All Around Me

Тъпчи я , тъпчи проклетата трева
и нека увехне
нека УВЕХНА!

Изпарих се
а съм тук , тялом.
не искам никой да знае
не искам да ме видят
какво чувствам
и как го чувствам
излагам го на показ
единствено пред себе си
където съм истинска?

Не искам ,
не искам повече ,
не искам повече да съм,
да съм невидима?

Не искам да остана
поредният загубен звук
поредното счупено огледало.

Захвърлих всичко
не искам да ВЯРВАМ ,
да се събуждам
и да съм в същата
стая ВУНЯЩА на гнила самота.

Не искам да мисля
не искам да усещам
твоя аромат ..
НЕ МОГА
да надвия изгниването.
Не мога да извадя стъклата
забити в бронхите.

Невидим ще да е моят ден
сред всичките толкова невидими ..

Мъртви строфи
глуха съм
няма съм
иска ми се.

Липса на думи
скрива усмивката
коя съм
къде съм
желанието
за разнообразие.

В конфликт с себе си
грешно изваяна личност
с всичките си дефекти
крива съм?

Кислорода ми свършва
тясното аз
в тясната ми стая
с топлите сълзи
че да ме опарят
и да не убият мъката...

Over and Over

"So many thoughts that I can't get out of my head
I try to live without you, every time I do I feel dead
I know what's best for me
But I want you instead
I'll keep on wasting all my time"

Безмълвната апатия , души ме
съблича съзнанието ми
блокира чувствата
машина съм.

Дишам по навик ,
въпреки че не ми достига въздух.
Дробовете ми съхнат
и не е от времето
въздуха разнася безмълвето ми.

Нека достигне до теб
нека океана от моето старо аз
връхлети така бурно на теб ,
че да не може да избягаш от спомена.

Толкова е страшно
как грозният мрак ме поглъща
и меланохолично ходя
черни тапети
скриват моят изгрев
и пари , горещо е
а се чувствам ледена.

Знам
какво и как
но не искам
неистинна летаргия
празни думи
ненужни хора
безразличие
студена еднаквост
облъскващо утро
празни залези
глухота без край.

МРАЗЯ да ме боли главата
от думи , от хора
мразя и липсата
разяждаща душата ми
мразя да губя напразно времето
ровейки в миналото
и като малка кибрито-продавачка
да моля за топлина и уют.

Ако можех , да се самоизпаря
и да нямам очи
руша своето тяло
и изграденото го срутвам
няма сигурност.
няма дом
родена в нищото
дишам ,
но видимо
същност не знам
дори дали съм тук.

И как да твърдя
че ме има
като от мене са
останали
само развалини.

Покорена и разкъсана
е душата ми
скъсай я
твоя е
обичай я , мрази я
изхвърли я
не ме интересува..
върни се , липсваш ми...

What you deserve

"What you don`t know won`t kill you so far
what you don`t know won`t leave you a scar "



Зашивам спомените
с крива игла
убождам се .
Зашивам устните
за да спрат да искат ,
да чувстват , да целуват
да усещат твоите.

Скроих си тиха агония
в която тъмното ,
не беше истински тъмно.
Бях прозрачна и задимена
невидими завеси се спускаха
и видимо бях сама ,
но имаше някой?

Всеки ден съм там
сред останалите
за да чувствам отсъствието на себе си
стигам до един и същ край
и пак съм няма.

Празнотата в корема е отегчителна ,
разяждаща
и знам че съм гладна
и че няма какво да ме засити
гладна за провали
гладна за живот
гладна за да обичам?

Тихо е , а ти шепнеш
страх ли те от тишината?
Стени , напомнящи ми миналото
стени , от които не мога да избягам
дори и извън панелния ми затвор
се ограничавах
стени в пространството
всеки ъгъл
напяваше своята история.

Изяждам останките
от смърдящото минало
вунящо на пустота
изгнило , разядено от червей.
Гложди ме , убива ме
самотата ? хората? ти?

Разкъртени стени
и очертания
кривини и грозни ръбове
слънцето осветлява лицето ми
а аз не чувствам истински
нито един проклет лъч.

