About a burning fire


Прозрачна ли съм
когато е студено навън
дъждовна ли съм
когато ми е хладно
и имах ли очи за да те видя
сетива за да те усетя
или просто бях невидима
за теб.

Хладно утро
а аз съм все така сама
и ми е тъжно
криех се от празнотата
в себе си
и се надявах някой
да ме види истински.

Всеки път когато
бях с теб беше различно
ти вливаше ухание
в еднакво сивият свят
в който аз живеех
процеждаше се като лъч светлинка
в тъмното подземие на
достатъчно хладната ми душа.

Мразя се , мразех
да бъда така фалшива
така самотна
така не реална.

Мразех да шепна
и някой да вкаменява
думите ми..
мразех да викам
и никой да не чува
или всички се правеха

Мразех да чувствам
и да съм така безчувствена
мразех , но умеех
да бъда студено изкувствена
мразех стените на
изгнилата стая
счупените прозорци
накъсаните завеси
прогнилия под
с счупените дъски
и дупките
които зееха.

Запълни ме ако можеш
запълни мрака
увии се в черно
изплачи горчивото
обичай самотното
и отново заспи
с тъжните ми очи..

Целувах себе си
с стъклени устни
играех си на криеница
с съзнанието ми
умирах и никой не ме помнеше

I can`t scream


Не мога да викам
очите изразяваха всичко
не мога да плача
нямаше сълзи?
Хора , искаше ми се да ги няма
макар и да бяха целият ми свят
който се изграждаше на поредната лъжа.
Кога не бях сама
или винаги бяс сама
завинаги ли ще е така
сама ли съм?
Нарежи душата ми
с парчета стъкло
нарани създанието в мен
нарани ме?!
Всичко го правят
давай и ти
пренебрегни ме
поне още малко
поне още веднъж
болката няма значение?

Изгубена , че кога се намирах
намирах ли се изобщо
намираше ли се нещо в мен
имаше ли какво да тупти
и то туптеше ли наистина.
Или всичко беше една илюзия
някога някой..някъде
би ли ми показал научил
как за бога да чувствам??


Умирах за да живея
бях ли жива
чаках някой да чуе
да докосне
да разбере
да знае
да мрази
аз да мразя
и усещах
празнота
мислех си че
я запълвам с някой
но целият свят
нямаше значение
просто бях сама
....

Wait





Далеч , далеч
когато аз нямам душа.
Където е достатъчно тъмно
и знам че не ми трябват
календари нито огледала
времето е спряло
и не съм силна.

Белези , вследствие
от разни рани
които не спираха
да ми нанасят
и кървене.
Ако можех да събера
достатъчно отрова
и да я изсипя
в раните
достатъчно сол
беше изсипвана
мъчително изгнивах.

Чаках да бъда излекувана
но как да ме излекуват
когато не знаех
от какво съм болна
с какво трябва да се боря
с кого , защо?
Ще победя ли?

Чаках някога да спра
с лъжите
да спра да бъда
там където знаех
че не принадлежа
безразличие - хладно , студено.

Не мога да чакам
да бъда
да искам
и да зная
че това което съм
никога не е значело
нищо за теб?!

Не мога да чакам
и ми се иска да
мога да покажа
какво чувствам
но нямам сили
да търпя
нямам сили
да моля
да се гледам
в празното огледало
и с трясък да го разбивам
плътта да кърви
за пореден път..
нямам сили
нямам време
не мога
да бъда
нея!?

Бяг и отново
външно съм добре
а ти ми липсваш
няма да чакам
някой да усети
това което чувствам аз
нито някога
какво има в мен


Чаках да ме излекуват
просто така
без поставена диагноза.

Ако можех да махна маската
всеки път когато лъжех
ако можех да бъда аз
защото вече се изгубих
в водовъртежа на спомените
фактите мислите и лъжите
породени от многото ми лица.

Още едно УТРЕ :Р


Устните сами се намираха
и всичко беше просто още едно
докосване , още една милувка..

Времето пропадаше
с еднаква скорост
със същата онази скорост
с която аз попадах и се
разпилявах в прегръдките ти.

Смисъла се криеше
някъде под листата
на срамежливата есен ,
но нямах нужда
от смисъл за да се чувствам
по смислена.

Черупката ми ставаше все по непозната
и исках да раздавам усмивки
чувствах се пълна с дъги
и исках да съм цветна.

