротескна сянка?

"Кога някой ще бъда там
просто там?
За мен
ще държи на мен
може би би ме обичал
и ще иска да ме задържи до себе си.."

Стоя за пореден път и се взирам в огледалото
"Колко пъти още ще се погледна
и всичко което ще видя ще е е нищото
страдам от нужда , загнездила се вътре
в обеднялото на цветове съзнание ,
нужда разкъсваща тялото ми като ненужна дреха
смъквайки слой по слой , ненужните пластове
и ето ме единственото което ми остана е душата
прося за любов
заложих всичко което имах
рискувах ,
винаги рискувам..
и отново ли ще ме отблъснеш?? "

Не помагаше нито алкохола
нито музиката
нито приятелите
за така нареченото ми разпадане
и съзнателно отдръпване
от всички - една крайна изолация
стопиха ми се надеждите
заболяха ме пръстите
да описвам една и съща криза
причинена ми от разни хора
апатията се впива в очите ми
а ириса..няма ирис
лъхам на самота
и понякога се питам
струваше ли си?

Едно прибързване
една неспираща , не затихваща болка
която ме смачква
като опаковката от цигари ,
която изпуши
и аз изгорях
и пепелта ми остана
по студената земя
натъпчи почвата
както натъпка думите си
които се забиха като ками
в съзнанието ми
което крещеше
само че никой не чуваше
което въпреки всичко
се още иска теб?!

И нека агонията продължи
счупена
дишам
прекършена - плача..
и въпреки всичко това е вътрешно
от вън театъра си продължава
изгубих си дефиницията
стигнах до дефицита на чувствата
и не знам
объркването тотално е обгърнало клетките
изтощена стоя отново и се взирам
в проклетото огледало..

You've got me



Топло и уютно - моето душевно спокойствие
лежа до теб тихо , сгушила се ,извивайки се
като трастика в ръцете ти ,
ти знаеш не съм твоя играчка
личи си по всяко докосване
студените ръце по топлите ти черти
всички звезди бяха просто комети
а ние бяхме в небето
вътре в кометите ,
които падаха
пожелавах си едно и също
при всяка следваща..

сънувах , че съм будна - най стария сън на света
и още много утрота ще се будя от него
но ти до мен ли ще си?
как не съм заспивала
разгърни се докрай в самотата ми
искам да стана пушач от устните ти
да бъда будна без да съм уморена
да се уморявам със теб , до теб
не постоянно
не често
не завинаги
просто на момента..
а ах как не искам да свърши
и да дойде това утро
в което ти ще бъдеш така далечен от мен
в което ще си бъдем отново непознати
а се уча да се наслаждавам на мига
обгръщам го с две ръце , хващам го за шията
и го изпивам като целувка..


вали сняг от толкова време
мислил ли си за полета на думите
за това как се впускат
да затворят или отворят очите ни
искам да ти разказвам истории на далечни хиляди мили от реалността..
пространството за това което остава недоизказано
ръкописите остават за тебе
понеже не оставям живи частици от себе си
и единственото което ще ти напомня за мен
ще оглеждаш в шепите си
докосването - най висшата форма на римуването
с думи ако исках да те погаля
ще ми е трудно..
аз не те познавам
но все пак помня леглото с телесната температура
прегърдките ти нощем
и усмивката ти сутрин..
красиво е защото е несигурно
защото танцуваме мислено
и ритъма води нещо по голямо от мисълта
по силно от чувството
знаеш..

Nothin

Вървя към никъдето
опрашена от хилядите спомени
веществено изсъхвам
съществено увяхвам
и тишината е моя придружител..

Толкова много хора
и винаги , винаги сама
дали утерто
ще има значение
дали сега има значение..

Сенки на отминали "аз"
всяка е смела
а вътре в себе си
чувствам най слабото звено
ако знеах колко ще трябва да мине
за да знам че всичко ще бтде наред
мразя моите отражения
и всички тъпи огледала
я които мога да се видя
и да съм крива

чудесен мрак
и не искам да ме интересува вече

Farewell fix

Отирчам се и дъжда
ме навалява
и се чувствам изгнила
гния в корените си
гния в почвата си
и ме отблъскваш
накрая плвел съм
и помагам на другите да
изгният.