Толкова , толкова много
си мислех че зная ,
че те знаят ,
че те ще ми отговорят ,
но въпроса винаги е един и същ
както и отговора
всъщност никой не знае..

The Show must go on!
Inside my heart is breaking,
My make-up may be flaking,
But my smile, still, stays on!!

The greatest thing
you`ll ever learn
is just to love and be loved in return.

Няма Любов

Изстрадала светлина
и хиляди грешни фабули
няма точни думи
и самотата се прокрадва ,
усеща се в дъха ми ,
оглежда се в очите ми..
познава се по студа.

Меланохолията ми няма бряг
само струни
и всеки път звучи все по
изкувствена ,обгръщаща
с фалша си.

Няма сладост
усеща се само горчивия привкус.
И аз като добра лъжкиня ,
казвам "всичко е наред"
и се усмихвам кротка.
Избърсвам с парцала
стичащите се сълзи
и почиствам душата си
от чернилката , която ми подари.

Няма лъчи , нито звуци
има слънце ,
но то не ми носи топлина.
Има хора , но те
не ме правят щастлива.
Само пепел от угаснали
обещания , мечти
и отново разочарования.

Търсих я ,
търсих я в очите ти
в сърцето ти
дори в празната кофа
в студения под
и не я открих..
няма любов.

[After Change]


Перманентно черна ,
вплела се в недостатъците си
изравнявам кривината си
и се виждам сама..

Душата ми е недъгава
претърпяла човешка жестокост.
Емоционално увредена
не искам повече промяни.

Искам, да мълча
не ми се говори.
Няма дума , която да опише
бурята в мен
и мракът , който ме обгръща
както глупавата завеса тялото ми.

Няма наименование
за болестта ми ,
не знам и лек..
не познавам лика си
и ръцете са ми странно самотни.

Исках да гледам
но нямах очи за видя ,
нямах хриле
за пустия ви океан.
Нито лице
за да бъда като вас.
То е изтрито
някъде е под
хилядите слоеве
маски , лъжи , миражи.

Вярвах , бях , съм?
.. разочарование
и хора , които не спират
да разбиват съзнанието ми
с студени думи
погрешни действия.

Толкова много имах да кажа
но нямаше кой да ме чуе
и някак ми се плаче ,
а няма пред кого ,
а когато има не могат
да разберат.

и виждате ли рисувам с сажди
и задрасквам хиляди образи
и кой от кой по не истински.

Изгубих се в собствените си лъжи
и нека потъвам...
пръсвам се по цепнатините
изтичам от пробойните
и винаги сама?

А ти беше ли там
беше ли да чуеш
да разбереш
да ме ВИДИШ..

Slit Wrist Theory



Щастлива собственичка съм
на всеки недостиг.
Събуждам се с глад
заспивам с глад
и никога не се насищам
на тези провали.

Веригите се поклащат ритмично
от нозете ми ,
а очите ми празни и уморени
да търсят , да чакат , да се надяват.
Устните наранени и погнусени , прокъсани
от толкова думи
от толкова фалшиви целувки ,
които смятах за истински?

Тъжно ми е
прозирам през лъжата
моята ли бе
или пък твоята?
Аз която вярвах сляпо,
или ти който ме лъжеше.


Погледни в руините
на сенчестото ми тяло ..
не искаш?
огорчен ли си от погнуса избяга.
Но нима мили мой не разбираш
ти бе вируса впил се в костите
разбивайки ги напрах
счупвайки всякакви предпоставки
и несвързани изляния.


Никога не спирах
да вярвам
че някога
някой ще е до мен,
но този някой
винаги си отиваше
когато имах нужда от него.

Аз пия от самотата
или тя може би от мен
жадна , преглъща
и се впива все повече
в изтриващите се очертания.

Хладен вятър
прочиства съзнанието ми
от чернилката
с която го покри..

"отначало ги чакаме с любов
после чакането става омразно
след това ги чакаме с омраза
накрая ги чакаме от омраза"

и ако питаш кой..те ветровете
на опустошението!

Прилепът - Димитър Воев

Кафяви изроди играят
със чувствата ми кегелбан.
Пилат напомпан шепне, шепне
съдбата, която вече знам.

Във спомена ще ти остана
с албанския кафяв костюм,
навел изтърканото таке -
усмихнат призрачен албум.