Недовършена картина



Ефективна и забележима
това ли целях.
Цапам прозорците с скреж
или я събирах?
Търках до кръв лицето си
с надеждата маската от него
да се смъкне , да се изчисти
този ненужен пласт кожа.

Когато заспивах
броях разбити мечти
и злостната тишина
ме утешаваше отново
исках още едно УТРЕ
в което да мога да повярвам
че ще бъда истинска.

Разбивах стени
стъклено измамно лъщящи
в ръцете си имах стъкла
и кървях.
Не беше съвършенно ,
но си струваше?!
С черен восък
чертаех образи
размазах по очите си
и исках да не виждам.

Недовършена картина бях
и стоях си толкова празна
- в рамката
вместо сърце имах сткленица с отрова
и преглъщах за кой ли път пръст.

Галех миражи
спях в утаено спокойствие
и чаках съмнения
нишките на злото
се заплитаха в косите ми
и костите ми тракаха.

Still hate myself

Задъхвам се със думи
и обонянието ми не работи
не мога да фокусирам
и не чувствах болката.
Изгубвах късчета душа
мразех и не исках
да мога да бъда
онова за което
всички винаги копнееха
не можех да съм друга
или другата не искаше
да излезе от мен
и да се покаже на света..

СТОП!
Стига фалш
не ми трябват аплодисменти
недей да ми размахваш
усмивки
недей да ми показваш
колко си добър
нямам повече очи
за да гледам какво става
не искам очи
мразя , когато
обувките ми счупват стъкълцето
на по малки парчета
мразя да стъпвам в
мръсната тиня
да бягам нанякъде
и никога да не ми е сигурно
мразя да се крия от звездите
или да си измислям нови
не искам
да спра да крещя
но всъщност не мога
дори да си отворя устата
думите се изпепелиха
една друга
и останах безмълвна
а всички ме гледаха втренчено.

Счупвам порцелана
и успях да скрия в себе
си само сълзите
плачех сама
и нямаше никой
да ми каже
колко много ме обича
и как държи на мен.
Нямаше никой до мен
само самотата
която чакаше
удобна възможност
да ме разбие
на колкото се може
повече парчета
да се впие в костите ми
и да ги счупи
предпочитах
да се нарисувам
и някой да ме изтрие
предпочитах да ме мразят
за да мога да мразя
всичко беше достатъчно лицемерно
нямаше го онова израстване
нямаше пълноценна личност
имаше изкривено прав образ!

Try walking in my shoes...



Мечти , все ми е тая
думи - напразни ,погрешно разбрани
очи - просто две угарки от цигари
монотонност - продължаваща до края.

Все ми се иска да вярвам
че някога бих срещнала някой
който би ми дал щастливи помисли
а не тленни останки
да ми вдъхва надежда
а не стряскащи ме кошмари
да ми дава топла усмивка
а не умиращи сянки.

И аз съм няма , спирам да дишам
притварям клепачи и чакам
една кибритена клечка
да стопли съзнанието мътно
да избистри душата , да прочисти
от спомени , от думи ,
от хора които не хаят
за времето вътре във мене.

Не искам луни
влакове , стигат ми знаци
и прашни светофари
уличната лампа от отдавна не свети
замъглени даже стъклата
и тихото аз едвам диша и мръзне.

Цялостно чувствам се празна
и по добре вземи
един тирбушон и изкърти
това което в мен бие
зави ми се свят
от многото хора
и външно се цапах
със мрачност
външно бях изкувствена
и говорех
но никой не слушаше
нямаше смисъл
вътрешно копнеех
да мога
да чувствам
да искам
да мисля.

Измръзнали пеперуди
изтрити очи
задраскани слова
и пепел върху устните ми.
Подпалих душата си
и сега съм просто и аз машина
тиктакам
и мога да мразя
а с теб наистина обичам..

SOIL - HALO ^^



I'm the man, I'm the king
I'm the one
thats pure inside
everyday, everyway i smell
of suicide
bitter sins how they grow within
so tell me it ain't right
I AM... ALL SINS!
and you're my reason for life

I will stone you, stone you
wrap my arms around you
i will stone you, stone you
my little HALO (x2)

I'm the man, I'm the king
I'm the one
thats broken from giving
everyday everyway
i swear just one last try
killing me with the death to be
something thats so right
I AM ... ALL SINS
my hands are scarred with time

I will stone you, stone you
wrap my arms around you
i will stone you, stone you
my little HALO (x2)

feel through my eyes...

im the man with the rock in his
hand, got the rock in my hand
gonna stone you, stone you

make a change, gotta rearrange
idle minds crushing time
I AM ... ALL SINS
and you're my reason for life

I will stone you, stone you
wrap my arms around you
i will stone you, stone you
my little HALO (x2)

I will stone you, stone you
put my goddamn arms around you
i will stone you, stone you
my little HALO

I will stone you, stone you
Put my arms around you
i will stone you, stone you
my little HALO!