Изсушавам думите си
и не искам да говоря
тровя се от хорската суета
опитвам се да излетя
да достигна до нов хориознт
да почувствам по топъл въздух
който да обгърне
наранената ми аз
наранените ми крила
които са счупени и падам..

Вече нямам сили да се изправя
неравна съм като уравнение ,
недоказаема и непромеяща се ,
като някоя аксиома
и нямам отражение.
Лъжа се добре ,
но механизма ми е повреден
счупена съм
но няма кой да ме поправи и сглоби
изпарявам се
и се разлагам в тихият студ.

About a losing someone , myself?


Натежали клепачи и една не умираща умора. Чувствам се недостатъчна или страдам от сърдечна недостатъчност , сигурно е така имам нужда от ново сърце.Отпускам се в обятията на музиката и се чувствам сигурна до толкова до колкото мога да съм.
Изкусителните нотки се забиват в и без това обърканото съзнание следва низ от случки , хора , вечери...

Отнесена седя и размишлявам ..пия следващата бира и се моля някога това да свърши , алкохола да свърши , разочарованията и дори хората. Понякога си крещя , крещя си наум ,а времето е глухо и никой не ме чува за света може би съм поредният тих щурец в късната лятна , есенна , че дори и пролетна нощ?
Ако някога стигна до дълбочината на следващата бутилка или се откъсна от дъното и обаче никой не ме чуе , предполагам ще продължа да си лежа върху зелената трева и отслабена да крещя , да търся своя глас..

Понякога мълча , но никой не ме чува , понякога прекалено слабо дишам и нервите ми се изпъват като струните на китарата , понякога ми е твърде тежко от натиска , който ми оказват поредните груби ръце докосващи нежните ми струни...Кога някой ще ме докосне или вдиша както се вдишва ухаен аромат.
Твърде съм натъжена тъмна и твърде често в един и същи ритъм свършвам .
Имах думите ти , но изгубих себе си някъде в безкрая на събитията , в безкрая на алкохола.Една крайна абстиненция , нуждата от нов ден , в който слънчевите лъчи ще галят студеното ми тяло , ще разбудят замръзналият ми ирис , но вместо него вятъра вледенява всичко от връхчето на пръстта ми до сърцето което така или иначе изсъхна или изгни.

За пореден път съм обгърната единствено от кухотата и празнотата на проклетите стени , стените към които прибягвам самото докосване което ме обгръща.
Задушно ми е навсякъде , отронвам се от картината на света или сама ще се изтрия , някаква мъка в очите ми не мога да изплача , дъждовете отслабват , слъцето изгрява а ме е страх да му се покажа..задушно е. Губя разсъдък , печеля апатия..губя се намирам падащи листа и орнонени сенки , късно вечер се прегръщам с студените ми ръце и самотно заспивам , изглаждам недъзите ми и се приготвям за следващата зима.

Душевни откровения и така отдавна те изгубих.Така ми се искаше да не те губя.. А дали съм те намирала или имала ? Ти имаше ли ме? Удавих се в безкрая на самотата и нямаше кой да ме спаси , домъчняло ми е и отпивам най студената си лъжица от мрака. Горчи ми на езика , ах как ми се искаше да нямам проклети сетива. Загуба на проклето време , но ако усещам загубите усеща ли ме времето?


Тази маска ми пасва , в нея се забиват критики и грубост , нараняващи думи и неизказани погледи , недоказани слова и мъничко страх , нея обсъждат странници и просто някои , които отдавна са спряли да ме интересуват и нека съм студена , защото ми омръзна да бъда твоята чаша , да си наливаш , да ме изпиваш с ръцете си да ме обвиваш и накрая да ме изоставиш и нима винаги ще е така.. Не , за бога не искам да бъда вещ повече , вещ някога по добре вещ никога от колкото да се самозаблуждавам отново , че на някой съм му притрябвала. Любов само във филмите , замазват наивните съзнания , опияняват и изпълват с надежда сърцата на отчаяните , карат те да вярваш , да търсиш , да чакаш и накрая оставаш с изпита чаша и изстинало сърце..
като всички вълни не би ли си тръгнал от бреговете ми?!
или?

