Death is certain




Животът ми непрестанно се преобръща ,
чувствам се като някоя проклета каруца
камачетата постоянно се заяждат
и не спират света ми да обръщат.
А всеки уж ме познавал
и знае каква трябвало точно да бъда ,
как да изглеждам , да виждам , да мисля
как да ги гледам , говоря , и , о да, как да подреждам
как да съм мила , учтива ,много възпитана
и никога груба ,
о да никога груба
как да се усмихвам и да поглеждам
каква да бъда , да , каква да бъда!?
И как моето черно всъщност си било напълно бяло
и как живея в ужасни заблуди
а не знаят те , не знаят нищо
за океана , за глада му , за хапещата буря
океана ми , тоест водите му са тъмни
и гладни , със мъртвите си течения
душата му , като някой път е стръмнна
и постоянно се храни със съмнения.
а и аз съм гладна , да ужасно гладна
пък моята храна , често бива точно обратното на вярата
и тази надежда за която всички говорят ,
просто не я виждам никъде , не виждам я!
и забравих къде точно , трябваше да търся
тялото ми заприличало е на някакво гробище
вътре в себе си погребвам всичко
особено угаснали копнежите..
но пък сърцето ми е силно и не се предава
и напук на всички , бие , бие ,бие , борец е!
и следва винаги мечтите си
независимо проклетите последици.
и знам само каква не желая да бъда
и колко безполезно е да опитвам да съм
защото се чувствам фалшива, неестествена
и не мога , не мога , не мога..брутално е!

Unspoken



Да обичам или да не обичам
дилемата на моят пуст живот
когато сама си се обричам
и живея в от думи затвор.
Красиви думи са , ала неистинни
или несъществуващи дори
когато на часовник съм заприличала
и отброявам подобия на себе си..
когато викам уж , а няма звуци
само отброява проклетата стрелка
не е и тази аз , нито предишната
защото всички умряха до една..
не виждам , кое е същественото
че губя себе си или това
което почвам да отричам
каква щях да бъда или пък съм била.

Lovely , lovely bloodflow



Мислите ми са прашинки пясък
опитваш се да ги хванеш
а те изтичат през пръстите ти..
Tакава е и любовта ми ,
не може да я впрегнеш ,
да я вчесваш ,
да я пипаш ,
тя не е кон!
Въпреки че подобно на него
е самата свобода.
Тя е там и в същото време я няма.
Тя е там , където никой не я търси .
Когато никой не вярва в теб ,
тя е там и те утешава ,
защото тя никога не е спирала ,и да
вярвала е в теб и то много повече
от факта защото си ти..
Любовта ми не е претенциозна
и няма нужда от заучени фрази
и красиви думи.
Тя търси истинност.
Тя търси това , което не показваш на другите ,
което същност си ..
Има много видове любови ,
а моята е от тези ,
които обичат да се будят рано сутрин
само и само да те погледат как спиш
и да се сгушат отново до теб .
Тя е такава , каквато е .
Не бива да пожелаваш от нея да е друга ,
защото ще се изплаши
и никога няма да се върне и да бъде твоя .
Не можеш да я накараш да е твоя
сама трябва да го поиска .
Тя е като една малка лисица
и обича да бяга през златните полета
които не са с цвета на косите ти ,
молейки да бъде опитомена
и после страдайки от липсата ти..
Не бива да и се сърдиш ,
моята любов е естествена
и ако я имаш цялата
тя ще стане една константа..
а сега е просто една теорема
чака да бъде доказана..


"- Разбира се, че те обичам - каза цветето. - По моя вина ти нищо не разбра. Това няма никакво значение. Но и ти беше глупав като мен. Дано бъдеш щастлив... Остави този похлупак на мира.

Не го искам вече!
- А вятърът...
- Не съм толкова настинала... Хладният нощен въздух ще ми се отрази добре. Аз съм цвете.
- А животните...
- Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници. Сигурно ще бъде много хубаво. Ако не са те, кой ще ме посети? Ти ще бъдеш далеч. А от големите животни не ме е страх. И аз имам нокти. И простодушно показа четирите си бодли. После добави:
- Не се бави, неприятно е. Решил си да заминеш. Върви.
Защото не искаше той да види, че плаче. Беше много гордо цвете..."

