Dont know ;/



Думи
толкова много са
празни са
пълни са
чувства са
и дни и седмици
са скрити в тях
и ги интерпретираш
по свой начин
чувстваш ги като свои
отричаш ги като такива
искаш да не ги изпитваш
да избягаш
да ги нямаш
и никога не се признаваш за
победен пред тях...

а те печелят всяка
следваща битка
и те покоряват
и знаеш че си
просто един роб
на словата , на чувствата
знаеш че те именно
те правят това което си
и че без тях днес
нямаше да бъда тази
която
не се примирява
която
се усмихва
понякога плаче
тази
която
изписва хиляди редове
с цел
някой да почувства нейните
емоции
някой да разбере
нещо повече..

иска ми се да се свия
както правех като
бях малка
да си хвана краката с ръце
да зария главата си
и да чакам някой да ме успокои
само че не съм
малкото момиченце
и единственото успокоение
много често е тишината
страх ме е да се боря
страх ме е да загубя
страх ме е
и предпочитам да си хленча
да карам по заобиколния път
понякога да се самосъжалявам
само за да ми каже някой
"да ти можеш , вярвам във теб"

глупости
нижат се
не мога да ги спра
да се контролирам
трупат се
с дните , с месеците
и не мога да ги преглъщам..
изплуват
на моята повърхност
вече не се чувствам океан
чувствам се поточе
всеки може да мине през мен
и да остави следите си
които ще живеят в мен..

не се разбирам с себе си
водя си монолози
не съм сигурна
кое какво значи
не съм сигурна
в времето
нито в мен
а понякога и във всеки друг
трудно се доверявам
трудна съм самата аз
сложна ,
с сложни нишки се оплетох
и не мога да си
намеря края. ;/

Fuck it..



Не разбирам
думите ми засядат
в гърлото
и ги чувствам като буци
буци от чувства
чувам само
ритъма на сърцето ми
и то бие за теб..

Не мога да се спра
не мога да си помогна
седя и усещам
чувствата си като тръни,
които ме пробождат
и не мога да дишам ;/
тъжно ми е
и теб те няма за да ме прегърнеш
чувствам се разнебитена
и няма как да спра да мисля
за това..

боли ме
и това е от
този тип болки ,
които не минават лесно
и те държат буден цяла нощ
иде ми да плача ,
но дори и сълзите не идват
иде ми да викам ,
но стените са глухи
за моите крясъци ,
а гласът ми просто го няма..

студено ми е
и усещам студа
по върха на пръстите ми
как се е вкоренил
в вените
и е плъзнал по артериите
и дори в въздишките ми се
усеща ;/
дори в погледа ми..

дори не ми се усмихва
чувствам се безнадеждна..

понякога греша
и мога да си призная грешките
понякога не
но мога да направя компромиси
а понякога просто
стоя и пиша
защото дори нямам сили за друго :(