"Open me like a door, a flower or a boy or a cloud that went grey
There's nobody in the streets, or in their homes, just skies and winter play
Bring my freedom!
Got to save this poisoned feeling, my mind ain't clean because i'm a lover
Dreaming won't heal, here's a clue; I am here for you, i'll be your provider

We're not alone in this psychrodrome, but I know that I don't want to lose yah,
afraid of the walls behind closed doors well I'm just a baby in your arms.
I'm not alone I've got this microphone and I know that I ain't gonna fool yah,
We watching fear, read a magazine, just to keep our minds erased.
Keep our minds erased!

We're not alone in this psychrodrome, but I know that I don't want to lose yah,
A love is made like a starbucks chain and we're taking all of you home.
We're not alone in this psychrodrome, and I know that I don't want to lose yah,
livin' the dream if you know what I mean, and i'll be that boy you used to know.
We're not alone in this psychrodrome, but I know that I don't want to lose yah,
afraid of the walls, behind closed doors well I'm just a baby in your arms. "

Dead Seriously




Безсилна ,
взирам се в отминалите думи
заслущвам се - в отминалите картини
и затаявам дъх
пред всички несъществуващи звуци
друга съм , чужда съм
виждам се от друг ъгъл
в друга реалност
и се виждам как греша..
Няма как да върна и този
отминал кадър
черно - бели усмивки
и прекалено много часовници
чувствам се зависима
ограничена , кална
безсилна..

Безсилието ми се изразява
в остеопороза
на съзнанието
затворена , изолирано
порядъчно?


Опитоми ме забога
в клетка съм
тялото - затвор
където няма вход и изход
опитоми ме !!!
Изгубена съм ,
като малко дете в парка
опитоми ме
ранена съм като животно
или ме опитоми или ме убий..

Обвивам се в есенен хлад
а ти знаеш ли какво е
времето вътре в мен?
Вкусвал ли си
от онзи студ по устните ми..
изстивам ,
от хилядите ветрове
на прокелтата незаинтересованост..

Парализирана съм
клетка по клетка
вдишвам
и всичко което ми остава е прах..

Обвивката ми се рони
мълчанието е
залепнало по устата ми
нека си сдъвкаме езиците
за да изговаряме думите по лесно.

Дъвча пръст
за да не горчи повече
тъпча барут във всяка рана
ето взриви ме
та нека поне веднъж
спра да чувствам истински

извън този мрак
и аз съм просто
сянка..

Razorblade Salvation..


Всичко е празно
няма смисъл
и аз съм просто сянка
тъжно е да си никой
да чувстваш студа
по настръхналата ти кожа
сълзите по сухите ти устни
и всичко е различно.

Поредната късна есен
в която и аз съм твърде окъсняла
от към всичко наоколо
колко е странно
да си поредната пътека
по която някой минава
и после напуска
без да се сети че някога
му е оказала помощ..

Наранена съм откъм
чувства и вътрешност
по добре ще е да нямам сърце
да не мога да зная
и да виждам
да не плача и да не бягам
колко пъти още ще бъда изоставяна..


Страх ме е да заплача на глас
за да не ми се присмеят
ще се моля да ме открие някой
преди да съм загинала от
пустата му самота..
казвах си че съм я заслужила
от нищонеправенето
но един ден разбирам
че всичко е разбито
и от вътре и от вън
мразя те
крещя по глуповатото си отражение
ОТРИЦАНИЕ
и още едно
коя съм
свита в ъгъла се крия
от теб от него от ВСИЧКИ
не ви ща самосъжалението
нито милите думи които ще забравите
не искам да съм отминала
не искам да бъда просто поредната
казваш си че имаш нужда
но това е само поредната самозаблуда
мразя ви бе
не това не е поредното де жа ву..


празно е не когато няма нищо
а когато вече те няма...

DAMAGED


Толкова беше
безсмислено
да си играеш със смисъла ми.
Празно ми е ,
че всичко което
чувствам е прахта
полепнала по костите ми.
Толкова ли съм изминала
толкова ли съм минала?
или съм минало
отговори ми
защо ме забрави?

Защо ме остави
там в калта
да гния
лепкава и мръсна
честно да си призная
страх ме беше
от отражението
в онова твое огледало
дали беше пречупено отражение
на това което искаше да съм
и аз се изплаших
не знам?
дали времето ще промени
сърцето ми
любовта ми
дните ми
съзлите и капките
кръвтта и думите
шепота и болката
прахта и отражението???