Обесете се в неделя,
това е най-добре.
Никой няма да ви гледа -
всеки себе си чете.

Приятелите от хартия
изрязваш с ножичката сам
и най-накрая забелязваш,
че мене май ме няма там.

Дали ще ме намериш
във цирка на един живот
където стройни земемери
постоянно мерят твоя гроб.

Обесете се в неделя,
това е най-добре.
Никой няма да ви гледа -
всеки себе си чете.

луната хладно жълта
окултно свети пак за нас
гласът ми каза "добър вечер!
вашият прилеп съм аз".

Обесете се в неделя,
това е най-добре.
Никой няма да ви гледа -
всеки себе си чете.

Ashes to ashes , dust to dust...


Тишина , изпълва дробовете ми
изпих достатъчно горчилка
и хиляди лъжи за да забравя миналото
и все пак горчи.

Хлад , полазил ръката ми
впил се с ноктите си
в изстиналата гръд
там всичко изгасна , угасено..

Хиляди обещания и усмивки ,
фалш изпълнил душите
промил възприятията
объркал сетивата
изменил същността.

Истината - всичко което търсех
истинското - което мислех че намирам в теб
лъжа , това което получих.

Разкрих пред теб цялата ми душа и сърце
и ти ги смачка и захвърли като лист хартия
изтри очертанията ми
и аз се стопих , загубих се.

Изстинали думи ,
хвърлящи сянка
на предишното аз.
Предишното което убих
и се прероди в ново
изпълнено с мрак.
Мразя да бягам
от това което обичам ,
мразя и да обичам
това от което бягам
а именно спомен.
Твърде топъл и мек
за да го усетя
и толкова студен и черен
за да го изям
и да не се заситя
да бъда празна и студена..


Тихо ли е , когато
една луна угасне
и умре ..потъне.
тъжно ли е когато един
човек умре?
Всъщност жив , но изгнил
отвътре сенчест
и думите като червей глождят
и похабяват така или иначе
прогнилата плът.

Убий всичко в мен
облечи се в кожата ми
стопи страха от очите
изтрии болката от сърцето.
Не , не можеш
ти го разби , скъса
изплетечи глухото "сбогом"
нека да е "сбогом"
и аз като паметник
да остана прашна
и забравена.

Обичам да усещам аромата ти
и тайно си представям
ръцете ти , галещи
настръхналата плът.
Минало , прах и пепел
изгнилата същност
на една умряла любов
това ли е всичко???

Затвори прозореца..
студено е!!!

Посветено на Льо , който никога няма да го прочете..

You never know


Неизвестна , празна , безсмислена
вървейки към тихата нощ
отрязвам спомените си
и ги слепвам различно
опипвам отчаяно съзнанието
и усещам мъртвешкият му цвят.


Научи ме как да не те докосвам
как да избягам от бездънното нищо
никога незаситено
никога неизчерпано
винаги тлеещо и бълващо тъга?

Научи ме как да зашия устните си
когато единственото им желание е
да докосват твоите
отрежи ръцете и ги научи
да не прегръщат..
изтрий очите
за да не могат да гледат отново в твоите.

Мрака , който идва
не те изненадва
по добре да замълчим в нищото
и в крайна сметка
да черпим сили от болката
вплела се в нас , в мен..

Никога не знаеща
искаше ми се да не дишам
да не дишам от отровния ти въздух
който изпълваше с празнота
дробовете , разнасяше се из вените
и убиваше сърцето.

Безразличието ти
се забиваше като голяма кърфица
в обеднялото ми съзнание
разсипана на парчета
разливам се в горчивата пръст
присаждам в сърцето барут
и се моля да го взривиш
нека поне то спре да боли...

Descend the shades of the night


Не ми се усмихваше вече
съзлите като че ли най накрая бяха свършили ,
а болката изпълваше дробовете ми
задушавах се от опитите да си поема въздух
от опитите да погледна света
съзнанието ми беше потънало в мрак
имаше достатъчно студ около мен
и кожата ми настръхваше
достатъчно отрова проблясваща по устните ми..

