Keep Steppin



Остъргвам си мислите ,
нека да са по остри та поне да наранявам качествено.
Студено , с това бих се изчерпала тотално.
Душата ми я чувствам , като една кална яма
дълбока , поглъщаща каквото и попадне и гладна.
О , да гладна е - за нови падения ,
не и стигат униженията , все така наивна , все така доверчиво
гледа и уж вярва..
и се почва провал след провал
но вече си казах че не мога да позволя на себе си
да плача , не знам
усещам се провлачена и някак си грозно скроена
под тъпата кройка се усеща липса ,
която нагло се впива като кама чак до кокъла.
Дори не знам как стигам до тия ми състояния..
в един момент си толкова щастлив или се заблуждавам за пореден път?
Все още не се разбирам ,
не знам дали и хората успяват да ме разберат
изхабих си думите и гледам с тъп поглед унесено
някъде из пространството , крачка напред
ии ссе спирам там сред нищото
улиците криволичат и се разминават
хората се срещат и подминават
толкова непознати
и аз като слепец се чувствам
следваща техите течения
впускайки се в техният океан
на изпокъсани чувства , наранени егота
отъпкани пътища ,похабени мечти.
И не аз не съм празна
колекциорнирам си лица , гласове ,спомени
и разочарования.
Във всеки който съм повярвала и който ама
винаги обещава да е до мен , точно
като имам нуждата не е.
Да ,да тръгвайте си
защото тъпата дума е по вечна от вас
винаги - куха , като всички вас "приятели мой"
присъствието изстива
и накрая ми остава едното прозрачно обещание.
Не искам повече да ме нараняват ,
не искам да се страхувам от това да допусна някой до себе си
не искам да се страхувам от това да обичам
ах да ..не искам
но как мога да се доверя изобщо НЯКОГА?



for every boy that she allows to step on her heart
she comes one step closer to findin what she needs
the sad part is shes still stuck somewhere behind the start
still doesnt know what it takes to make it leave
that tattoo bleeds upon the paid dues
break the rules, to balance the odds, challenge her god
the untrained eye thinks shes got it all together
but the first time i seen her smile i knew better
right down the letters, piece them in order
make sense out of a sentance, give the picture a border
got to sort through the images that clutter the soul
but the photo got fried cause the shutter didnt close
over exposed, too many steps, too soon
killed the pain with a jameson under a blue moon
she climbs, she cries, she waits
how many more can she take before her legs break

=)



Тъкмо тогава се появи лисицата.
- Добър ден - каза лисицата.
- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Тук съм, под ябълковото дърво...
- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...
- Аз съм лисица - рече лисицата.
- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...
- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.
- Ах, извинявай - каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
- Какво значи "да опитомиш"?
- Ти не си оттук - рече лисицата, какво търсиш?
- Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"?
- Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете..., мисля, че ме е опитомило.
- Възможно е - каза лисицата. - На Земята могат да се видят всякакви неща...
- О, не е на Земята - каза малкият принц.
Лисицата бе много озадачена:
- На друга планета?
- Да.
- Има ли ловци на тази планета?
- Не.
- Това е интересно. А кокошки?
- Не.
- Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.
Но пак се върна към мисълта си:
- Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...



Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо...
На другия ден малкият принц се върна.
- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.


Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.
- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...
- Разбира се - каза лисицата.
- Но ще плачеш! - рече малкият принц.
- Разбира се - каза лисицата.
- Тогава не печелиш нищо!
- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.

Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.
И розите много се смутиха.
- Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.

И се върна при лисицата.
- Сбогом... - каза той.
- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.
- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...
- Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни.

Can u?Can u ? can u change me???

Късно вечер е , мъглата си плетеше все така спокойно
гъстите паяжини над заспиващите лампи чийто светлини угасваха с
същата нелогична спокойност.Вятъра търка дъхът си около
премръзналите тела сновящи навън , луната грее в пълната си красота.
Винаги все така еднаква , а в нашите очи показваше себе си
всеки път в една различна светлина..
ех и съм болна , никога не се бях
чувствала толкова разнебитена физически ,
буквално ще се разпадна , ще се разпилея
на частици и ще се надявам да можеш да ме сглобиш правилно..
Прозявам се , клепачите ми се затварят и вътре в ириса изскача
един образ на самата мен , така ухаеща на душевен покой.
как да си изкъртя недостатъците
езика ми се раздвоява , самата аз се раздвоявам
неспирно се измъквам от тялото - затвор ,
но това определено не ме тласка към промяна..
Имам тооолкова малко , а дори него ме е страх да го споделя с света ,
защото ще ми го отнемат , ще ме изпотъпчат
ще стана равна сестра на тревата и кална в съзнанието си като почва
неравна като склон и ще ме газят постоянно.
Аз си имам своите недостатъци и знам че сама
не съм си достатъчна , но вече ме е страх да ви споделям
толкова ми е неистинско , цялото това суетене по цял ден
бръщолевене и прозрачност на едни хапливи хора
които ще те разкъсат стига да им се отдаде случай..
нелепа съм , ах боже каква съм идиотка
винаги винаги искам
искам искам
искам до объркване
и броя , броя лъжите които изричам..
Петя , която винаги се усмихва.
Петя , която трудно преглъща ,
същата тази Петя на която и се плаче доста често
има нужда , но не го прави
прави го , но никой няма нужда да я изслуша.
Петя , която доста често е излишна ,
Петя с разкъсаните черти и сенки под очите ,
Петя , която никога не се наспива
и когато се събуди сутрин и е криво
тази Петя , която тайничко може би те обича
но ти си бил прекалено зает за да и обърнеш внимание,
Петя която пресича все на червено
която си протърква съзнанието от мисли
Петя с болното гърло
която кашля и гледа тъпо..

Otherwise

a.k.a am i special to you?

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо...
На другия ден малкият принц се върна.
- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.


Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.
- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...
- Разбира се - каза лисицата.
- Но ще плачеш! - рече малкият принц.
- Разбира се - каза лисицата.
- Тогава не печелиш нищо!
- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.

Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.


p.s Ще ме опитомиш ли?

I want you to want me..

Оф , вбесявам се , изтривам се
отърквам се в яростта си и се моля
да се появи някой , който да ме обича
цялата с недостатъците , с глупостта ми
с импулсивността ми , с всичките кривини и деформации.
След поредният привидно сантиментално романтичен филм
ми се иска да има някой който и аз наужким да мразя ,
но всъщност да го обичам повече от всичко.
Искам да се потъпча , да заплълня всички празноти
с барут , да се обстрелям , да се застрелям
с такава сила и такава мощност , че просто да се залича.
Никога да не ме е имало , да не съм била създавана -
ето ме каква съм робиня на чувствата си , на проклетото сърце
не му ли стига разочарованието и болката , че просто се моли за още и още.
Ето такава съм , една наивна по детски му и вярвам сляпо , в добротата им.
На тях , на хората , на думите ,
а ах как искам да се освободя от тия окови на тази моя чувствителност.
Мазохистично се натягам се повече в празнотата на самотата ,
слушам си Muse , набива ми се "I'll never let you go , if you promise not
to fade away , never fade away" бих ти го изпяла , бих ти посветила
всичко мое , на тебе само ако знаех че те има ,ако знаех че ще ме намериш
след всичкото това време осъзнавам само и единствено че съм един плод
на вечно искащото ми същество..имам чувството че съм се превърнала в поредният
консуматор , страх ме е да бъда опитомявана , а как искам...как ми се иска
зимата да свърши ..
Днес реших да наблюдавам дълбокото в себе си , преди окончателно да е изчезнало.
По следит на някой съм , на някой който никога няма да съм , се спъвам , се търся.
Отказвам се. Винаги.
По следите на нещо , което никога няма да стане съм толкова близо , в ума си и никой не вижда , наистина никой не иска.
Трънлива съм цялата , болезнена , горчива - във теб , и в мен и във всичките.
Имали ли сте наскоро чувството , че слепи бродите сред непознати ,
че всяка дума се удря във вас наобратно , с двойно ускорена сила?
Кое е значимото в дните ,
кога в съзнанието ми идва нощ?
кога заспиват спомените
кога стрелките спират болезнено да дращят
и вече не си пионка на времето.
Ох , епитафиьо не ти ли стига толкова изгнила плът ,
че продължаваш старателно да изобразяваш покварата си?
Както и да е ,продължавам да синея в студа...на спирката с всичките чакащи хора.
Не чакам нищо. Наречи го както искаш. Имам избор.
имам часове на блудкаво очакване , преизпълнено и наситено с една крайна повърхност
и навътре с нож трябва да дълбаеш , защото вече ме е страх да ви показвам
какво има , какво съм имала , какво съм искала. мразя ви крайно и в същото време искам да съм като вас , такава сива и мразеща , безразлична и саркастична.
не чуплива
от желязо да съм - за какво ми е така или иначе тая плът?
"Колко студено е станало...
Сега пак ще облека дебелите топли лъжи....ще разхождам безличното, погрозняло лице, а то услужливо/към обществото/ ще се усмихва, ще се разсмива шумно, ще потвърждава и отрича по равно, за да е изгодно на всеки... жалко наистина.
Не знам колко дълго ще вървя в празното.
Дори да се върна и залича следите си или обратното, никога няма да те приближа пак така - оголяла и полудяла от погледа на луната, забравила за една нощ...
Искам да не си спомняше за мен, да можех да спра кървенето...Да бях игла и конец или покривало за Истината...Но не мога."
ето бе пак страдам от тая моя шизофрения ,
това разкъсване на многото лъжи и истини , вплетени в мене.
Възлите на предните дни , ме растърсват до основи ,
растът с всеки изминал ден и все повече се затягат около вратът ми.
Възлите на времето , възлите на промяната , на опасните езици ,
на фалшивите крещящи нужди , на безразборната смяна на величините в хората ,
на низ-а , поредицата от хора които "от днес стават по добри"
Може ли да си самодостатъчен понякога?