И ако някой успее да ми каже
колко струва
обезболяването
и моля още един кашон
пълен с усмивки
за всеки ден
от проклетата година
театъра сама си го правя
зрителите се забавляват
и само вечер ,
късно вечер пред
себе си болката ми
мога да призная
и в алокохол да удавя...

И никой да не е посмял да ме осъди
никой който умее
да се крие във лъжите , чужди..други.

Нека съм поредната сянка опрашена
поредната кукла изплашена...

She is like the wind..


Втривам пръст
в косите си
и я търкам в кожата си
нека почернее
нека кърви
нека да знам че съм жива
и болката да ми тактува
болката в дует със спомените
какво по горичво и сладко от миналото.


Нека бъда филм на лента
и ти като ценител
да ме гледаш отново и отново
и да не ти писна.
Чувствам се като поредната щриха
еднаква и незабележима
за кой ли изпъквам.

Вървя и по душата ми се
сипе прах
вали носталгия
и тегне меланохолия
чувствам се като часовник
отброявам хора , усмивки
моменти и не спирам
кога ли ще ми раждясат болтовете
и ще спра да тиктакам
толкова съм механична
че дори за момент не се
замислям защо го правя
някак си навика се е вкоренил
в съзнанието
впил се е като жадна пиявица
в прясната плът
и просто смуче
смуча информация
изсмуквам се сама
и накрая ще бъда
поредната тленна отломка
на уж спрелият часовник
...

изгубих броя на дните
и минутите ме спират
взривяват възприятията ми
поглъщат съществото ми
и се губя толкова несъществена
спри спри спри
да отброяваш
спри да гледаш
просто ме почувствай!

Between angels and insects



Чувствам се прашна
и мръсна
като прозореца ти
като паркета
на някоя стая.
Винаги се опитваш да ме
почистиш
и външно съм красива
а под повърхността
тъна в дупки и рани.

Сърцевината ми
се напука
Ти ще си купиш
нов паркет
а аз ще бъда
поредната
твоя изхърлена
и счупена игрчка! :(

Protect me from what I want

Понякога имам нужда
от сблъсък
за да знам че съм още жива ,
че съм още тук.
Страх ме е , от бледостта
на душата ми..
от сенките които
се загнездяват в мен.

Било ли е сън
когато още ме целуваше
толкова съм празна
и няма как
да бъда цветна отново
имам нужда
от слънце
а съм затворена
долу в подземието
на страхът си.

Предпази ме
от това което искам
мога да докажа
че те обичам
мога да обичам..
искам да обичам
и то само теб.

Разделих се на парчета
начупих ги
подострих ги
но внимавай
да не минеш през тях
не искам да се нарниш.

Настръхвам
и гния
думите ми гният
в хладната почва
неплодородие
една безркрайна крайност
пръстите ми треперят
и търсят своя рай..

Далечно е чувството
в мен
а навън така близко
объркване
не напълно ,
но достатъчно
за да ме души..

Искам да не чувствам
да съм нямма
да избягам
в това съм най добра.
и греша
недостойна съм
незабележима
и странна.

Странноста ми ме плаши
черното ми
изгуби белотата си
научи ме
научи ме как да бъда
силна.
научи ме как да не те
обичам..

Думите са недостатък
всичко е по
силно от едно чувство
и по голямо от една дума
липсваш ми..
другото го знаеш

Where are you?




Къде си ти
къде?
лягам на зелента поляна
обляна в сълзи
цялата самота
се излива , облаци
от самотата
сякаш дъжд
и гръмотевиците
пронизват съзнанието ми
изтощеното , болното
ПРАЗНОТО.
празнотата на белият
лист ме влудява
ех кога някой ще
ме запълни с думи
с чувства ,
с сълзи ,
както аз него.
Къде си ти
къде си
когато слънцето залязва
когато се сменят дните
когато зимата идва
КЪДЕ СИ?
ходя по неравна пръст
и затъвам
кална и чуплива съм
имам тръни
в противоречие съм
с главното ми аз
коя съм къде съм
как съм?
някой някога
истински слуша ли ме
чува ли ме
знае ли защо съм тук
а не там
и как по дяволите
е ужасно трудно
да се бориш
с демоните си
които те повличат
в вечните свлачища
не неописуемата носталгия
на миналото , на миналите.
Прашна съм от толкова
живот прекаран в миналото
че чак и аз станах черно бяла.
И понякога , но само понякога
много рано сутрин ставам
и наблюдавам облаците
черни , буреносни , начумерени
и така един облак ,
но само един спира
и вали вали вали
все над моята глава
все над моя град
и все на моята улица ,
мокри моите клепачи
и топлите сълзи
с студения дъжд
солта съхне по устните
и никой не знае защо?
в този миг се питам
а къде си ти
когато гъсеницата
става пеперуда
когато гръмотевиците спират
когато съзнанието ми издъхва
къде си :/