Crimson


Мъгляви спомени
за бледнеещи очертания
изправена мисъл
потръпващо тяло
кървящи устни.

Устни , които целуваха много
и някак си свикнаха
с солта и с утайката
свикнаха да бъдат целувани
и не усещаха ..

Ръце които бяха свикнали
да докосват
да бъдат докосвани
и да не изсъхнат
да не се разбият
в стоманената стена
да не се натрошът от студ
да не се откъснат
и всичко се превръщаше в един
досаден навик.

Разпокъсана между себе си
и това в мен
и външно се наранявах
за да го спра
за да разбера себе си
или него
за да не ме убива
за да не умирам
и малки рани
големи страдания
и страх , много
страх ...

И драскам отново
по голата плът
и искам да кърви
да кърви много
да се удавя в кръв
в собствената си..

Или успяваш
или изпускаш влака
и няма повече надежда
и няма късмет
и няма "щастлива до края на дните си"
само едно глухо "умрях"..


Привикнала
адаптирала се
свикнала до болка с навика
живееща си в сивият
студен свят - празно ежедневие
и изведнъж идваш ти
с цялата си цветност
и когато те целувах
устните действително го чувстваха
и когато докосавах
усещах плътта
и биещото сърце
и знаех че
мога да бъда
човек
а не празен облик
на един призрак!

В края на нищото

Била съм на върха
бях и във края
там където няма любов
поезията гниеше
ниско в мазето
и домът ми не беше
мой любим дом...

Бягах от всичко
криех се в черупка
и имах просто фалшиво лице
заспивах отново
унивах в наивност
измислях си честност
израствах , загивах
и нямаше кой да повярва във мен.

Мразех и плачех
но нямаше сълзи
нямаше думи
пилеех мечти
гледах от ниско
хора безумни
инфалтини и празни
и отново апатични вълни.

Просех надежда
събирах усмивки
мислех , че мога
да вярвам , да СЪМ.
Търсех разбиране
не просто куршуми
които се врязваха
в голата плът.

Често самотна
стоеше спирката стара
имаше хора ,
имаше дни
месеци , много години
и идваха и си отиваха
хора , прекалено сами.

Достатъчно празна
бях и не го усещах
имах си всичко
и бъбрек , далак
имах сърце
може би , само
малко разбито
но имах поне.

Тичах и мислех
че някой би си спомнил
за малкото момиче
с цветни мечти
бързо умря то
на вид все щастливо
но вътре , отвътре
душата кърви..

Счупен образ
и едно огледало
показващо някакво бледо лице
две ръце изнемощяли
потръпват само
свито в ъгъла
тъжи едно малко дете
"можеш да порастнеш вече"
казваше някой
аз мислех достатъчно трезво нали?
Просто една лунатичка
която има смелост да мечтае..дали?

No Tomorrow


Без утре и без слънце
трудно се ориентирах
без мрак и дъжд
не разпознавах себе си
без мокрота и шумове
се чувствах самотна
без светофари и знаци
бях изгубена.

Мекотата на лунната светлина
ме поглъщаше
и бях почти невидима
в очите на околните и в себе си..

Не бях лесно ранима
нито бях от камък
трудно бивах опознавана
и не можеха да ме разгадаят.

Сенки обягваха около краката ми
и се плъзгаха по повърхността
сняг беше закрил тротоарите
а отдоло имаше лед
толкова тънък слой
и все пак се подхлъзнах и паднах.

Научих се да вниквам в дъблочина
и да изследвам детайлите
да изкривявам пръстите си
и да виждам отвъд часовника в нас.

Улички и нощни лампи
и пеперуда кацнала
на дланта ми
гледах я внимателно
и нежно я изследвах.

Симетрична отвсякъде
почти перфектна
с красиви багри
но толкова крехка..

Good Disease

Счупи съзнанието
сложи граници на словото
изолирай чувствата
изтрий пустошта
зачрекни сенките
преодолей фалшивото
изгори с блясъка
и бъди свободен.