тя броди повече от мен ,
мрачината моята сянка..

един ден се облякох цялата в лъжи ,
всички ми споделяха колко зашеметяващо изглеждам и
о , простота , о набързо скърпени думи , о празни хора
живейте в ваща симфония на един безкраен фалш
и се залъгвайте с още по измамни думи,
мойте метафори вече ми се свършват..

жестока, безмълвна, питам само на светло
нощем нося вината и крея..

days away , i still feel you
touching me , changing me
and considerly killing me.

I wont be afraid just because you dont need me. :/

Мъгливо време , мъгливи помисли и ми е тежко.Чувствам се така сама за пореден път.Разхождам се из спрелите в времето улици на още по спрялото ми съзнание "I wont fade away again" , звучи от слушалките ми , ще ми се и аз да можех да го кажа , да го изпълня и ми е студено пък и нямам кой да обичам , странна зима. Винаги ме е подтискала повече и повече и не искам да бъда себе си вече . някак си не мога да се изправя лице в лице срещу демоните си , те са все повече и все по настървени и неотстъпващи.
Думите ми си отиват със смачкани хартиени писъци , думите ми нетърпеливи , своенравни , но срамжливи толкова че да не бъдат чути , да не бъдат запомнени.Объркали стъпките непремерили удара , разтегливи многоточия водещи към самотата на смисъла. Смисъла който много често не намирам никъде.
Ох тя е толкова уморена , другата в мене , която се събуди от 100 годишен хищен сън и нагази в реката , която само нея приемаше. До коленете нагази , опознава дълбочините си , вглежда се във дълбините си..Тя разхожда неуравновестта си като танц и обгръща дирята от липсващото тяло , като топлината на някой който е бил там но насилствено нежно изяден от мисълта за невъзможната принадлежност от близостта на два погледа се забравят старите навици това е да се посветиш да избереш красивия смисъл на слепотата си..глезени пръсти ,очи, рифове ,мигли ,страни ,синьо
тъмно ,неразгадано .Тя е вълна. И като такава умира след като се губи из чуждите брегове гладна , жадни за докосване дори и студеното и докосване. В леки реверанси и се кланяха и накрая просто я нараняваха..всичко е един цирк и ти седиш като скапан зрител и гледаш глупавия сеир .
Не знам вече какво искам и защо го искам , нито пък как и не знам и колко думи ще трябва да изпиша за да се увствам по добре дали някога бих била по добре "ай донт тинк соу" звучи като погребален марш в главата ми..церемонията свърши ..вече можете да изкажете съболезнованията си и да си тръгнете.
така или иначе винаги го правите.

she just wants to fall in love again..
she is broken like an angel

What doesn't kill you makes you stronger



Така , така..колко пъти вече умирам , в истерична агония разкъсвам себе си на части , сея смут и отвращение в чуждите очи - не ме интересуват , не живея за тях , нито някога бих . Страдам от парадоксалност , от скапан морал и остарели ценности , страдам от сърдечна недостатъчност , от подпухнали клепачи , от разцепване на ириса , страдам от себе си.
МРАЗЯ СЕ БЕ , не същност не е достатъчно , вдишвам - издишвам , само пумия е задръстила дробовете и се е насъбрала от към душата , руши я бавно и мъчително , вече май свикнах с болката. Толкова много гнус , засъхнала в сърцето ми и рани и спомени . Сломена съм , но няма да се предам , не и сега , не просто никога.
Моят звяр е гладен , моля те не го допускай близо до теб , до твоя дом , в твоето легло , в твоя ден ..насън е и само вие в агония , през пръстите ми вие , от очите ми ме гледа - теб гледа и като бесен препуска и търси , но намира отломки.
Кръвожаден е иска да къса , да разпорва , да разрушава , да НАРАНЯВА , иска бе!
Самотата е една чистота , която си отива и ни остави без присъствие.
Няма какво да ме притъпи , няма кой да ме притъпи нито болката ,нито сенките ,няма...
Докато се прибирах и музиката просто си бучеше и залепваше лирики по чертите на съзнанието ми като пъзел , мъглата беше обгърнала цялостно светът ми. Аз ли бях в нея , тя ли в мен една крайна липса.
Връхлита от нищото и започва грубата си игра и само ако се заблудиш никога няма да намериш пътя към себе си ще се изгубиш в своя замък - душата , и няма да намериш ключа към стаята с лъчите светлина , реещите се птици и цялата тази приказност.

Вечно във филма , някъде там бях аз. Някъде из лентите на режисьорите , още не прогледнала , не вдишала , но знам прозирах всичко през тухлената ти стена виждах тялото си като на ренген , само че охлузено някак си старо , пусто е.
Всичките ми вътрешности са си там , само дето сърцето ми е разбито и аз не спирам да го храня с някакви илюзии ..
любов няма
привидно стоя си като стар филм , не е класика
просто някакъв
рядко те изваждат от шкафа с книгите
е едно време си бил брилиантен , великолепен ..а сега
тънеш и ти в кюпа на опрашените "ВЕЛИКАНИ"
неадъгава работа..
издърпали са ти кабела от системата
и сега не си нищо повече
от един изтърган и сантиментален образ..
да да , аз живея за сантименталности..

"While I’m living my heart is screaming
For what I can’t forget at all Yeah,
I’m breathing but I’m bleeding
And I’ve got no place to go

And I'm master of self - defense..


Още една стъпка до морето
усещам водата , която се разстила нежно във краката ми , усещам всяка песъчинка между пръстите ми , всяка мида , всяка неравност и привидно се прекланям пред тази безкрайна синева , която би ме погълнала и не би я интересувало коя съм , каква съм , какво търся именно на този бряг.А аз винаги съм търсила именно някой бряг , който ще ми е толкова познат и аз ще съм му така близка , ще ме почувства в сутрешния вятър и ще разроши косите ми или в глътката горчиво кафе със сладък привкус , ще ме погали по съненото лице с бистрите си лъчи , слънце.
И се събудих. Нищо не беше такова , каквото на онзи бряг.Сега пак съм си чужда , в чужда реалност съм и отпуснато вирея върху почвата , която само бурени поникват а цветята увяхват... И аз вехна от толкова време насам.
Още мъничко наляво , а така моля ти се сега изкорени ми нуждата да чувствам. Действително ми омръзна да страдам , заради чужди грешки.Сигурно аз съм си виновна за това , че съм толкова лесно ранима.
И тази Зима , вдишвам я толкова безкрайна , че чак ме заболяха дробовете от студената глътка въздух.Нанизвам се на черен бряг и не финни морски извивки усещам под краката си , а изсъхнало поле от разбити мечти , илюзии и прочие.
Жъна страха си и си го сервирам отново.Страх от несбъдването на целите , от хората , от света.Колко пъти се питам, трябва да ме наранят за да мога и аз да стана като тях.
Толкова безчувствена , жестока , неучтива и празна.
Не , това не бих била аз и всъщност не съм , защото винаги съм вярвала че някъде там
ще ми подадат ръка , която не би ме пуснала в пропастта.
Твърде наивна , по детски му наивна и после аз съм си виновна за сълзите само където съм твърде голяма да плача. Не обичам да плача , срам ме е от сълзите ми ,показват слабостта ми , неуравновесената ми чувствителност на душата , афектираното съзнание и нареждам всички заедно със себе си на черната земя.
Кокалите ми изпукват ,толкова ми е схванато.Болна съм вътрешно от незарастналите рани , тъкмо когато хванат коричка все се намира някой или нещо , което ще ги изчопли докато не текне кръвта.
И колко кръв трябва да изтече за да пресъхна.
Всички реки се вливат в морето и достигат до толкова брегове , някой близки други далчни и запустели..искам си моят бряг , моята утопия от блянове и приказни истории , където устните ми не се напукват от студа и нозете ми не се порязват на острите ти думи ,които уж така небрежно си оставил.
Но идва момента , в който наивноста ми е толкова непозната и се отбранявам от всички.Хората - лешояди , хората - лъжци , хората , които няма да се замислят дали да те наранят..защото те друго не могат.
People always leave!
това го осъзнавам толкова ясно , а ми се ще да е лъжа , искам някой да остане до мен
и да ми целува болежките , сутрин да ме затяга в обятията си , а аз да се огъвам като някоя тръстика , да ме изслушват и да бъда наистина чута и не само като съм нещастна , а и когато съм щастлива за да си споделям щастието.
кога някой ще е там за мен , до мен , след мен..с мен??ама наистина с мен.
и ето лежа в леглото ми , а всъщност все още се намирам върху черната земя.С отекли от гледане очи , все още се взирам в звездите , те ми говорят , те ми шепнат и споделят , казват да те очаквам ама и те не знаят кога.
Е може и да съм мечтателка , но не съм единствената.. (:

Secret!