Sleepwalking

Парализирай ме
парализирай ме по
главната ми ос.
Счупи ме на парчета
а после търси грешките
в мен. - изхвърли ги.
нека пъзела е верен
поне един път да съм нещо
повече от грешка.


Защо ми е да знам
защо ми е да имам
за да го изгубя
за те изгубя пак?
болезнено е
и всеки път
боли все повече
и ставам все по добра
в губенето.
В губенето на вещи
в губенето на хора.
безразлична ли да съм?


Вярваш ли
вярваш ли ми
вярвал ли си
или си поредния неверник
в тълпата с глухи
и слепи за уханието хора
къде ви отидоха сетивата
нима не можете да различите
нима не можа да различиш
любовта?
Нима не съзря истината
очите ми излъгаха ли те?

Вървя по отъпканата мокра
улица
и ми е мокро
и обувките ми пропускат водата.
водата в дробовете
водата която ме задушава
не ми достигаше въздух
но не умрях.
Или не истински
всеки ден умирах по малко
но и ти ме съживяваше повече
и сега като те няма
страдам от наводненията.
И спирките с хората
хората които са криви
и празни
някак си безразлични
и дъжда ,
който отмива погрома от мене
отмива поредния
но не и последният.

Отмий мрака
и измии оковите
които утрешното слунце
ще изсуши и огрее
отново.!!!!

Beauty Through broken glass


Не тръпна в очакване
на грешните слова
нито в очакване
на мъглата да отмине
а в очакване на
грешният човек
и все боли
и все е нов
и все позволявам
сърцето ми да разбиват.

Тръпна в очакване
аз цял живот
и все неподходящата съм аз
сковава ме дълбоко
самият страх ,
дупки дълбае в плътта ,
кърви и после изгнива..

Сянката ми двойник си търси
умори се да играе чужди роли
умори се да бяга , да търси
лъжци и разни подобни.
Ох този театър
така горчиво ме трови
и бликат лъжи
от раните черни
черни от цялата таз мърсотия.
Душевна кал
душевни отломки
душевен погром
мухъл?
празнота
и тази чернилка
побиват ме тръпки от нея.

Сама по себе си
оставам спомен
прашен и забравен
на полицата пълна с спомени
дали някой някога ще ме потърси
и още провали и все нови и нови..
Дали някога би станал читател
на необитавана библиотека
а аз като раздърпна книга
бих ли те запленила със нещо..

И няма те
всичко е странно
някак си пусто е
даже е хладно ,
хлад който
в окови обвива сърцето
и бавно , но сигурно
превръща го във камък.

И гледат ме всичките
тези ми хора
и търсят , очакват
нещо от мене?
Какво трябва най накрая
да направя
за да бъдат всички
просто доволни

Колко от себе си
на този свят
трябва да дам
за да може някой
някога да го оцени
а всичко което аз просто
исках е
някой някъде да каже
"ах колко много те обичам"

;///за Галин..

Crash

Изтъркани рисунки
задраскани идеи
зачрекнати дни
чувствам се чужда.

Чужда за себе си
и за тялото си
дори и за тебе ,
това незнание ме плаши.

Толкова много се старах
и те изгубих
за пореден път
губя и себе си
не знам как да поправя
тази грешка
как да заменя този край
как да не се изпаря?

Дадох ли всичко от себе си
и какво ако искам
още един ден?
Защо се отдръпваш
нима бях лоша
струваше ли си?
струвах ли си ;/

не мога да избягам от теб
винаги се сещам
винаги мисля
и ме боли .
боли ме за мене си
и за сърцето ми
което се разпра по шевовете
хиляди пътища
и краят винаги ли е такъв?
загуба и мъка

неспособна съм
да те забравя
ако само можех
да залича спомените
теб , усмивките
и всичко друго
защо ме изостави
и ти като африка
а аз като антрактида.