Through the glass



И нека съм проклета
за дето непрекъснато за теб си мисля
и ти превзел си всяко пусто късче
и нека се разкъсвам от фалшивите ти думи
превърнали се в яростни безумия.
и дори и думите могат рани да правят
особено когато са неистинни и празни
дори и те следи надълбоко оставят
а надеждите разяждат се , ужасно е.
и всеки сън е призрак от отвъдното
изпълнен с усмивките ти и запомнящите се докосвания
вплитат се навътре всичките абсурдности
и се чувствам някак нескопосана
като малко момиченце
свито във ъгъла
иде ми да се сгуша и да плача
обаче сълзите ми се губят
а съм толкова , толкова изплашена.
връщам се отново назад
и отново вътре в себе си
където до болка съм си позната
и е пълно със белези
където доста честичко е мрак
и виреят много плевели
мъртъв е всичкият цвят
мъртви са всички копнежи и
там където няма вода
няма и какво да никне
там където се изчерпва света й
и няма и кой да вникне..
гръдният ми кош е като стъкленица
вътре има повече от предсърдия и камери
чувствата ми отпечатват се в зеницата
макар че и иначе просто прозира..очевадно е.

How do you feel? That is the question
But I forget you don't expect an easy answer
When something like a soul becomes initialized
And folded up like paper dolls and little notes
You can't expect a bit of folks

So while you're outside looking in
Describing what you see
Remember what you're staring at is me

She wants a revange..



Разхождам се във своята пустиня
и някак ми бива уютно
без думи , без глас и без мисъл
се чувствам удобно свободна..
и всеки твърди че уж ме познава
а вътрешният свят ми бушува
и струва ми се нередно и жалко
защото там тегне разруха.
Кое опознаха по- точно , се питам ?
руините , светкавиците или морето
което постепенно превърна се в бездна
ужасяваща , гладна и бедна..
разтварям се като хапче в нея
обаче болката не спира
днес малко вятър съм
утре по малко
и така постепенно загивам
мога да броя до сто и наобратно
но винаги забравям пътя за вкъщи
там където съм повече от вещ
и където сърцето ми не стене , нито се мръщи..

Words I never said





И всяка вечер като тази - тиха
в която само думите дращят съзнанието
вътре в мен нещо се стихва
и тишината предава остро посланието си
когато всички чувства блъскат се в тялото
и остават някак забравени
когато душата ми губи цялото си
когато изчезвам и времето спряло е..
когато страх ме е да гледам напред
и вкопчила съм се в болезненото минало
когато всичко е свършило и просто съм била
когато не остава нищо ама нищичко..
искам да избягам от своя затвор
месо , кости , чувства и думи
нищо съществено
празен простор
празна съм аз
скъсаха се пустите ми струни.
А помня когато обичах без страх
когато можех и вярвах наистина?!
но после неочаквано просто умрях
така се стекоха събитията..
и от тогава любовта ми е една такава
никаква , някак демонствена
чувствата страшни
самата аз без печал
не правя жертви..даже и косвени

И сега не ми се ще даже да липсваш
защото корените на липсата са хапещи , разкъсващи
защото когато не си до мен
толкова ужасно адски и трудно е..
защото самотата ми намъква се вътре
и започва да ме оплита безпощадно
защото съм крехка и знам
въпреки че отричам го постоянно
но истината винаги е там , надълбоко , някъде ,скрита
и тя е че всъщност аз знам
че умирам да бъда просто обичана..

"It’s so loud Inside my head
With words that I should have said!
As I drown in my regrets
I can’t take back the words I never said.."

Matches to paper dolls



"И когато искам теб
ти ми даваш само спомени.."
както пееше се из песните
когато искам , но не мога
и сама се спирам , тежко е!
когато вътрешно се самоизяждам
мислейки за теб
когато толкова боли , че не успявам
не успявам , да преглътна болежката..
толкова трудно ми е
да не ти пиша
или да ти се усмихвам само , виждайки те
толкова съм ясна
като отворена книга
дори без бележките на автора..
някак смешно е.
толкова навътре ме измъчваш
като вреден навик станал си.
И толкова неуспешни са ,
опитите
да съм отново цяла
неестествено е ? не смяташ ли?
силата ми измерва се в самотност
която равна е на ритъма
който е от ляво и говори
и иска , и плаче , разтриса се , вика и стихва
чувствата ми правят ме слаба
бих ги продала на някого
бих ги убила , погребала , спряла
но не са одушевени ..
като вълни по рифовете ми разбиват се..давят ме!
Подлеза изчезна пръв ,
веднага щом си тръгна.
след това скри се паважа ,
след него стопиха се и хората
метрото изгуби своята посока
съществото ми парализира се от болка
всичко изгуби очертанията си
избледня пред мене света
като сграда се срина
стоя в отломките на душата си..
и търся още причината..