Пепел и отломки от минали аз
никой не се ровеше в прахта
освен тези които наистина бяха мъртви.
Да и аз кървях
и аз страдах
и крещях
виках , не издържах
падах , ставах
умирах , давех се
болката в дробовете ми бе все по голяма
все по тежка
все по непосилна.
Нямаше да бъда по силна
нито утре , нито днес , дори и вчера.

Възможно е да става по зле
но очите ми се умориха
светлината не се открояваше
изсъхвах..
сухи листа
сухи хора
с пресъхнали усти
с още по сухи и студени отговори?!

Заместиме с отговори
задай ми още отговори
нямам нужда от въпроси
нито от хладни сенки
кръвожадни думи
нахвърляйки се върху теб
и другия до теб
готови да разкъсат всичко
по пътя си ,
пътя в края на зимата
в края на крайното мен.


Не мога да дишам
обвини ме?
Да виновна съм
за това че не мога
да се боря
думите го правеха вместо мен
забивам кърфица след кърфица
в сърцето ми
пробойна след пробойна
и без това достатъчно бях пробита
и изкривена от хилядите
разпокъсани сенки в мен!

Мразя се , мразя се
бих си отхапала устните
за да спрат да се отварят
бих си откъснала езика
за да спре да говори
мразя когато окото ми сълзи отново
и черната нощ се разстиля пред мен
като пустиня
там никой не броди
освен тези които вече са мъртви!

Behind This Hazel Eyes




Как да ви обясня
защо рисувам с сажди ,
как да ви обясня
за раздраното стъкло
и счупените ми очи
повреденият ми глас
безочливата реалност
и кривото огледало?

Остъргвам тебешира
полепнал в съзнанието ми
и чопля кибритени клечки
изпод миглите си
и ето ме пред теб
ранима , истинска , без маска
цялата твоя?!
Няма маскарад ,нито фалш

не съм била виждала
такива очи
нито чувствала
такива устни
не бях знаела за
такива обичи
и не исках да знам
и за тези раздели!

Късна луна и все още
ме провокираш
очите ми чезнеха
докато се огледаш
и нямаше място за погледи
само за действия.

Нямах грешна преценка
нито погрешни чувства
бях огън , а ти алкохол
упояваше ме , разпалваше ме
унасяше ме в странни светове
отлитах , а дори не се бях
отлепила от земята.

Сдъвквам мълчанието
по между ни
и скъсявам дистанцията
с дъхът си
като една горчива утайка полепвам
а ти ме вкусваш отново с твоето сладко
с очите си
рисувам нежни вълни по страните ти
с сетивата си
те чувствам по близо.

Късна луна
пролетта ти закъсняваше.
Не виждам смисъла
в празните простори
нито в вътрешната ми пълнота.
Достатъчно ли бях изпълнена??

С думи ,
с действия ,
с усмивки ,
със сълзи
и бляскави украшения
на една залязла звезда ,
едно замръзнало от студа си слънце?

Неистинска зависимост
от времето - не ми трябва!
Начумерена същност
на велик идеал
от който прозира пепел?
Фалшиви слова заплетени
в мислите ми...
Груби сенки
срещаха се , докосваха се
сливаха се..подминаваха се.

Черно усещане
за безтегловност
парещи устни
и потръпвам.
Разтапям се в ръцете ти
краката ми - жилирани
сетивата - блокирали
рефлексите - забавени
омагьосваш ме!

Кое е нещото което
те кара да изтръпнеш ,
сърцето ти да превърти
на най бързият ритъм
готово да напусне гръдта ти
действащо като опиат
на всяка част от теб - допира..

Допира който се прокрадва
който те лишава
от всякакви съмнения
и ти дава приказна сигурност..

Парче по парче
се стича отрова
и влива в почвата
хиляди съмнения..

Дали беше истинско
призрачното докосване
дали не бях прекалено прозрачна
или странно измислена.

Пърхащи криле
разцепваха въздуха ,
отделяха диханието
от посинелите ми устни
и се вливаха
в загадъчната тишина.

Мога ли?
Бях ли
Ще бъда ли
Трябва ли..
Това ли е всичко?!

Разкривено лице
в грозна гримаса
и отново е там - ехидността ,
вплела се в усмивката ,
на теб , на нея , на всички.
Всички сте еднакви.