Here it goes again..

Заключвам вратите , затварям прозорците , спускам щорите , дърпам завесите , пускам си музиката и се заключвам в немощното ми тяло , в черупката пълна с дупки и се крия от света.
Постоянно се оплаквам , вече ми е неудобно. Поставям си граници и някакви правила , които да спазвам за да се чувствам по - добре.
Получавам нов спазъм , поредната тиха агония , в която отново викам колкото ми глас държи , но няма звук , няма никой , само досадния навик , че единственият ми спътник е самотата.
Не не съм луда , просто ми писна да се правя че всичко ми е наред.И знаете ли ..не съм наред.
Бих дала всичко , душа , сърце , съзнание , само за да променя себе си , за да спра да чувствам някак си в затвор съм.
Тялото затвор , вече по навик се отчуждавам , само за да не страдам пак , въпреки че сега страданията сама си ги причинявам , но по добре аз отколкото поредният привидно "загрижен" човек.
Затварям клепачи и без това ми е уморено от съзиране на скапаната истина , игнориращия те свят.
Всичко е една безкрайна сивота. Знам , че определено изглеждам доста жалка , но по добре да си пиша от колкото да буча на нечия глава. Напоследък дори не ми се и говори с никой.
Гледам филми и съзнанието ми попива картини , за които копнее да му се случат , да го сполетът внезапно , да го разтърсят , да ме разтърсят..
и животът ми , сърцето ми . ВСИЧКО.
някак си навика е пуснал корените си толкова навътре в окаяната ми душица ,
че ме е страх да направя каквото и да е , знам че всичко е каквото си го направиш е явно аз нищо не правя по въпроса , от страх ( а уж съм смела??)
всичко води до едно закърняване
и нито това че тичам всяка сутрин в еди колко си рано ще ме оправи
или че вечер късно правя упражнения
или че чета книги
или че имам цели в живота ( за които само говоря тъй като ме е страх че няма да успея , не грешка аз вече дори знам че няма да успея о.о)
или това че се виждам с хора често
и си прекарвам добре
може да ми помогне.
взимам си поредния освежаващ душ , само под водата се чувствам добре.
Измива душевните ми рани , гадната мърстотия впила се във всяка една моя клетка същество.
Знам си проблема , знам и решените..докога ли ще се правя на безразлична или може би така е по лесно.
Бях решила , че тази година ще направя нещо голямо със себе си
и ще има някаква промяна и действително съм надъхана да го направя , заради себе си защото е лесно непрекъснато да хленча как всичко е толкова скапано нали..
и скоро ще съм притежателка на още една татуировка (х
една малка звездичка (моята светлинка , в края на тунела дето ме изважда от глупавия сив транс на опустялото ми съзнание , душа , същество.. , моята Н-А-Д-Е-Ж-Д-А )!!!



p.s And If I would , could you?

Scar Tissue


Блокирани мисли
и се чувствам скована , уморена някак си
от това ежедневие (толкова е еднакво)
добре , че утре съм на даскало - се пак е някаква промяна.
Иначе нищо ново в репертуара , рутинният - ставане ,
оправяне на коси , обличане , излизане , макдоналдз , хранене на хора(не да ги тъпчеш с храна ъфкорс) вкъщи ( топло , хубаво , уютно - хоум суит хоум <3) ,
вечеряне , гушкане и мачкане на кучо(Джек) и филми , чат до късно , малко писане из блога..и спане?
ени факин дей , ени факин тайм? (год блес дъ Туул.!!!)
не , че вярвам в каквито и да е богове ,затова е и с малка буква предполагам .
Бих искала да се самопрегърна , да почна да си ближа раните
и да се моля да зарастнат по бързо.
Бих искала като се събудя да ми е някак си весело , щастливо дори еуфорично.
Бих искала да правя различни неща.
Бих искала да не съм толкова обзета от безразличност и налудничева апатия.
Объркано ми е ,
съзнанието ми е някак си спряло.
Понякога ми писва да се чувствам уморена
тоест доста пъти не ме интересува - вживявам се в ролята си
и приемам всичко прекалено стоически ( определено ставам за актриса)
и всичко опира да мене?
действително съм прекалено голям егоист
толкова много говоря за себе си -
уж хората да добият скапана представа
и винаги когато хм ми се говори всички са заети
или не знам. няма кой да ме слуша
а ако ме слуша се чувствам прекалено досадна
да обяснявам все за мен , мойте чувства
направо съм си отворена книга???
Винаги съм била толкова опърничева :/
и не знам
всеки очаква нещо си от мене
и вече не ги понасям тия неща
никой не те учи какво да казваш
как да се държиш с хората
не те учи как да се справяш като ти е самотно
всичко е просто очакваня
и ако не ги изпълняваш си егоистичен
всички са ми като стени
колкото и да им говоря
те не ме разбират
иронично е че уж пиша , а дори не
мога да обясня правилно какво мисля(а уж чета книги)
патетик..
толкова проблеми , наглед са незначителни
а ми се струват от такова значение :(
иска ми се да съм като някой супер герой
спасявам всички , изпълнявам очакванята им
и хепи енд , всички са доволни.
И се променям , хората около мен и те се променят
някой са толкова различни от това което са били
и сме се отдалечили , а дори не знам как да си ги върна
дали изобщо искам такова нещо?
най ми е болно от това , че
като те оставят веднъж сам (което винаги се случва)
сам - душевено ..и после какво може да се очаква от теб?
да ги приемеш с отворени обятия ли..ноу уей
ех ех ех..
защо никой не може да ме приеме такава каквато съм
а иска от мен да съм по изискана , възпитана , зряла етц етц..
донт уана гроу ъп..ай уана гет аут
бледнея..
от ден на ден
къде отиде цветът в живота ми
не всички е черно бяло(само че при мене само сънищата са цветни)
животът ми е една магистрала
и все още не знам накъде съм се запътила
и колкото и да се променям никога не е достатъчно..

натъртваня
счупени велични
красиви изображения - така далечни
сива реалност - ежедневието
твърд хляб дето строшава вкуса ми
трудна хапка , трудно се преглъща
сухост и вечни оплакваня
лъжливи хора
не им ли писна да ме разочароват?

п.с Puddle ot mudd - blurry

Broken like an angel

Изсъхнали клони
върху шията ми
толкова дълго ме смущаваха
и ми пречеха да си поема дъх.
Изчпочупени клони
изкъртени толкова отдавна.

Прекършени думи
и не мога да говоря повече..
не и ако
ще изричам още лъжи.
Не искам вече.

Оплетох се в прямата епитафия
надраскана грубо
върху кожата ми.

Сенчест ден
и следващия се изнизва същия.


Напоследък гледам само филми , красиви , хубави
изпълнени с щастие ( великия хепи енд)
как ми се ще и в живота поне веднъж
да има хепи енд , а не само горчилка. Все едно
не спирам да се наливам и никога не ми е достатъчно.
Повечето хора пробуждат в мен , злоба , страх
и една апатия , която през по голямата част от времето
ми помага , да съм безразлична
и винаги си задавам въпроса "Е това ли е което искам" ??
Виждам себе си уплашена и унила и предпочитам това
да го виждам само аз.
По силна изглеждам в очите на другите.Е не , че заради тях живея
но никога не ми се е щяло някой да ми отдели време
за да ме съжалява ..нали всеки с проблемите си.
И винаги си мисля мисля мисля , сякаш би се променило нещо
или поне аз бих се?
Като се замисля имам нужда от промяна , от различност , от нещо свежо , но ме е хем прекалено страх да го потърся , хем
не обичам промяните ..не и коренните , не и големите :/
И само когато се прибирам и тъпо гледам през прозорците на
така или иначе покъртените стъкла си се замислям ,
музиката звучи в съзнанието ми и ако то имаше стени съм сигурна , че
бая дълго време ще да си отеква ,
замислям си се над лириките , замислям си се над проблемите
толкова съм егоистична , че наистина не ме интересуват чуждите проблеми просто не знам някак си толкова егоистично ли ще да е
ако искам да съм щастлива..и без това по цял ден гледам по ТВ-то ..катастрофи , смърт , болка ..по път виждам тъгата в очите на хората и не искам да слушам вече , прекалено ми е еднотипно ,
тежко , банално..но не съм аз виновна за тяхните проблеми.
Например днес някакъв ром да го наречем ми обясняваше за едното си око с което не виждал , не знам дали беше забелязал че имам слушалки в ушите , но си обясняваше , а аз го игнорирах. А какво трябваше ли да го чуя , да се заслушам в поредната агонична песен на болката. Нима не ми стига моята си?
Правя си равносметката на дните през изминалата година. Да 365-те дни в които съм се смяла като луда , в които съм плакала и съм се чудила как още имам сълзи с които да го правя , в които съм била разочарована и прочие и прочие..
Накрая винаги си оставам сама и разочарована.
Язък за вярата дето вкарвам в "хората" , всичко е толкова цинично
и най ме е страх и аз да не се превърна в поредния консуматор
който изсмуква каквото има и накрая всичко , което остава е една празна черупка , една сянка , едно "той беше ебаси пича" тоест не че
реално се стига до физическа смърт ами просто до душевна. Знам , че душата ми не мога да си я почувствам , но това не ми пречи да знам че я имам.И така като съм започнала със сърцераздирателните мъки на моя живот цял ферман го изкарах. Наистина имам нужда от отдушник , от надежда , от някой за който бих се събуждала сутрин и вместо да пъшкам и да си викам "Фак още съм жива" и да ми е гадно че се събуждам да се усмихвам и да се кефя на слънцето , което през тази зима е толкова малко , но все пак като го има определено ме надъхва..