Нравственият облик
е нищо повече
от размътен и изкривен
образ без цвят и вкус.

Шепнех тихо и боса
стъпвах и поглеждах
наивно в есенната утайка
на безцветно облеченият морал.

Измивах лунатизма си
иронизиращо говорех
подчертавах съмненията
и различно умирах.

Разболявах се с луната
и бях и аз различна
различно изкривена
различно безлична.

Криех се от началото
бях друга в края
отдъхвах си от истините
и бях неистински истинска .

Водовъртежна реалност





Кристално разпочупена
и искряща
като тръстика се огъвам
и отпускам
в ръцете ти
и някак не ме
интересува нищо.

Разхвърляни теории
и неподредени мисли
крача бавно напред
и гледам подозрително.

Студа отново си играеше
с мен , този път прекаляваше
но ми беше все едно
понеже вътре в мен грееше усмивка.

Съзнанието ми вледенено спря
дъхът ми се запроцежда
изпод устните
и се сливаше с въздуха.

Изгарях и се вледенявах
усещах жега и хлад
тишина и забързаност
спокойствие и напрежение
моята повърхност беше цветна
и някак несъзнателно
те гледах втренчено.

Прехапвах устни
и отпивах бавно
надничам есенно обагрена
и се обличам във листа
гледам в зениците
на зимата
и застивам някак
останала без дъх , без теб.

Поливам фантазийте си
докато израстнат в мечти
превърнат се в цели
и накрая биват реалност.

Миражно ми се вижда
мрака
и някак не вярвам в него
изсъхва страха
а аз не му бях подчинена.

Клепки и мисли
бледи слънца
огнени капки
без маски -
лица..

Трепетно чувствах ,
усещах
дъха ти близо до мен
устните галех
и хапех
наслаждавайки се
на времето с теб.

Paul Weller

High tide - mid afternoon
People fly by in the traffics boom
Knowing - where youre blowing
Getting to where you should be going.
Dont let them get you down
Making you feel guilty about
Golden rain bring you riches
All the good things - you deserve now.

Climbing forever trying
Find your way out - of the wild wild wood
Now theres no justice
Theres only yourself - that you can trust in
And I said - high tide mid afternoon
People fly by in the traffics boom
Knowing - just where youre blowing
Getting to where you should be going.

Day by day your world fades away
Waiting to feel - all the dreams that say
Golden rain will bring you riches
All the good things - you deserve now - and I say
Climbing forever trying
Find your way out - of the wild wild wood

Шепа бонбони и шишета горчилка..



Шепа бонбони и шишета с горчилка
- това ми носи течението
и пия и смесвам
и сладко и горчиво
и мрак и светлина
и сянки и ветрове.

Носещ се балон
и спукана въздишка
разболяла се трева
покрита с бяла постеля
и нямаше слънце.

Тъмен октомври
с всичките си
малки слънца
и трепетни звезди
мигам и аз
и гледам там
избрах си една звезда
и не търсех други
само се усмихвах.

И аз съм вътре
в гърлото на бутилката
вкопчила се в тапата
стараейки се да не потъна.

И аз мога да бъда
горчива
и странно сладка
да действам различно
и да имам вятърничев характер.

Да бъда сурова
да бъда пряма
да бъда лунна
и еднакво с това слънчева.

Да събличам кожите си
докато не остана гола
само по дух и съзнание
и не се слея с пейзажа.

Мога да пея
и да викам
да прегръщам силно
да обичам изпепеляващо
да се надявам безкрайно
и да не губя вяра.

Истината е в мен
и аз съм във нея
черното може да се отмие
и отломките от душа
да се възродят
сърцето и без това умее
да бие
и да циркулира доста добре кръвта.

Завивах се с щастие
имах и мисъл
с която да бъда
доста наред
имах и думи
които само ти бе изписал
и бе ги шепнал само на мен.

Галех тревата
и разпилявах
разни думи
някой остри
другите не знам
и внимавах
когато минеш
леко да ги събера.

Често във яда си плачех
но не за това са ми тези очи
жадувах ..очаквах и исках неистиво тебе
тебе който моята душа покори..

Respiration

Застани по близо
някак по близо до душата ми
изминах дълъг път
чувствах прекалено много студ
изрекох достатъчно лъжи
и се мислех за смела.