Винаги сте били
а аз бях друго?
Не принадлежах никъде
изглеждах като вас
говорех като вас
но не бях вас.
Нямаше никаква еквивалентност.


Изгубих съзнание
и отново духът ми се рееше
из необятните простори
и небесни синева..
Вълшебна музика
изпълваше дробовете ми
и сякаш с нея дишах.
Нежно , някой галеше с
такава лекота
измръзналите ми страни
и всяка мисъл ми убягваше.

Красотата се процеждаше
в въздуха
бях замаяна , но бях тук
и това стигаше.

Ранимостта ми и крехкостта
някак си прозираха
от очите ми...
Света беше кална локва
която цапаше осезанието ми
за съвършенството.
Нима бяхме хора?
И какви хора бяхме.

Мимики , звуци всичко беше излишно ...

Несъизмерима с леден дъх
с черна маска и душа
облечена в самота
раздирам плътта си.

Предадох се
в пепел измервам
спомените ,
и лепя мечти по
тапетите.

Танцувам и
откъсвам усмивки
от лицата на минувачите
за да се слепят по моето.

Река съм
с приливите
и отливите
счупвам оковите на
съзнанието си
и се освобождавам
от предрасъдаците си.

Кротка съм
и дива
вярна и лъжлива
изтъкана от мрак
с хладни очи.

Целуни ме
и погали
контрастните ми страни ,
замрежената кожа
и натежалите ръце
уморени от
фалшиви прегръдки
и непознати хора.

Единственият познат
за мен си ти
пъстрото
в сивото ми ежедневие
знаеш..

Изтръпнала , в очакване
подминавам хлъзгавите улички
зачреквам своята неохота
и бивам изтръгната
от истинският ми облик.

Разнебитена , в очакване
на неприемливото в мен
на неизказаните мисли
полазващите ме съмнения
и тръпките в корема ми.
Аз дишам!
Аз вярвам , аз обичам и знам!

Иде ми да крещя
на всички хора , докато
малките човечета спрат да ме гледат
с втренчените си зли очички.
Писна ми от всички пиеси
аз съм тук!

Спокойна , отпусната и топла
разголила душата си
в очакване.
Не мога да мисля за хладното утре
нито за изминалото вчера
всичко което имам е едното днес
в което си ти
в което ме прегръщаш с силните ти ръце
и аз се огъвам като тръстика.
В което впиваш дланите си в косите ми
и ме гледаш с очите си
толкова топли..
целуваш с устните си ,
толкова влажни , меки..сигурни.

С тебе , с тебе и само с тебе
и така до края на света.
Душата ми не бе пустиня
ти я озари с нежността си
и сега е една поляна
с теменуги , лалета и калии
излъчваща радост и щастие.

Бях непълноценна
и с теб открих смисъла
в който съм човека
който винаги съм искала да бъда.
Изтъкана от грешки
и странни думи.
цялата бях твоя..

The Reason Lyrics




I'm not a perfect person
There's many things I wish I didn't do
But I continue learning
I never meant to do those things to you
And so I have to say before I go
That I just want you to know

I've found a reason for me
To change who I used to be
A reason to start over new
and the reason is you

I'm sorry that I hurt you
It's something I must live with everyday
And all the pain I put you through
I wish that I could take it all away
And be the one who catches all your tears
That's why I need you to hear

I've found a reason for me
To change who I used to be
A reason to start over new
and the reason is you (x4)

I'm not a perfect person
I never meant to do those things to you
And so I have to say before I go
That I just want you to know

I've found a reason for me
To change who I used to be
A reason to start over new
and the reason is you

I've found a reason to show
A side of me you didn't know
A reason for all that I do
And the reason is you

Fuck you , for hurting me.


Тя се казва Незнам
тя е слята , а не разделена.
Има тъжни очи
и сцепени зеници
има замръзнали клепачи
и ледени длани.
Снежна усмивка
и тих гласец.
Нежно лице
и несъизмерима обич.

Плачеше , но скришом
искаше някого ,
но получаваше пренебрежение.
Дишаше тежко
а мислите и биваха посечени
от острието на тъмното.

Първо си припомни тишината
и у нея остана счупеното
счупеното сърце , което
някой слепи с усмивка
и разби отново с усмивка.