"I''ll never let you go , if you promise not to fade away , never fade away.."


Crossfade...


She was a queen
Lost within a dream
Misconceived that he was fit to reign
Lies take victims
Separate them at the seams
Cause them to fall apart
Then move along to better things now

She
Wants to fall in love again
Don't you know that
He's
Satisfied to own her

No time permits to open up
When you've been hiding thoughts so strong
She's been holding out for an angel to come along
No reply from the sky
But she just keeps looking up
She just keeps looking up now

She
Wants to fall in love again
Don't you know that he
He's
Satisfied to own her

She'll never know love's true potential
Lost in the open wind
To his impatience
Never feeling they would fall apart
She let her feelings grow
To tears she'll never show now

She
Wants to fall in love again
Don't you know that he
He's
Satisfied to own her

You know he couldn't see
That she could be his everything
Bringing light to everything now
Oh
She just wants to
Fall in love again
She's broken like an angel

Self strategy?

Така съм уморена
от това човешко високомерие
от тази сприхвост , ленивост, от злобата и съмненията.
Искам да живея в един по добър свят
и защо всичко хора са толкова затворени , самовглъбени и затиснати
в себе си. Вместо да си помагат един на друг
ако видят че някой се дави ще го удавят , вместо да го спасят.
Хора сме само по празниците
хора сме само като съжаляваме някой
но другите нямат нужда от съжаление
те и без друго сами си се съжаляват.
И не знам защо пред всички не мога да съм себе си
винаги го има този страх
че ще ме наранят.
Играя различни роли , пред различни хора
предубедена съм
създавам грешни впечатления ,
но поне не съм разочарована.
Дишам , вдишвам себе си
с целия си егоизъм който съм способна да притежавам.
И ах , как искам да не ми пука
повтарям си го
потретвам го
и залъгвам всички - само себе си неуспях
има дни в който твърде силно вярвам че е така.
И не знам иде ми да крещя
ПИСНА МИ ОТ ХОРА , НЕ ВИ ЩА ПОВЕЧЕ
не ви ща жалките любезности
тъпите оправдания
умишлените разрези дето правите
и после съжалявате за нанесената рана
и аз го правя
ама веднъж направя ли грешка
се старая да не я повторя
и всеки очаква от мене нещо си
да им се невиди и очакванята
за напред очаквам само по лошо време
и по студени хора.
опропастих си дните в чакане на чудеса
и единственото чудо дето ми се случва е безразличето..

Nothing Hill

Ще умра тук. Всяка частица от мен ще изчезне. Всяка
с изключение на една...
Говоря за малка, крехка частица,
което представлява всичко красиво
на света. Никога не трябва да се
отказваме от нея или да я губим.
Не трябва да им позволяваме да ни я отнемат. Надявам се да успееш да избягаш от тук. Надявам се светът да се промени към по-добро.
Но най-много се надявам да разбереш, че въпреки че не те познавам и вероятно няма да се срещнем, ще се смея и ще плача с теб. Ще те целуна. Обичам те
с цялото си сърце...
Обичам те.


Извинявай...
- Винаги има пауза,докато журито обсъжда присъдата.
- Ана, виж...Аз съм консервативен тип,който не се влюбва често.
Мога ли да кажа "не" на любезното ти предложение и да оставим нещата така?
- Да.Да, разбира се, аз...Разбира се.Е, тогава ще си тръгвам.Беше ми много приятно.
- Проблемът е в това, че около теб съм в опасност,Ситуацията изглежда перфектна,като изключим характера ти,но сравнително неопитното ми сърце няма да се възстанови,
ако още веднъж любовта му бъде отхвърлена.Имаш прекалено много снимки,прекалено много филми.
Ти ще си тръгнеш отново,а аз ще остана с разбито сърце.
- Това си е истинско "не", нали?
- Аз живея в "Нотинг Хил".Ти живееш в "Бевърли Хилс".Теб те познава целия свят.А моето име дори майка ми понякога го забравя.
-Добре.Добро решение.Славата не е нещо истинско.И не забравяй...
Аз съм само едно момиче,
което стои пред едно момче
и го моли да я обича.Сбогом.


http://zamunda.net/details.php?id=102884

Far away from the dream!


Мъртвото не може да умре.
Скрибуцам отвътре
като стар стол съм
не се намествай
прекалено удобно
ще се разпадна.

Тичам по магистралата
и всички страхове
са по петите ми
страшни , грозни
и с разкривени усмивки
дебнат всяко мое падение
всеки мой провал
и ако се отдам
напълно на тях
ще ме пречупят.

Странни дни
всичко ми е толкова прозрачно
прозира до корена
призрачно е даже.
Вкопчвам се
в системата си
пълна е с вируси
които настройват съзнанието ми
на негативни честоти
изпълнени с съмнения и гняв.
Гняв към себе си
гняв към околните
гняв към реалността
и този студ ,
който се е загнездил
дълбоко в диафрагмата ми
чувствам го
с всяко следващо вдишване
и по следващото ми е трудно.
Като една стълба е всичко
с всяко стъпало съм все
по близо до тебе
а същевременно
така далечен си ми.

Чудя се колко още
горчилка ще вкуся
за да усетя сладостта ти
колко още устни да целуна
за да почувствам топлината на твоите
и как да вярвам че те има
щом до сега не съм те срещнала.

В приказките всичко е толкова
хубаво
без едно - те са измислица..

е да вярвам
или да бъда поредната
птица с изпотрошени криле
и накъсани крила?

вслушай се в сърцето си..
бъди себе си.
аман от празници
и новогодишни късмети.

Beyond my feelings

Късно е
вечер е
последната
и утре ще е друго.
Зимния прах
полепнал по лавиците
на душата ми ,
някак си ме сковава
кара сърцето ми
да препуска сякаш го гонят
да забавя ритъм сякаш умира ,
зависи от деня , от ноща
зависи и от човека?

Прекалено много сол
вкусиха устните ми
тази година
и много прорези
получих
много думи се изговориха
и всичко загива в пепел.
прекалено хора
не ми оставиха нищо друго
освен
лъжи
студ
и стъкла в сърцето...

Безразличие
имам си своята епитафия..
поредната
отброяваща паденията
страх ме е да се изправя
този път..
страх ме е да повярвам
и само късно вечер
чувам как сърцето ми стене
а костите изпукват
вътре в мен
вътре в навика
вътре в миналото.

Не мога да се оттърся
от черупката си
не мога да бъда правилна
и да функционирам както трябва.

Чувствам се смазана
под натиска на времето
и на спомените..

И ще бъде поредната година
обляна в сол и усмивки?

Future Proof

Дишам , само защото
така трябва.
Държа си очите отворени
от страх , да не ги
застигне мрака ,
мрака който се е оплел
в вътрешността ми
смесил се е с кръвта
и пресушава всичко по
пътя си.

Студено ми е ,
кожата ми настръхва
сновя по самотните улици ,
който винаги са пълни с хора
и са все така сами.

Звезден прах
посипал се в зеницата
и виждах всичко цветно
и вярвах дори
обаче след като се отърсих
от него
остана само почуващата болка
и горещите сълзи
винаги успяващи да те опарят
за да те заболи
но не и дотолкова че да
затъпят болката.

Разпадам се духом
а тялом съм силна
винаги силна
опитвах се
бях ли
или никога не съм била..

Вчера ми беше така далечно
а утрето
изпълнено с съмнения
но ето
давам ти мойто сега
в което получаваш
това което вижаш -
хладен въздух и сковани мечти..

How does it find me only when I'm needy, only when I'm lonely?
(How does it find me?)
How does it search out, what are the signals?
Why do I give off such thunderous signals?
Why do I give in, why do I give up?
I am a reject of love
And where are my friends now, where are my friends now?
Where is my lover now?

Esthero - Blanket me In you

That Girl

Окъсани детелни
и измачкани листа - моят сън.

Една тиха луна
така неизгряваща
така незалязваща
и странно изградена.

Едно изубено момиче
стоеше там на пътя
само и чуждо за тялото си.

Сприхав и студен - Декември
опровергава измислиците ми ,
надпреварва въздуха
и се шмугва в дробовете.
Сякаш там го чака спасение?
не .. той замръзява всичко
и няма кой да пусне топлината
всичко увяхва.