Мислех се за силна
аз никога не съм била
не и ако силна е да бягаш
не и ако силна е да плачеш
и за да плача не ми е нужна уста..

Наранявах и не се интересувах
обичах а не го показвах
имах идеи
но не смеех да ги изразя
и всичко гинеше бавно.

Не можех да спра
да се крия
и не преставах да бъда "смела"
ноща беше моят рай
в който бях истинска
и прекалено самотна.

Когато бях с теб
бях различна
по добра
бях себе си.
Макар и да ми беше тъжно
само една твоя усмивка
ми беше като опиат
и аз бях опиянена...


И какво би станало
когато и утре се събудя
и всичко
отново си е същото
и какво би станало с мен
и бих ли си играла
на криеница с самотата
и до кога ще бягам
от реалността..

Студени тръпки ме полазват
и се вкопчват в съзнанието ми
знам не се предадох ,
но не бях същата
пред едни бях една
с теб бях толкова друга
че чак непозната.

Колко много следи оставих
колко път извървях и бях боса
и кръвта цапаше калта
или обратното
чувах толкова гласове
но слушах само моя
и не криех злобата си
траках нервно с пръсти
и живота гледах отстрани
навивах се в сивота
и ти ме рисуваше и бях цветна..

И търсех смисъла
и той се губеше
всичко почваше
в грешките
раждаха се истините
и в грешки свършваше всичко.

Запалих си клечка
да стопля духът ми
но уви тя угасна
луната не се виждаше
и валеше..

"В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола - старият Дявол -
в дома си на чашка абсент. "

Хр. Смирненски




Някак плавно се изнизваше
слънцето на небето чисто
и спрял ми се видя света
в очите на едно дете
за секунда усмивка далечна
и достижима , усмивка - от сърце?!

Стоях безмълвно на брега ,
на бреговете на една душа
и търсех отговорите далече
а те кръжаха толкова близо до мен.

И колко влажни тротоари
краката ми изхождаха на ден
спирах се пред толкоз светофари
и те светеха ли светеха
но не за мен?

Дъжд от неразбрани идеали
смазани , отъпкани мечти
имам нужда от часовници спряли
и да спре да за миг да вали.


Докосвах недовършени картини
и спрягах напразно моите лъжи
живеех в измислени фантазии
като че ли така по малко боли.

Отломка от грешна посока
и парадоксални луни
малко неуязвими мисли
"какво ли означава всеки знак и звук и стон?
красивите картини са 1 на милион? "

Петък 13

Шосета и пътища
искренноста гореше
зениците окапваха
а слънцето заслепяваше.
Хладен вятър си проправяше
път през косите ми
и някак не случайно
тялото ми изстиваше.
Гаснеше както гасне
фас от цигара
в калната локва до мен.
Вкочанени пръсти
и безцветни мечти
всичко винаги се
отнасяше за цветовете
за правилното и неправилното
и не този път ще мина
на червено..
Изкривеното ми аз
говореше някак вместо мен
колко аз имах в себе си?

Щракам си с пръси в мрака
и бродя по празната улица
и нито един човек
вече няма ли хора
колко пълни луни видях
и колко празни погледи
срещнах достатъчно сенки
които се сблъскваха
и срещаха и подминаваха.


И отново сбогуване
колко хора изпратих
и им махах тъжно за "чао"
и исках да останат
и сърцето ми викаше "ОСТАНИ"
но нямах достатъчно глас
или смелост да го кажа
нагледах се на сбогом
наслушах се на потеглящи коли
автобуси и хора чакащи
там в мрака .

Аз сама си изградих моят мрак
сама си правех цветовете и сенките
и не не искам просто цветя
и просто думи..
тя гледаше как потегля колата
и каза "обичам те"
а той тихо отвърна "късно е"
след това си замина
и филма свърши
нагледах се на филми
просто ще спра да гледам..

Until The Morning


Унасям се отново
в моето лилаво спокойствие
и някак съвсем естествено
се отпускам и се усмихвам.

Миризмата на кафе
ме разбужда
и няма какво повече
да искам
в такава сутрин ,
в която слънцето
е ярко
кафето силно
и светлината
блика от очите ми.

Автобуси и спирки
дъги и много дъжд
самота , която ме изгаряше
а аз я отбягвам
и когато я посрещнах
реших да не съм сама.
Много тротоари
и трепети
измислени съмнения
и луни с фалшиви звезди.