"Какво знаеш ти за любовта" -
попита я някой ,
а тя тя мълчеше
знаеше отговора , но ако той бе грешен
ако тя самата бе грешна.

Компромиси , доверие
топлина и един огромен ФАЛШ
тя обичаше силно
за пръв път от векове
тя живееше вечно
и на никой не доверяваше
мислите и сърцето си
тя ти подари чувства
а ти ги задраска
с черно и плътно мастило.

Точка след точка
тя бе грубо очертана
и нямаше отражение.
По начало боли да си жив
но не строшените и китки
и го подсказваха
не счупените кости
а изкъртеното и сърце.

Тя не бе опасна , а жестока
ти я хвана в обятията си
и тя се влюби...

Светът и се руши
и страда
разпадаше се
Търсеше обещание
а откри пепел.

Ти я съсипа сега можеш да си вървиш.
Тя е раздвоена ,
и ти виждаш най доброто
останало в нея
вътре в себе си е мрака
който я убива.

Тя бе една остъргана самозаблуда
а сега си отивай
знаеш..
нищо не наранява така
както любовта..

Famous Last Words


Мрак омотал се около гушата ми
задушвайки ме смазвайки ме ..
Чувствам недостатъчност
празна теория от части лъжлива.
Това не съм аз?
Наивно влюбена
измамно далечна
вятърничево замаяна и
не достатъчна.


Игра на сенки и
пустотата се преплита
с веригите на душата ми ,
студена и окована...
Смъртоноснно ранена
всеки мой опит за дихание
бива потушен.
Не разбираш ли?
Убиваш ме..

Пресушаваш ме като река
и си тръгваш.
Страдам от раздвоение
двойната аз..
дивата и укротената..
ти ме опитоми и
сега се лутам в нишките на
тишината и се оплитам
се повече в сърдечния ритъм
на онова което буди погром и
печал в мен.


Съживи ме? Събуди ме ,
събуди ме от кошмарът в
който сме толкова далечни
а сме един до друг.
От кошмара в който
ти ме галиш а аз не те чувствам..


Абсолютна принадлежност на
едно друго едно различно ниво.
Стенания който ти не можеш да
чуеш тишина която
изгаря клепачи
който се натрошават
устни който гаснат
зеници който се счупват.

Равна от преплетените
лъчи на изстрадалото слънце
равна по ъглите и чупките
равна из нищожността си
равна в покоя на сънищата ..
неравномерно ме отблъскваше
неравномерно ме избягваше
неравномерно ме обичаше..

Отенъци на странни образи
мокър мрак блудкава
изменчивост и една любов
която ме прави послушна,
опитомена и само твоя..
Не ми достига въздух..
потъвам.

Не можех да оценя пеперудата
докато не излетя от ръцете ми
така и те не можеше да оцениш мен
трябваше ли да ме загубиш?
Толкова ли отчаяно го търсеше,
мразех да плача
презирах се и бях прозрачна.

Изстинало вдишване
и хиляди бледи копия
на една по щастлива аз
но даже и щастието беше блудкаво
и някак не истинско.

Един кръг в който не спирах да се губя
и да се преоткривам
една ръка която чаках
да ме погали
но тя никога не достигаше до лицето ми.
Наводнения и течове , пробойни
проби ме , проби съществото ми.
Перфорира ме като билет
за еднократна употреба
и след това ме изхвърли.

Аз обаче не може да изхвърля
чувствата си
нито усмивката ти
в която се разбивах
и бях усмихната.

Спъвах се в собствената си сянка
и се губех из ъглите
на собственият ми мрачен свят
който създадох
в който ти бе лъча надежда
който сега го няма.

Катастрофирах
срязах си плътта
и оставях кървави дири
нямах време
за розови мечти ,
писна ми да мечтая.

Писна ми да съм безлика
безразлична и куха
от към съзнанието си
изпразнено от мисли
куха от сърцето ми
което се пръскаше по
шевовете си от любов,
която ти така и не оцени.

Позволих си един сън ,
за който ти не беше готов
изгуби ме , в тъмната ми стая
болна съм , там в мрака
ще остане заключено
момичето с най тъжните очи
тръгвай си...