The keeper



Душата ми изгаря и се преобръща ,
цялата полепнала е в тиня
поглеждайки назад,аз се извръщам
миналото някак си ме провокира.
Шептя на някой друг , но не на тебе
не вярвам в хора , разбиващи думи
чупещи светове , правещи промени
отекват още вътрешно , всичките безумия..
Навярно аз съм виновна
станала съм толкоз дива
тичам само с вълците и вятъра
същината ми - една пустиня
прекоси я ако можеш , потърси цветята
някъде съдържа се един оазис
във който крия се от дните черни
някъде но не го показвам
само той остана , непревзет е!
Там е моята светиня
моето съкровище
моят въздух , светлина и сила
крепяща ме
градяща наново световете ми ,
там където съм цяла и ранима ,
където свършват всичките фасади
дори и дизайна да е леко грешен
където няма ровове обвити със кошмари
и се преплитат думи със сърцето ми
и все още силно вярвам
макар на повърхноста си да отричам
човешките
емоции
още
дишат в мен
и докосвам се
до тях
със сетивата си
макар че
не са осезаеми
материални или преходни..


"The untrained eye thinks shes got it all together
But the first time I seen her smile I knew better"

Brighter day



Светът ми доста честичко умира
самата аз съм станала една Сахара
но надеждата винаги ще ми се намира
зад пряката ,
на улицата ,
срещу светофара.
И всеки път във който
гарда си отпусна
за всеки който уж си струвал
ми се ще наобратно да си се избродя
да се застрелям
и самоизключа.
Но в крайна сметка
винаги ще има слънце
и някой който ще да те усмихне
независимо от всички грешки
сърцето блъска !
още !
не е спряло !
тук е!
Когато буриите във мен се вихрят
и самата аз не се понасям
когато в огледалото образа ми друг е
и дори не мога да си се позная
и всичко ми е толкова студено
и някак бездушно , безразлично
и зимата като растение вирее
ми се щеше да бъда друга , някоя различна
но няма , няма , няма , няма да се откажа
независимо всичките сезони вътре
след всеки студ
пристига нова пролет
нова цел
и смисъл!

Run with the wolves



Измислиците в животът ми не струват
че даже и самият той по себе си
понякога
понякога
говоря си със вятъра
и живея с вътрешните си виелици
разкъсвам се от два ужасни вълка
и все печели лошият
защото храня го със злоба
и не понасям човека в който се превръщам
не го понасям , чак до изнемога.
А той ме пази , злият вълк
пази и сърцето ми
защото хапе всеки , който иска да е близо
омръзна ми от изкуствени бъртвежи
които често преобръщат моето сиво
които карат ме да вярвам
да се чувствам някак по специална
но душата ми е студена , душата ми е камък
не мисля че е хубаво , но знам че трябва.
а кой си ти , че идваш да объркваш
това , което вече е умряло
кой си ти да идваш , да възвръщаш
това което е забравено , нецяло..
и после да си тръгнеш , толкова набързо
колкото дойде и после няма
дума или мисъл
която да я чуствам ,
да я бъда
да я зная..
и всъщност ми е толкова студено
цялата съм пуста
и кого залъгвам
днес погребах всичките си чувства
не го желаех , ала бях принудена
мога да си казвам че не искам
че не вярвам , че не ми и пука
мога и да лъжа , да притискам
спомена за теб , който ме побърква
за това просто го оставям
а той превръща се във буря
такава , каквато не успявам
да преборя и тя просто ме обгръща..

Keep steppin





А аз съм празна празна празна
цялата :(
изпита съм като бутилка
и сега ми се ще да си смъкна кожата
да се разкъсам и да викам.
А сега съм просто океан
обаче без водата в него
изтече тя под формата на сълзи
и не остана нищичко..
солта ми само щипе по раните
и беззвучно се гърчи сърцето ми
на "mute" ако си виждал викове
ужасно мъчна е гледката..