Защо после съм била
така безразлична
и дори нелогична.
Накланям везните на душата си
и невярващо те гледам.
Един демон се е загнездил в мен
тялото ми - неговия инструмент
като зъл кукловод
си играеше с конците - емоцийте ми.
Словата ми - неговите куршуми
хладно оръжие бях
и гладна за да сломя
гладна за да нараня
гладна за тишина..
един краен транс.

А когато се събудех
от кошмара
се гледах
и не можех да се
оттърся от себе си
очи във моите
пръсти под моите
устни във моите
различно беше?!
различна ли бях
същия ден
различни часовници
показатели
отброяват наказателно
и някак накриво ме гледат.

Онази другата
пак затвори клепачите
нарани я.

не се чуди
защо пак и се обърнаха полюсите
и тръните
бодлива е...

всичко е толкова в миналото
а не мога
да се събудя от
тези кошмари
така нереално ме преследват
и заледяват?

No HEALing..only dreaming


Добре дошъл
във мрачните владения на моята еднаквост.
Не знайно изчезвам
и съм никому нужна
спомените със извити вратове
ме преследваха
като гладни птици
кълвяха плътта ,
раните външно зарастваха,
ала от вътре изгниваха.


От вчера времето се смени
и не запомних мислите си
стрелките ме заблуждаваха
и се омотах в кошмарите си.
не ми понесе светлината.
задръстени са ми дихателните пътища - емоционално
хапя въздуха , но сякаш не завися от него.
Заобикалям въпросите си
пренебрегвам отговорите..
Всичко е едно тъмно вчера
в което бях друга
всичко е едно минало ,
като една прекършена лъжица
ръждясала , но някак жива.
Пред мене няма нищо
едно окапало слънце
зад мене задимени улици
зад мене празни пейки
зад мене наранена същина
зад мене празни слова
зад мене "вървя , пеша рано сутрин , питайки се от къде се връщам и къде отивам"
зад мене..някой друг!


В плен съм
мълча като тъпак
идиотски поглеждам
в плен съм
в плен на собствените си идеали
вместо да се оттърся
аз отново потъвам в показност.
Дера си клепачите
спрете да виждате!
Болката ,ах болката
почва да ми става навик
нямам нужда да се впускам
в кълбо от щастие
умората ми тежи на раменете
огнището пардом
сърцето ми изгасна отдавна
знойна тъга ме убива

фактически съм безсмислена
обтягана от дванадесет точки - часовник.
изкъртвана от навика
да се събуждам - за да живея
неопределимо изнемощяла
но стоя горда и непривикнала към това да съм слаба

мразя си слабостите
мразя празниците
нека празнувам
моят вътрешен мрак
и да се поклащам на глупавия стол
толкова глупаво излята съм
че се счупих вътрено
още от преди да съм проходила..

думите ми бяха лъжовни
още от преди да можех да говоря
чупя още образи от мен
кога ли ще достигна истинския?
толкова неистини бях скрила
че не знаех даже дали съм истинска?

На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов…
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!
Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек…
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!

Пейо Яворов


Сергей Есенин.....

Ти не ме обичаш, не ме жалиш,
може би съм малко некрасив ?
И от страст примряла, ти ме галиш,
свела погледа си мълчалив.

Аз към теб не съм ни груб, ни нежен,
скъпа моя, с чувствено сърце.
Разкажи ми за мъжете предни.
Колко устни помниш ? И ръце ?

Знам, това са сенки, отлетели,
без да те възпламенят поне.
Много колене са те люлели,
а сега - и мойте колене.

Нека някой друг да търсят вечно
тез очи, замрежени от страст,
а потънал в скъпата далечност,
всъщност малко те обичам аз...

Тая връзка, лека и нетрайна,
не зове съдба за теб и мен.
Както срещата ни бе случайна,
тъй ще си отида някой ден.

И по своя път нелек и мрачен
ще поемеш пак, но помни -
нецелуваните не закачай,
необичалите не мами.

И когато в уличката нощна
за любов друг някой ти шепти,
може там и аз да се разхождам
и тогава ще ме видиш ти.

Скрила се зад неговото рамо,
с лек поклон във тоя късен час
"Добър вечер !" - ще ми кажеш само
"Добър вечер, мис!"- ще кажа аз.

И не ще ме нищо в теб привлича,
и не ще се натъжа дори.
Който е обичал - не обича,
който е угаснал - не гори.

Дамянов-Не си отивай

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!


Жестоко за двама - Илия Велчев

Бутилка стар коняк,
За по-изискано.
Пет приказки
за мода и за друго.
Един изтъркан виц.
Полуусмивка.
Открадната целувка,
първа. . .
Дежурното "Недей" на женски глас,
с което всъщност те повикват.
Две бели фигури
от страст.
Интимното око
на синя лампа.
И сладка топлина
на полумрак,
на голото легло,
на тиха музика.
А после -
неизменната цигара.
Дими цигарата за двама,
като жестока рана тлее.
Почуква вече празната касета.
Вие.
И всичко свършва.
Обичам те - ми казваш ти
със своя неуверен глас.
И молиш ме, настойчиво, страхливо,
да ти повторя същото и аз?
Обичам те -
но как да ти го кажа
в тази тишина.
Лъжа, защо ти е лъжата?
Целувам те,
но тебе ли целувам?
Лежа до теб, коса в коса,
прегръщам те и те забравям.
И не че има
някоя конкретно друга,
и не че ти
си хлътнала по мене,
а просто бе
поредната игра,
с която търсехме
любимия,
любимата,
и се отдалечавахме
завинаги от тях.



ПРОСЯК

Пред портите на храма бял,
чиито двори зид огражда -
седеше просяк побелял
от глад страдание и жажда-
''Хляб''-молеше гласът му слаб
и смърт го мореше зловеща!
О,някой камък вместо хляб
подхвърли в празната му шепа...
Така и аз те молех отпреди
за обич чиста и голяма...
Така и ти възнагради
надеждата ми със измама....


Безглаголно

Градина, пролет, май, цветя,
скамейка, шепот сладък.
И сред цветята Той и Тя,
любов и тъй нататък.

Поля, природа, красота,
река, гора, нататък.
природа, сбъдната мечта,
възторг и тъй нататък.

Годеж, венчило, поп и брак,
момент безумно кратък,
после проза, скука, мрак,
деца и тъй нататък.

Курорт, море, приятен смях,
простор, вълни оттатък,
възбуда, трепет, сладък грях,
рога и тъй нататък.

Полуда, нежност, сълзи, плач,
плесник и писък кратък,
багаж, билет, дете, носач,
развод и тъй нататък.

Нахалник, пари, кола,
вертеп и той сред мрака,
кафе, билярд, квартира, ключ,
жени и тъй нататък.

Бастун, легло, юрган, приют,
глава с перчем окапъл,
цокало, карти сноп, албум,
легло и тъй нататък.

Наследници, камбанен звън
и яма сред цветята,
лопата, кирка, поп и кръст,
ковчег без тъй нататък.

РАДОЙ РАЛИН


Дамян Дамянов

Кошмарен век на атомни виелици,
на зли ракети и човешки лов!
И в него - ти - тъй смешна отживелица!
И в него - ти - нещастнице, Любов!
Ах, как жестоко, тъжно и обречено
звучиш във тези тъй железни дни,
когато нелюбовното човечество
говори не със ласки, а с войни!
Ти искаш с нежност да спасиш живота ни.
Назад! Металът ще те сгази с бяс!
И теб, и всички твои донкихотовци,
между които първият съм аз!
Какво от туй! На риск, велика армийо!
Родила всичко в своя порив висш,
света създала - нежния, коварния,
ти само можеш днес да го спасиш!
Със силата безкрайна на сърцето си,
със нежността, създала векове!
Без теб би празна литнала ракетата
към дваж по-празни, мъртви светове.

Дамян Дамянов - Още съм жив (когато си на дъното)
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш ..


Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.

А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.

Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото -
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.

Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели -

ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.

Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите - като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.


© Добромир Тонев



Ти виждал ли си как умира птица,
как бавно я напуска гордостта,
как в мътните притворени зеници
със хищни нокти вкопчва се смъртта

Ти виждал ли си как се бори диво
за лъч едничък-капка светлина,
как в сивото потъва и изстива
последната искрица топлина

Крилата как прощават се с простора
с последна тръпка и последен зов,
как всичко си отива много скоро
като след първа истинска любов

Ти виждал ли си как умира птица,
ранено смъртно как се бори тя
и в тъмните угасващи зеници
как бавно се стопява песента

Павел Матев

Wild Woods

Далечни думи не изричай
когато са лъжи
не казвай за пореден път "обичам"
щом не си обичал ти.

Ще се прострелям някой път
тъй крайно!
Ще се прострелям във главата - ей така
ще викам във агония - безкрайно
ще стена , ще кървя.

Какво не промени животът в мене
какво не промених и аз
как счупва се спомена , бледнее
"сбогом" , думата - отеква в нас.

И носим тази дума във гърди ни
във гърди ни кървави нали
и носим я
и тя тежи ни
но не успяхме да я умъртвим.

Горда бях
пред никого не се прекланях
дори да съжалявам след това
горда бях
пред никого не стрдах
а от вътре не спирах да кървя.

Неспирно нечии друг път аз следвах
нечии друг , но не и мой
неспирно , непроменено
аз вярвах в него - но във мене не повярва той.