скована съм
до мозъка на костите си
болна вътре в плътта
изгниваща и разпадаща се
като раждясал знак стоп съм
и никой не спира
и ти също ме
подминаваш. :(

всяка болка
е поредното разбиване
почти усещам
как за пореден път
кожата бива разсечена
нямам нищо вече
всичко е пустош!

How can you awake from a nightmare when you're not fall asleep?

Навън се сипеше студ
обливаше ме
и счупи прозорците на
скършената ми душа.
Замаза съзнанието с чернилка
гърмеше в ушите ми и
святкаше в сърцето ми.
Облачно е вътре в мен ,
и теб те няма.
Самотата е пълна
чувствам се като в рамка
като картина - изложена ,
хората ме зяпат ,
забавляват се
защо и на мен
не ми е забавно
вместо да те обичам
предпочитам да се разбия
в скалите !
поредното корабокрушение ,
поредната разбита и удавена
от наивността си мечта?
А аз исках просто да ме чуеш
а за да ме чуеш наистина
ти трябваше да слушаш?
забрави ли как се прави
или никога не си слушал наистина?
Нима всичко е преструвки
е аз мога да бъда актриса също
само че театъра ми тъне в руини..
цялата съм в сажди
и мирише на смърт
черен гарван в ръката ми
горещ восък по плътта ми
и разпадам се
толкова ли недостойна бях
обичах и това не бе достатъчно
а кое ще е достатъчно
и дали достатъчното наистина ще е
достатъчно за теб?
не знам
не искам и да знам
а исках просто любов? ;/

The Ghost of you


Не искам
не мога
не издържам
НЕ!

Доверявам се
пренебрегват ме
недооценена , бледа съм
мразя се.
Мразя ръцете си
защо не могат да те
изтръгнат
защо не можеш да си тръгнеш
от сърцето ми'
от мен.


Пронизах се дълбоко
но не умрях

"моето наводнение
животът ми приижда отново
къса мостовете ми
подкосява основите
и повлича труповете
в мъртвилото на дните ми"
така казах аз..

искам да съм сляпа
да съм глуха
да не чувам гласа ти
да не виждам лицето ти
да не те усещам вече
защото ме боли !
боли ме,
нараняваш ме .
страдам , не
не се усмихвам.

МРАЗЯ да се усмихвам
а от вътре поредното
наводнение ,
поредната стихия
бошува , неугасима
изстрадала ,
хленчеща - душата ми
Тя НЕ МОЖЕ да понася
повече , ще се счупи

аз се счупих
под натиска на всички
цинизъм , предвидимост
мразя мразя мразя.
чета лъжите си
чети и ти
дали съм жива?

очите ми не проплакват
гласът ми не може
затваряш всяка възможност.

изтриваш ме като име
изхвърляш ме тялом
далечен си ми
писна ми от това
"приближи се - отивам си"
подкосени са миглите
подкопани са думите
и няма нищо
нищичко.
само сенките - шаловете ,
тъмните шалове на ноща
като гласове на тъжни хора
се увиват около слуха ми.
гори , гори вътре
не искаш да си там
не искаш да ме докоснеш
а аз се опарих за пореден път
пред мене умря слънцето
и аз го прибрах в себе си..

пепел стана светът
и ти го духна някак
в шепата си.

и ето пред теб е цялата ми душа
бяла ледена пирамида
която прегръща в ослепели
мразни обятия слънцето ми
и сипе над него бисерни сълзи.

късно е
и е тъмно навън
късно е
пепел
сажди
не съм ти нужна
изгорях
восък по клепачите
ах , мъртви клепачи мой
вътре в проблемите
студено е!


Look him in the eye
Look him in the eye and tell him
I never lived a lie, never took a life,
But surely saved one
време е да ме върнеш в къщи?

Painting


Избягвам себе си
избягвам думите
избягвам пустотата ,
която безкрайно ме търси
из кълдаръмените улици
из сперлите рейсове
из угасналите лампи
и така до края си , до края ми?

Отбягвам я ,
а тя се вкопчва ,
оттърсвам се от нея.
Стига вече студ
стига глуха тишина ,
като пустиня вечна
стига пръст във устните ми
мразя я..
мразя кръвта по ръцете ми
изхабени от дращене
по кухите стени
чуй ме , чуй ме , чуй ме!

