Slit Wrist Theory



Щастлива собственичка съм
на всеки недостиг.
Събуждам се с глад
заспивам с глад
и никога не се насищам
на тези провали.

Веригите се поклащат ритмично
от нозете ми ,
а очите ми празни и уморени
да търсят , да чакат , да се надяват.
Устните наранени и погнусени , прокъсани
от толкова думи
от толкова фалшиви целувки ,
които смятах за истински?

Тъжно ми е
прозирам през лъжата
моята ли бе
или пък твоята?
Аз която вярвах сляпо,
или ти който ме лъжеше.


Погледни в руините
на сенчестото ми тяло ..
не искаш?
огорчен ли си от погнуса избяга.
Но нима мили мой не разбираш
ти бе вируса впил се в костите
разбивайки ги напрах
счупвайки всякакви предпоставки
и несвързани изляния.


Никога не спирах
да вярвам
че някога
някой ще е до мен,
но този някой
винаги си отиваше
когато имах нужда от него.

Аз пия от самотата
или тя може би от мен
жадна , преглъща
и се впива все повече
в изтриващите се очертания.

Хладен вятър
прочиства съзнанието ми
от чернилката
с която го покри..

"отначало ги чакаме с любов
после чакането става омразно
след това ги чакаме с омраза
накрая ги чакаме от омраза"

и ако питаш кой..те ветровете
на опустошението!

Прилепът - Димитър Воев

Кафяви изроди играят
със чувствата ми кегелбан.
Пилат напомпан шепне, шепне
съдбата, която вече знам.

Във спомена ще ти остана
с албанския кафяв костюм,
навел изтърканото таке -
усмихнат призрачен албум.

Обесете се в неделя,
това е най-добре.
Никой няма да ви гледа -
всеки себе си чете.

Приятелите от хартия
изрязваш с ножичката сам
и най-накрая забелязваш,
че мене май ме няма там.

Дали ще ме намериш
във цирка на един живот
където стройни земемери
постоянно мерят твоя гроб.

Обесете се в неделя,
това е най-добре.
Никой няма да ви гледа -
всеки себе си чете.

луната хладно жълта
окултно свети пак за нас
гласът ми каза "добър вечер!
вашият прилеп съм аз".

Обесете се в неделя,
това е най-добре.
Никой няма да ви гледа -
всеки себе си чете.

Ashes to ashes , dust to dust...


Тишина , изпълва дробовете ми
изпих достатъчно горчилка
и хиляди лъжи за да забравя миналото
и все пак горчи.

Хлад , полазил ръката ми
впил се с ноктите си
в изстиналата гръд
там всичко изгасна , угасено..

Хиляди обещания и усмивки ,
фалш изпълнил душите
промил възприятията
объркал сетивата
изменил същността.

Истината - всичко което търсех
истинското - което мислех че намирам в теб
лъжа , това което получих.

Разкрих пред теб цялата ми душа и сърце
и ти ги смачка и захвърли като лист хартия
изтри очертанията ми
и аз се стопих , загубих се.

Изстинали думи ,
хвърлящи сянка
на предишното аз.
Предишното което убих
и се прероди в ново
изпълнено с мрак.
Мразя да бягам
от това което обичам ,
мразя и да обичам
това от което бягам
а именно спомен.
Твърде топъл и мек
за да го усетя
и толкова студен и черен
за да го изям
и да не се заситя
да бъда празна и студена..


Тихо ли е , когато
една луна угасне
и умре ..потъне.
тъжно ли е когато един
човек умре?
Всъщност жив , но изгнил
отвътре сенчест
и думите като червей глождят
и похабяват така или иначе
прогнилата плът.

Убий всичко в мен
облечи се в кожата ми
стопи страха от очите
изтрии болката от сърцето.
Не , не можеш
ти го разби , скъса
изплетечи глухото "сбогом"
нека да е "сбогом"
и аз като паметник
да остана прашна
и забравена.

Обичам да усещам аромата ти
и тайно си представям
ръцете ти , галещи
настръхналата плът.
Минало , прах и пепел
изгнилата същност
на една умряла любов
това ли е всичко???

Затвори прозореца..
студено е!!!

Посветено на Льо , който никога няма да го прочете..

You never know


Неизвестна , празна , безсмислена
вървейки към тихата нощ
отрязвам спомените си
и ги слепвам различно
опипвам отчаяно съзнанието
и усещам мъртвешкият му цвят.


Научи ме как да не те докосвам
как да избягам от бездънното нищо
никога незаситено
никога неизчерпано
винаги тлеещо и бълващо тъга?

Научи ме как да зашия устните си
когато единственото им желание е
да докосват твоите
отрежи ръцете и ги научи
да не прегръщат..
изтрий очите
за да не могат да гледат отново в твоите.

Мрака , който идва
не те изненадва
по добре да замълчим в нищото
и в крайна сметка
да черпим сили от болката
вплела се в нас , в мен..

Никога не знаеща
искаше ми се да не дишам
да не дишам от отровния ти въздух
който изпълваше с празнота
дробовете , разнасяше се из вените
и убиваше сърцето.

Безразличието ти
се забиваше като голяма кърфица
в обеднялото ми съзнание
разсипана на парчета
разливам се в горчивата пръст
присаждам в сърцето барут
и се моля да го взривиш
нека поне то спре да боли...