Делят ме хиляди години
от онова което бях
по истинска и крилата ми , върни ги!!
горях безметежно , но не изтлях..

Разкъсват дрехите ми
острите ти тръни
оставиха ми само бодливите следи
оставиха ми една обвивка наранена - парчета плът
и една усмивка - за престиж...

Пейо Яворов - Две души

Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон. В гърди ми
те пламъци дишат и плам ме суши.

И пламва двоен пламък, дето се докосна,
и в каменът аз чуя две сърца ...
Навсякъде сявга раздвоя несносна
и чезнещи в пепел враждебни лица.

И подир мене с пепел вятъра навсъде
следите ми засипва: кой ги знай?
Аз сам не живея - горя! - и ще бъде
следата ми пепел из тъмен безкрай.


Димчо Дебелянов - :

Спи градът


Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз - бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...

Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.

Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомена възкръсва - чист и драг -
и скръбта расте, расте, расте...

Тя дойде - дете - с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.

Миналото - ах, остана то
тъмен край от скърби заледен
и оттам отпраща тя към мен
своя скръбен вик:защо, защо?

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз - бездомен и самин,
а дъждът ръми, ръми, ръми...


Димчо Дебелянов - : ЛЪСТ

При всяка извивка неволна
на моя стремителен път,
пресрещаш ме хищно-разголена
с цветята на своята плът.

Почивка за пътници морни,
за бодри - коварна вълна,
в скрижалите твои разтворени
аз гибел прочитам, жена!

Властта ти на демони власт е,
в гласа ти заплаха трепти,
че в сока на светло причастие
отрова си капнала ти.

Венците на пролети китни
ще свехнат, насипани с прах,
а с тях и мечтите, покитени
в раздола на смъртния грях.

И в глухия мрак ще въстане -
над сипеи страшна луна -
скръбта пред велико познание,
ала и пред гибел, жена!

При всяка извивка неволна
на моя стремителен път,
не спирай ме хищно-разголена,
рабиньо на жадната плът!



Димчо Дебелянов - :

Разяжда гърдите ми кървава рана...


Разяжда гърдите ми кървава рана,
отпущат се в немощ ръце...
А в целия свят ти едничка остана
най-скъпа за мойто сърце...

Дойди, успокой ме, дойди - утеши ме,
нерадостен път ме сломи;
сияние дневно е твоето име,
а моето - нощни тъми...

Живота бездушен ме люто измами,
крилата ми светли скова
и с клетви и вопли сред пропастни ями
наведох аз горда глава.

А някога слънчевий блясък обичах,
сънувах победни борби
и в страстно безумье се страстно увличах
сред екнали бойни тръби.

Но рано сподвиха ме скърби без име,
нерадостен път ме сломи;
дойди - успокой ме, дойди - утеши ме,
ден дай ми в среднощни тъми.

Че зее в гърдите ми кървава рана,
отпущат се в немощ ръце,
а в целия свят ти едничка остана
най-скъпа за мойто сърце.


Димчо Дебелянов - : Черна Песен

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с очите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян,
и плачът ми за пристан умира
низ велика пустиня развян.

Butterfly caught

Не ми стигат кривите дни
в накъсаност ми се изразява празнината.
Нищо не ме запълва
а дните ме разпокъсват още повече.
Парче след парче
и не им стигаше на хората
жадни за още
жадни за кръв
неутолима е тази жажда..

Всеки ден интриги
ненагледали се на зрелища.
Хубаво нека аз съм винаги грешната
щом това удволетворява света.
Хриптя ранена
залязвам като звезда
разбивам се в атмосферата
и горя на късове
един вид разпадане - крайно разпадане.

И нямам нужда от утешителни думи
омръзна ми от фалшиви преструвки
от хора
от лъжи
независимо изчерпаема съм
нарочно си противореча
животът ми е една прашна спирка
душата ми се извозва в прашен автобус
самата аз чакам някой да ме спаси
от скрибуцането на вратите
от студа полепнал по прозорците
от нахалният дискомфорт.

Затварям очи
и искам да надникна
отвъд своите представи
"Весели Празници" - надпис на някакъв магазин.
а аз какво празнувам
като гладен лешояд
посредствеността пирува над трупа ми.
всеки ден празнувам
в своята тъга.

И единствената бутилка дето ми е сладка
е тази която е със счупено гърло
дето все те порязва
и никога не е достатъчно
аман от тая самота..

Carnival of Rust

Вали сняг .
Покрива
косата ми ,
измива тенорното в мен.

Странно е ,
като риба в аквариум съм..
златна рибка ,
но не изпълнявам желания
хриле нямам
за необятния океан
и съм притисната между
четири стени
коя от коя по чупливи и студени.

А зад този студ какво има друго?
Зад решетъчната изоолация
чувствата могат ли да проникнат ,
метала е несломим
стъклото неприкосновенно
а самата аз неспособна..

Отломки от една отпадачна
реалност.
Изрежи си хора от хартия
така би било по лесно да ги разбереш ,
понеже мене не успя.
Но не си отивай ,
остани за шоуто ,
не би изпуснал атракцията нали?


Вдишвам омраза
и дробовете ми някак вече са свикнали ,
ходя по улицата
и непреклонния студ
нахлува под дрехите ,
там няма нищо - само една гола душа ..
замръзнали мечти и счупени криле..
- Извинете имате ли да ми дадете 2 лева? - пита ме клошарката
- Извинете имате ли да ми дадете едно сърце? - питам аз
- Ненормалница - получавам в отговор..
Лудостта ми се измерва
само в хилядите стъпки на ръба , по ръба , около него
ако съм на този ръб и отвъд няма друго
по добре да скоча..от колкото да съществувам
просто заради идеята..

На часовника накрая
батериите му свършват
стрелките му прашасват
а моят език се вкочани..
всичко е сенки
а когато си отида
няма даже и студ..

On Any Given Night

Много луни изгряха
от онзи ден в който
се чувствах пълна ..
От тогава минаха много приливи
и повече отливи ,
през които нещо от мен си отиваше.

Потапям четката в боята
и нанасям следващия щрих ,
картината се избистря леко ,
но все още е толкова неясна.

Намирам се в центъра ,
в центъра
на тази паралелна реалност
и знам че няма път наобратно.
Самата аз съм наобратно
и времето
и хората
и порядките
един не свършващ цикъл
циклично изчезвам
и накрая единственото което
остава от мене е пепелта.

Не знаех дали съм още жива ,
тоест дишах , движех се
но имаше ли това някакво значение.
наълно застинала съм
между редове и прозорци

Х , хладно се разстила въздуха около устните ми ,
дефект на съзнанието
С , спрях да виждам цветно .
Винаги търсех черното в белотата си.
Бях като ходещ некролог ,
уж привидна до всички ,
а всъщност не принадлежах никъде
бях чужда за теб и за нея , за всички
и най чужда за себе си.

С , сънувам мъж
подавам му недоразвитата си ръка
хайде поеми я или я скърши
скърши бъдещето от плещите ми.

Хвърлях светлосенки
на отдавна несвързано тяло.
Изскубах си кабелите
и си вкарах още
една доза от онази отрова ,
дето всеки ден по малко те убива.

Несъмнено съм съмнителна
нелогична
не разбиращо те гледах
наранявах се
страдах от сиво ежедневие
исках разнообразие
получавах лицемерие
гаснех с печал.

Вечер си лягах с студени мисли
сутин се събуждам и бях все още празна
не можех да обясня на никой
с думи
и в това беше цялата ирония.

тежи ми нещо ,
може би е износеното ми сърце ,
бих отишла да си купя ново
само че намирах винаги магазина
за втора употреба на сърца.

заспивам
и после се събуждам
всичко е един дъжд
един гладен декември
една опустошителна зима..

и после си тръгвамe от себе си
и оставяме кървящите ни кожи..
да бледнеят , да изчезват

this could be the hardest thing to leave without a single trace.
Here without you
Here without you,, I fall apart.
I fall apart

Strangers in the night


Разхождаше се из мудната нощ. Стъпките и бяха равномерни , тихи и леки.
Стъпваше сякаш не бетон , ами коприна.Косите и се вееха , а лицето и само от време на време
бе осветено от някой и друг игрив лунен лъч.
Беше като едно красиво привидение , като същество не от този свят
във ноща , студена и увличаща те в стегнатите си обятия .Някак си притегляше
към своя хлад и ако се поддадеш , никога повече не би отворил очите си навярно.
Беше валяло сняг , първият сняг от толкова време насам.Една глуха красота..
Белите поли на зимата , сияйните лъчи на пълната луна , тихите и стъпки..