- - - - - - - - - - - -- - -

Там където не мълча
се изострят думите гвоздеи
думи червей ,
които разяждат плът
посаждат страх
ще ми става се по студено
ще говоря напразно
ще прозирам
ще знам колко е празно
в пълния смисъл на думите
ще се търся в никъдето
открий ме..

"мразя бъдещето си , то винаги
обвинява сегашният момент
за недостатъците си"

Дъвча лъжите
не ги искам вече
не искам свят в който съм и аз лъжа.
Изтъргана по краищата си
само сърцевина съм
крехка , нежна и обвита
в този пласт , в този слой
в тази ми кожа.
Толкова мека и ранима
кървяща и гниеща - плътта ми.

И ако знаех в
чии очи да търся
отражението си.
Бягам , птица съм
не разбираш ли
не виждам себе си
не виждам в себе си.
Виждам само тази необятна
сивота - небето ,
готова да погълне крилете ми
с всичките рани и
да ги излекува.

Но стига вече с сивотата
и тишината в дните ми
ти като най чистия звук
се впи в съзнанието ми
и изпепеляваш сърцето ми
не е тихо , то бие!
няма никой , който
да чувствам по добре
до себе си , защото
ти отмиваш скръбта от мен
с нещо което недоизмислено
е по красиво и от най естесвените неща
от празната улица с светещите лампи
от червеното на залязващото слънце
от босите ми крака , стъпващи
на гладкия пясък , толкова фин
толкова мек и несъвършен ,
по истински и от най топлия бриз
играещ си с косите ми
и от най съвършенните думи
галещи нечие его.

От вътрешната страна на сърцето си
колко много искам да ти кажа
лека нощ , алено цвете
студено - топъл полъх на вятър
шедьовър на мрачната нощ
колко много искам да ме чуеш
о лека нощ , лека нощ..

Vermilion =]



Вътре в огледалото съм черна
изсветли ме
нека съм снимка ,
пази ме винаги близо
до сърцето си.

Тишината е грапава
като кора на портокал
беля я и се цапам
със звукове.

"Не искам повече вещи
заменят ме.."

Разбираш ли не искам да бъда
заменена..не и отново
не и днес
просто твоя съм?!

Не , не съм вещ ..губя се ,
двойнственност изразяваща се
в саморазруха.

Руша се като скала
и ти като летен дъжд
лекуваш раните ми.

Аз съм чувството
на повърхността
на езика ти
вкусваш ме
топя се
наслаждаваш се
сладникава съм в началото
и после горча.

Изтръгвам навика
който е впил нокти
в душата ми
превърнал се в съмнение
с всичките си глупави
схващаня за мен самата.

Приказно далечно е всичко
и ти така прекрасен
като най щастливата песен
звучиш в съзнанието ми
и отново си тананикам мелодията
обичам музиката
обичам и теб.

Ти не знаеш
ти не подозираш
колко звучно е всичко
и как обичам мелодията в теб.

Изградена от усмивки
съм
или бях , може и да съм.
Суетна до мозъка на костите си
обличам се в ръцете ти
допира е моят афродизиак.
Нека се опияна
с устните ти
и нека
мелодията да
не свършва
никога
и винаги!

The heart and the shape

Дишай..
а дали мога?
а дали искам...
Не-тата ще ме убият
не мога да съм
безразлична
не мога да съм силна
мразя съществото си
не мога да дишам..
НЕ МОГА..

Чувствам се грешна
по всеки един параграф
по всяко действие
не знам разбих се
разбих се на парчета
и няма кой да ги сглоби.

ПРАЗНА съм от към
дихания
чувства
сълзи
усмивки.


Страх ме е
от себе си
страх ме е от загубите
от светлините
от хората ..

Раздвоих се
нишката ми се скъса
ръцете ми се откъснаха
а косата ми
косата ми изгоря
думите ми гният в пръстта
очите ми са две кухи ями
аз съм куха
като една празна черупка
счупи ме?

Няма пулс
само изсушени дробове
зашити устни
и празно съзнание.

Няма ме , изтриха ме
смачкаха листа
хвърлиха го в кофата
дори идея не съм.?

Смисъла ми се изгуби
о-б-и-ч-а-м т-е
страх ме е да го кажа
страх ме е да го напиша
страх ме е да те изгубя
мамка му..поезия
няма такава
всичко умира!!!