светкавици разкъсват небето ми
и ако имах вода
щях да избухна в торнадо
да завлека цялата си болка
като сифон
но съм такава някак незнаеща
не разбирам нищо
а чувам говор от някъде
но не осъзнавам всъщност думите
апокалиптично е , вярвай ми!

за пореден път извършвам бягство от себе си
ах какво безсмислено престъпление
престъпвам границите на тялото си
на съзнанието и се губя ,
губя надеждите
губя и думите
губя душата си
губя и теб
но не е моя вината..

толкова силно се боря
и винаги завършвам като губеща
броя си вече пироните
които всъщност са спомени
но ръждясали
разяждащи , никакви
напомнят за падението
за недостига на дишане
трябва да стана пустиня
и без това
вече съм толкова пуста?!


vol 32973291929939737939 :[

Everyday





Ако любовта ми беше като косата
щеше да расте толкова бързо
когато бива подрязана..
но любовта ми е като
да си отрежеш ръката
повече никога няма да я имаш..
Имам висша степен по мазохизъм
докторантура по наивност
прага ми на болка
е безкраен
и после се оправдавам с това
че ставам по силна.
Каква е ползата на това да си силен
когато вечер не можеш да заспиш
от болката вътре в теб
която те хапе
и дращи
и стене
и се моли
и те превзема
и накрая вече не си ти.
Винаги когато почвам да бъда ,
да се превръщам в най възможното себе си
всичко се срива
и чудовището в мен вилнее
и го има онова "казах ти "
и "не ми пука за никой"...
и в един момент когато всичко е изгубено
и знаеш че не можеш да понесеш повече
се отказваш
и просто съществуваш
нараняваш се външно
за да замаскираш вътрешната болка
която води до
сътресения и кръвоизливи
искам да съм фауст
искам да съм фауст
искам да съм фауст
вземете ми сърцето
моля ви се бе!

Searching for some beautiful




Саморазрушителна съм си
помитам всичко в себе си като лавина ,
всичко в мен КРЕЩИ един КРАЙ...
изчерпвам се от към чувства
думите са ми отровни
а всички действия фалшиви..
НЕ ВЯРВАМ.
изневерих за пореден път на себе си
представата за добро и зло ми е размита
правилно и грешно ?
черно и бяло ?
Всички цветове бягат по периферията ми
чувствам се изгнила като
стара сграда
колоните ми поддават
почвата под мен е рехава...
свличането е неизбежно
разрушенията колосални
и след това забравям..
Забравям какво е чувството да създавам
да съществувам
да градя в и себе си наново
душата ми и съществото ми са в затвор.
Винаги живеех на ръба на чувствата си
и това ме уби.
Сега съм разумна , сега съм сериозна , сега съм силна ?
защо тогава отново умирам от страх
полюсите ми са във война
самата аз съм война - четвъртият конник ,
донесох си апокалипса в себе си..

Paradise Circus





Сама си се убивам с тази ми любов ,
която е изстрадала от чакане
и все задава поредното " защо ?"
"кога ще дойдеш ? ", " колко още остава да чака "
отговорите вече са ми свършили
заедно с добрите оправдания
цялата безвъзвратно съм прекършена
от своите , собствени желания..


не искам да говоря за липсите си
доста често ме е страх от хората
достатъчно хапчета изпих
но все така не отминава болката..
бродих по изстрадали гари
хиляди влака аз чаках
идва уж някой за залъгване
а накрая остава само самотата
да затяга ,
винтовете около сърцето ми
толкова вече малко остава
до онова крайно пръсване
да бъда просто нищо , счупен камък.


и когато пак отново стана зима
със студа , уханието и всичко
когато съм скъсано платно , картина
или избягам отвъд границите си
ще дойдеш ли , вътре в мрака ми
ще ти допадам ли тогава
когато съм толкова плашеща
че сама от себе си бягам..

love is like a sin , my love
for the one that feels it the most..

The Blackest lily




Трудно е да прескачаш
собствените си стени
трудно е да ги изградиш
да построиш високият зид ,
изкопаеш дълбокият ров
и да държиш всички настрана.
самата аз се чувствам трудна.
цялото ми същество се разкъсва от страх
страх , който ме обърква
и притиска в ъгъла без капка въздух
от който просто застивам
и не съм способна да отвърна..
Кога си достатъчно силен
колко още трябва да убивам себе си
за да достигна
крайната точка
на ръба на себе си
извървях се отдавна
и все още не съм наближила заветният край.
Щастието ли е най лесният начин
да се самоущиножиш
едвам жива и апатична
или щастлива , изгубена , разрушена.
кой е по - добрият вариант
има ли такъв ?
не искам да съм на същото място отново
не искам да съм същата отново
има нещо ужасяващо ,
нещо плашещо в това да чувстваш
рискувайки бих ли се изгубила отново ..