Разни фигури сновяха
из моят свят
и образа ми се размътваше
се повече ..
листа от прах
и прах от думи
и чувствата доминираха.

Преди утрото някак
ми беше добре
и бях пълна с надежда
лежах си в мойто лилаво
и ти беше до мен
толкова спокоен
и получих
усмихнатата топлина
за която копнеех.

Мекотата на слънцето
и аз като малко дете
си играех с лъчите
топлото кафе
и глъхнещият свят.

Докато сутринта дойде
мога да ходя
мога да скачам
и да викам
по границата на изгрева
и някак си съм различна
по добра от преди
по приветливо
махам на слънцето
гушната в теб...

Чаша кафе
и сладки спомени
горчи но на мен
ми е сладко.

Христо Смирненски

Зимни вечери


Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.


Глъхнат оградите, зловещо гледа всяка
с жълти стъклени очи,
оскрежената топола — призрак сякаш —
в сивата мъгла стърчи.

Странни струни са изопнатите жици,
посребрени с тънък пух,
и снегът, поръсен с бисерни искрици,
хрупка с вопъл зъл и глух.

А в мъглата — през безплътните и мрежи
мълком гаснеща от скръб,
младата луна незнаен път бележи
с тънкия си огнен сърп.


Вървя край смълчаните хижи,
в море непрогледна мъгла,
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.



В стъклата с десница незрима,
под ледния дъх на нощта,
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.



Но ето къщурка позната;
в прозореца детска глава;
и грубо гърмят в тишината
пияни хрипливи слова.



Завърнал се в къщи — безхлебен,
пиян пак — бащата ругай:
и своя живот непотребен,
и своята мъка без край.



Завесата мръсна, продрана,
и едър мъглив силует
размахва ръцете в закана,
от помисли странни обзет.



Децата пищят и се молят,
а вънка, привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва.



*



Сякаш плачът и дочули са,
сякаш са ехо в снега —
звъннаха в сънната улица
песни на скрита тъга.



Трепка цигулка разплакана,
сепна тя зимния сън,
мигом след нея, нечакано,
хукнаха звън подир звън.



Пак ли са старите цигани?
Пак ли по тъмно коват?
Чукове, сръчно издигнати —
сръчно въртят се, гърмят.



Трепна в бараката сгушена
пламък разкъсан и блед;
а от стрехата опушена
спускат се змийки от лед.



Пламва стомана елмазена,
вие се, съска, пълзи —
с тежките чукове смазани,
пръска тя златни сълзи.



Синкави, жълти и алени
снопчета пламък трептят,
в огнен отблясък запалени,
черни ковачи коват.



*



А навън мъглата гъста тегне,
влачи своя плащ злокобно сив,
и всуе се мъчи да пробегне
остър писък на локомотив.



Мяркат се незнайни силуети,
идат странни — странни гинат пак:
електричен наниз морно свети,
през завесите от черен мрак.



И в мъглата жълтопепелява,
в нейното зловещо празненство,
броди тежко, неспокойно плава
някакво задгробно същество.



Той е — слепия старик се връща,
с него натоварено дете,
потопени в хаоса намръщен,
бавно, бавно се разтапят те.



Братя мои, бедни мои братя —
пленници на орис вечна, зла —
ледно тегне и души мъглата, —
на живота сивата мъгла.



Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?
В уморения мрак
като копия златни пламтят светлини
и се губят по белия сняг.



Струят се без ред бледожълти петна
от прозореца в скреж,
и — разкъсващ, зловещ —
през стъклата процежда се плач на жена,
и горят и трептят свещ до свещ.



*



Сред стаята ковчег положен,
в ковчега — моминско лице,
и жълти старчески ръце
у дъсченото черно ложе.



Проточено ридай старуха,
нарежда горестни слова,
в миг потреперва и едва
сподавя кашлицата суха.



Неясно по-стените голи —
пробягват сенките завчас;
пред мъничък иконостас
детенце дрипаво се моли.



В прозореца свещите бледни
целуват ледени цветя,
и, в свойта кратка красота,
цветята се топят безследно...



*



И пак край смълчаните хижи
вървя в бледосиня мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.



Като че злорадствени песни
напяват незнайни беди,
и трепнат, угаснат и блеснат
над затвора двете звезди.



А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.



И сякаш потрошена слюда,
снежинки край тях се въртят;
и в някаква смътна почуда
децата с очи ги ловят.



А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.