Нанси , просто обикаляше наоколо.Обичаше нощният полумрак ,
за пореден път бе ядосана на себе си , на хората , на всички .На глупавата си
романтичност , за кой ли път се чудеше дали бе благословия или проклятие.
Погледа и се заби във луната , ах тази луна. Всеки път все повече я привличаше ,
но достатъчно я и отблъскваше.
Най много се страхуваше , че не знае.
Да , не знаеше , не вярваше и тя дори самата се чудеше в какво и кой.
Всяка , всяка вечер тя беше някъде с някой , раздаваше се ,
сякаш че имаше много да даде от себе си.
Поредният окаян нещастник , беше новата и любов , поредното и разочарование
и накрая тя винаги оставаше с едно гнило сърце , пълно с червей..като една изгнила ябълка беше.
И нямаше кой да я излекува.
Не беше измислен и лек , за нейната болест.
И сега , се бе запътила към поредното така наречено парти , на което би трябвало да и е забавно.
Забърза крачката ..и ето виждаше се смачкания и някак сив , както дните и блок.
Изморен от тежкото ежедневие , приличащ на една бездна , готова да те глътне ,
да погълне ценностите ти , идеалите , че дори и мечтите , а тя имаше мечти.
Или това беше прекалено отдавна , когато още не се бе отрекла до такава степен от себе си.
Бленуваше , целуваше с очи звездите ..преди да я попари покварата , и да превземе всичко.
сега всичко , целият и свят се изчерпваше с една затворена кутия , един опарен звук и крайна празнота.

Качи се в сдъвканият асансьор и натисна бутона с малък надпис 13.Машинариите мигновенно се
задействаха , звуците бяха скърцащи ..както някой мъченик проплаква в пред смъртната си агония.
Бавно се изкачваше , човек би си помислил че всеки момент може би ще се продъни.И блокът би те
грабнал в дълбоката си бездна.
След 1-2 крайно неприятни минутки , етажа дойде и тя слезе.
По етажа звучеше , доста силна музика и разни гласове.
Натиска протъркания звънец и на вратата се появи глава на момче..
- О ти ли си , айде бе крайно време беше ..влизай преди да си изпуснала всичко. - беше просто поредният "приятел" честно казано тя дори и името му не си спомняше.
Все пак влезе , той и каза да не се събува. Още с самото си стъпване вътре , главата и се замая от
високите децибели звуци , от задушният въздух..миришещ на плът , говорещ за разврат , за едно нравствено падение , в което тя би се напила до смърт и на следващата сутрин щеше да си отиде с едно огромно главоболие
и същата поразяваща празнота...а трябваше да и е забавно нали?
Първото нещо което подхвана бе чашата с бяло вино , излезе на балкона , запали поредният фас
и засмука от тютюна така зажадняло , сякаш би я избавил от малкият ад , който умишлено си бе създала.
Направи една две , три дръпки и го остави да догаря в хладната вечер , разкъсвана от дънданията. Никога не ги
допушваше тез фаски , не можеше , не искаше , като да изпуши себе си докраен предел - такова нещо не можеше
да позволи.
Отпи от чашата с вино и с замечтан и унесен поглед , загледа луната...


Той - красив , висок , измамно изискан , строен , хладен..с похотлив поглед огледа обстановката.
Всичко си беше на ниво , музика , хора ..въздуха разнасяше миризмите и звуците ,
а неговите уши бяха сякаш антена за всичката тази суета.
И тогава я видя , нея ..сама , непознатата , с веещите се коси , с красивите и дълги пръсти , впили се
жадно в студеното стъкло - чашата. Устните и , червени и сочни , вкусващи от питието , изсмукващи ,
сякаш всичко наоколо..атмосферата беше твърде пренаситена откъм посредствеността и
простоватото уж "сложно ежедневие" ... Един късометражен филм , в който лентата изненадващо не свършва?
Приближаваше бавно към нея , но все още не знаеше какво да и каже. Колко ли глупаво би изглеждал ,
но какво пък толкова , само ако можеше да и разбере името.
А тя изглеждаше прекалено далечна , дори и така близко до него , деляха ги няколко крачки , а всъщност
биха били дори и километри .

- Луната е стряскащо красива тази вечер , като самата вас ..да опредлено е като вас - плътният му глас ,
сякаш се беше отразил по повърхността на кожата и.
Тя вдиша дълбоко силният му парфюм и закова очите си в неговите.
- Да , тя винаги ме е привличала ..сякаш се вливаше в мен и аз като един бряг очаквах с нетърпение вълните
и.
- Хм , странен начин да се изразиш за нещо , толкова относително не смятате ли?
- Прекалено много неща са относителни..Името ми е Нанси , да прескочим любезностите - отвърна тя с усмивка.
Наистина може да е странен , но именно за това ми звучи по запленително и красиво - и ето , тя му изпрати още една усмивка.
Той отвърна на нейната ..
"Значи Нанси се казваше , тази така загадъчна девойка.." Внезапно мислите му бяха заглушени от случката вътре , а именно разни пияни типове вилнееха.
- Какво ще кажеш да се разкараме от тук , Нанси? Естествено ако не звучи прекалено самонадеяно и нагло и ако нямаш нищо против? - запита той опитвайки се да звучи поне малко убедително.
- Все още не съм разбрала името ти ? - отново му приложи от онези погледи , сякаш можеше да види душата му.
- Ох , извинявай..доста съм разсеян като че ли? Франк , името ми е Франк. - и той и подаде една от своите грабващи усмивки , показващи два реда изключително бели зъби.

Като цяло той си беше доста спретнат младеж , умееше да съчетава дрехите си придавайки си един леко екстравагантен вид.
Косата му беше черна и доста гъста , седеше в една небрежна форма , леко рошава.Носеше
черени джинси и черна риза , първите две копчета бяха нарочно откопчани , допринасяха едно съблазнително излъчване , а очите му бяха като два смарагда преплитащи се с нефрит и грееха в очните си орбити. Усмивката му бе леко непринудена и засилваше чара му.Всяка една част от него крещеше - НЕУСТОИМ.

Тя определено не можеше да устои , въпреки че и беше пределно ясно , държанието и беше непроменено.
- И накъде смятате да ме отведете , Франк? - сега бе нейн ред да впусне усмивката си в действие.
Цялата тази игра на усмивки , беше доста по лична и необикновенна от това което изглеждаше да е.
- Ами , не знам имам кола , имам и бира ..не е прекалено изискано , не е правилно да карам и да пия , затова си седи за специални случай..винаги можем да отидем нанякъде. - опитваше се да измисли горе долу подобаващ отговор..
Но всъщност да ви кажа , няма значение , просто някъде , ще караме. Някак си не обичам да определям нещата.
По ми допада когато всичко е..
- ..спонтанно? - довърши тя
- Да , спонтанно - засмя се закачливо той , направи приканващ знак с ръка и се поклони леко.


След като бяха успяли да си проправят път през цялата тази "сган" най накрая , успяли да се измъкнат от обятията
на студеният бетон , стигнаха заветната цел - колата. Черен понтиак , доста запазен и голям.
Той отключи колата , след което отвори вратата за да може Нанси да влезе.
- Доста малко са хората като теб в днешно време - някак отегчено прозвуча тя.
- Какви хора ?
- Ами в случая , кавалери , възпитани ..досега толкова малко хора са ми говорили на вие , дори след като те помолих да ме наричаш Нанси , още повече самият ти вид , не издава такива маниери ..
- Предполагам не сте попадала на подобни хора , Нанси .
- Предполагам..е все пак накъде сме се запътили - сменяйки посоката на разговор.
- Ще видите - след което пусна тиха джаз и запали колата.

Вечер София , изглеждаше прекалено красива. Някак си тихо застинала , но не и спяща , не. Празна , безоблачна
нямаше ги навалиците хора , нямаше го ненормалното движение , задръстванята , хилядите непознати пресичащи , сновящи и нараняващи улиците на града. Една великолепна картина си беше.. и целият сняг , по паважите , студа заскрежил прозорците.. ноща озвучавана единствено от мотора на колата и тихия джаз.От толкова време прекарано в този кът на света , нито единият от двамата не бе опознал столицата в тази и светлина. Сякаш времето бе спряло , въпреки че и той , и тя често сновяха , безпосочно и безцелно..
Сега всяка една лампа , беше приказен светилник , всяка улица нов път към красотата ..едно спиращо дъха великолепие.

И ето клубът изскочи пред тях , в шепнещия мраз , който нагло измукваше топлината от телата им.
Той отвори вратата , за да може тя да влезне..и ето
отново бяха вътре в поредният малък и топъл свят ...въпреки че нищо не изглеждаше така посредствено вече.
Нови миризми , топлини , ухания и музика.
"Strangers in the night, two lonely people, we were strangers in the night up to the moment .When we said our first hello.Little did we know ..love was just a glance away " - звуците , сякаш се разливаха из дължината на цялото и тяло ,
пускаха корени в съзнанието и ..думите се разпръсваха в душата и , всичко изглеждаше така необикновенно , а нагледно си беше най обикновенно. Фрапиращия джаз клуб , нямаше много хора , но това не пречеше на тези които бяха вътре.

- Ще може ли един танц - галантно запита той.
- Ами аз не съм много добра в танците - заоправдава се доста непохватно ,
всъщност магазина в който си купих обувките навярно само леви са ми дали . - отвърна с поредната усмивка и се засмя леко.
Той отвърна на смеха и ..
- Е ще ги видим тез твои леви обувки.


И двамата се понесоха , в един така различен свят , сега съществуваха само нейните очи впити в неговите..
само нейната глава опряна в неговото рамо. Съществуваше само музиката , която ги водеше към дебрите
на едно ново чувство загнезидило се в душите им , карайки ги да пръскат усмивките си навсякъде.