Cracks




Пукнатини - навсякъде са
сриват ме и ме променят
след днес никога не съм същата
след днес това вече няма значение.
От толкова време съм изгубена ,
че дори верният път ми изглежда грешен..
Сривам се
и живота ми се превърта на лента
но няма светлини или тунели
само един тътен на погрома
на лавината , която идва
взима всичко от мен
и лежа неподвижна
без желание за каквото и да е.
Лесно е да се правим на това на което не сме
трудно е да разберем , кога
маската се е сляла с лицето ни
кога вече не сме себе си
а някой друг , който дълбоко
винаги е бил някъде там
някъде в нас.
Не знам след коя пукнатина
забелязах себе си - онази която бях
и мечтите , които имах тогава..
сега съм просто
едно жалко отражение на себе си
една черупка
едно нищо ,
същото нищо , което е като
отрова в кръвта ми
кара мускулите да атрофират
сърцето да се предава
но дори и без него продължавам
да живея някак..променена.

For what's worth




И ако днес светът ми
вземе , че се срути
със теб бих желала
да залепиме парчетата.
И ако днес
душата ми се счупи
на теб бих посветила
всичките си съзвездия.
И ако днес
сърцето ми спре да бие
и последното си туп-туп
бих ти посветила
и последният последният си дъх
за това което си струва
не ме интересуват последствията.
Ако знам , че няма да има вече утре
ако знаех , но ето че не знам
за това всичко пазя и на ум за теб
си казвам , че посвещавам даже това..

Irreversible



Приказките в мен заспиват
някой от тези сто годишни сънища
и не чакат , не вярват , не искат
да съществуват , това не е моя приумица.
Отдавна не търся теб
но все още се чувствам изгубена
отдавна ми се ще да избягам от себе си
но живея все още някак принудена.
днес ме галят слънчевите лъчи
а утре морски вълни се разбиват в моите рифове
втълпявам си че толкова сладко е
а истината е , че просто горчи.
и болката не бива утъпявана чрез времето
там празно е и непрестанно боли
там умират думите и стават митове
всичко е в лед и просто мълчи
там е мястото където уж се чувстваш вкъщи
там е нещото с което чувстваш
там е дупката в която политам
и като алиса съм просто объркана..

Uno





И тъй като отново съм пустинна
и разни бурии просто преминават
и всичко в мен заспива
а думите диктуват отминаване..
но всъщност любовта ми ми е кораб
и все отбива на грешните пристанища
като спомен , като някой облак
неосвободена просто се стопява..
и нищо не променя времето
луната е все така високо плачеща
и аз я гледам и си нося бремето
напред продължавам все така бягаща
говорим си двете и си обещаваме
в името на истината , на надеждата
че утре ще е друго , преброяването
на съмненията , на копнежите..
но ти си отиде
и светът ми се стопява
даже не знам за какво да живея
всичко говори за едно изстиване
за една пустош в мен..така неизбежно е..

The Keeper



Думите са станали моят затвор
и ровът , и замъкът и даже дракона
стремя се към необятният простор
а все окована завършвам на земята..
в тази приказка няма принц
а тази "принцеса" не чака спасение
не вярва в чудесата ,като думата "любов"
всичко подлага на съмнение..
и когато целият ти живот превърне се във стая
от която няма измъкване
а кошмара от ляво на гърдите те пристяга
и вътре някъде намъква се..
когато всичко което имаш са болежките
и хилядите грешки , глупави спомени
когато не знаеш на къде да погледнеш
а отвътре нещо прободжа те ..
когато смисълът просто зад ъгъла изчезва
и се губиш сред познатите ти улици..
когато когато ,когато , кога ?
сама съм си пазача и стражарят
във себе си някъде държа и ключа
и чакам принца , който отдавна е заспал
да дойде да ме целуне
и поне веднъж да не бъде илюзия...
Не искам спасение ,
и сама мога да се спася
но имам нужда поне един път от чудо
достатъчно дъжд все над мене валя
искам въздух , искам нещо друго..