Светът нямаше значение , тя бе извън нейната кутия , извън посредственият си облик , извън всичките предпоставки , които я определяха , но не я допълваха.
Той беше далеч , от всички чужди погледи , от всяка една тъжна мисъл , от всеки един сив ден , монотонна изолация , от всички бръмбари на този свят , тихо живеейки си в тяхните места , заобиколенни от толкова свят ,
страхувайки се да го разкрият.
Общо казано всички имаха равни начала , но един се задоволяваха и изчерпваха до едното място в което
се загнездват , тяхният си остров и вечно заобиколени от толкова вода , се страхуват да видят , да опознаят какво има отвъд , отвъд представите , отвъд пределите , отвъд себе си.

Изгрева наближаваше , двамата лежаха на капака на колата му , въпреки студа лазещ по телата им.
Тя бе сгушена в него и някак сънено и невярващо бе вперила поглед в небосвода.
Франк я погледна малко по втренчено наведе глава към нейната и я целуна. Плъзна ръцете си към главата и
и ги зари с косите и , които се посипваха като злато..Усещаше вкуса и , усещаше топлината и дъхът и , чувстваше се
необяснимо , изглеждаше дори така , звучеше неадекватно.

Слънцето огря с лъчите си измръзналите им лица , а двамата не спираха да се гледат с този му опияняващ и жаден поглед.

"Strangers in the night, two lonely people
We were strangers in the night
Up to the moment
When we said our first hello.
Little did we know
Love was just a glance away,
A warm embracing dance away and -

Ever since that night weve been together.
Lovers at first sight, in love forever.
It turned out so right,
For strangers in the night."

Inertia creeps 2


recollect me darling...
rise me to your lips..


Красива вечер , така тиха ,
така спокойна .
Грабва ме в покоя си.
Увивам се с нейното тънко було
от сива мъгла и загадъчност ,
лъчите на пълната луна
галят , къпят в светлина устните ми ,
шепнат слова , неустоими
ах как искам да се потопя
в меките ти коси , нощ.

Толкова дни наред
се храня само с усмивки
и ми е топло , приятно
някак си сито ми е.
Блестя като звезда ,
но блясъка ми не се изразява
във величествено сияние
а в най обикновенна шепа топлина ,
ако желаеш хвани ръката ми
и вкуси , ако ли не
винаги можеш да си тръгнеш.

Просторно ми е
непостоянна съм
променлива и еднаква
опитомена и дива ,
но в твоите ръце
веднъж докоснеш ли ме
няма да избягам
дори и дивото да ме зове ,
да драпа с нокти
аз ще остана при теб.
Ще бъда твоята питомна вълчица ,
красива , външно студена
но достатъчно любеобвилна.

Не ме е страх
от мене си
знам колко бях разочарована
и колко очите ми
бяха свикнали да плачат
а сърцето ми да се разпокъсва.
Знам , колко наранена и груба
беше кожата ми отначало
от всичките незараснали рани ,
колко люта бях , вътрешно
и как трудно се погасява урагана ми.

Обаче не се плаши
аз знам че докато
има усмивки
и щастие
топлина в очите ти
и слънце в хладната утрин
нито една зима няма да ме изплаши
нали =)

something just for you..


Нощем

Потънал си в нощта.
Както понякога човек потъва в размисъл, наклонил глава, така изцяло си потънал в нощта. Наоколо хората спят. Малка театрална пиеса, невинна самоизмама, че спят в къщи, в здрави легла под здрави тавани изпънати или превити върху дюшеци, в чаршафи под одеала, а в действителност всички са се събрали заедно както някога в пустинна местност, лагер на открито, огромно множество, тълпа, народ под студеното небе на студената пръст, проснати там, където са стояли, притиснали чело върху ръката си с лице към земята, дишащи равномерно. А ти будуваш, ти си един от пазачите, забелязваш другия по преместването на горящото дърво от огромната купчина до теб. Защо будуваш? Казано е: един трябва да остане буден. Един трябва да е тук.

Мостът

Бях стръмен и студен, бях мост, надвесен бях над пропаст, тук бяха вкопани пръстите на краката ми, там ръцете, здраво бях стиснал рохкавата глина.
Полите на дрехата ми се развяваха към двете ми страни. В дълбокото бучеше леденият поток с пъстървите. Нямаше турист, който да се излъже да дойде в тази непроходима урва, мостът все още не беше отбелязан на картите. И аз лежах и чаках; трябваше да чакам; без да се сгромоляса никой веднъж построен мост не може да спре да съществува като мост. Една вечер, не помня първата ли беше, хилядната ли, мислите ми се въртяха диво и все в кръг – една лятна вечер, все по-тъмно бучеше потокът, чух човешки стъпки. Към мен, към мен. Изтегни се, мост, застани здраво, греда без корен, задръж доверения на Теб, изравни незабелязано несигурните му стъпки, олюлее ли се, обаче, покажи се и като планински Бог го изхвърли на брега. Той дойде, почукваше с железния връх на тоягата си по мен, после повдигна с нея полите на дрехата ми и ги подреди върху мен, прокара острието през гъстите ми коси и го остави там задълго, вероятно загледан далеч напред. И тогава – тъкмо се бях размечтал как го прехвърлям през баири и долини – той скочи с два крака в средата на тялото ми. Превих се в дива болка, абсолютно неведущ. Кой беше този? Дете? Гимнастик? Авантюрист? Самоубиец? Прелъстител? Унищожител? И аз се обърнах да видя кой е той. Един мост се обръща! Едва се бях обърнал, когато вече се сгромолясвах, сривах се и бях разкъсан, бях прободен от острите камъни, които винаги ме бяха гледали така миролюбиво от дивата река долу.

Малка приказка

"Ах", казала мишката, " с всеки изминат ден светът става все по-тесен. Преди беше толкова широк- аз все се плашех, бягах и бях толкова щастлива, когато най-накрая виждах в далечината отляво и отдясно стени, но тези далечни стени се съединяват помежду си толкова бързо, че докато се усетя, съм се намерила вече в последната стая, а там в ъгъла стои капанът, в който ще нахълтам". - "Само трябва да смениш посоката на пътя", казала котката и я изяла.


Котката и мишката

Една котка уловила една мишка. "Какво ще правиш сега?", попитала мишката, " имаш толкова страшни очи". "Ах", казала котката, " такива са ми винаги очите. Ще им свикнеш". "По-добре да си вървя", казала мишката, "чакат ме децата". "Чакат те децата ли?", попитала котката, "тогава върви, колкото можеш по-бързо. Исках само нещо да те питам". "Ами, хайде питай, какво чакаш, и без това вече съм закъсняла".


Колата

Летиш винаги напред, с разперени настрани ръце, като перки, все в студения вятър шляпаш и откъдето и да минаваш, полузадрямал в бързането си, на всичко с блуждаещ поглед гледаш и някой ден колата ще мине пред теб. Но ти оставаш твърд, със силата на погледа си караш корените да се врастват надълбоко и нашироко, нищо не може да те помръдне, и не корените са, а единствено силата на настоятелния ти поглед- и тогава ще погледнеш и там, надалече, където нищо не се променя, откъдето нищо не може да се появи, единствено само колата понякога; ето я, приближава насам, става все по-голяма и в мига, в който стига при теб, става толкова голяма, че запълва целия свят, а ти потъваш в нея като дете в меките седалки на някой пътнически файтон, който препуска през бурята на нощта.

Ненужно е и свойта стая да напускаш

Ненужно е и свойта стая да напускаш.
На масата си остани и слушай.
Дори не слушай, просто чакай.
Дори не чакай, замри във тишина и самота.
Светът свободно себе си ще ти предложи
и неговата маска ще свалиш,
той няма избор,
в краката ти в екстаз ще се свлече.



Много сенки на отишлите отвъд се занимават само с това, да лизват от вълните на мъртвата река, защото тя води началото си от нас и все още има соления вкус на нашите морета. От отврата реката тогава възроптава, поема по обратното течение и изхвърля мъртъвците обратно в живота. Те са обаче щастливи, пеях хвалебствия и милват възбудената река.



Той се храни с отпадъците от собствената си софра; известно време той става по-сит от другите по този начин, но се отучва да се храни на софрата; така обаче отпадъците след известно време се свършват.

ГАРВАНИТЕ
Гарваните твърдят,че само един гарван е в състояние да унищожи небето.Това е безспорно,обаче не доказва нищо против небето,защото "небеса" означава точно следното:невъзможността на гарваните.

"Ти искаш да си отидеш от мене? Едно решение, добро като всяко друго. Ала накъде искаш да тръгнеш? Къде се намира това „да си отидеш от мене”? На луната? То и там дори не е, а и няма как да отидеш толкова далече. Следователно: защо е всичко това? Не ти ли се ще да си седиш в ъгъла и да си мълчиш? Нима това не би било по-добре за тебе? Там в ъгъла, на топло и тъмно? Ти не ме слушаш? Търсиш, пипнешком, вратата? Е добре, но къде се намира тази врата? Доколкото си спомням, в това помещение врата няма. Когато това тук бе съградено, кой можеше да помисли за такива раздвижващи света планове, каквито са твоите? "

Франц Кафка