Йохан

Над мъртвата градинка вечерта
разпускаше коси от черен мрак.
Йохан открехна малките врата,
огледа уличната пустота
и в миг прекрачи дървения праг.
След него припна плачуща жена
протегнала в ръцете си дете.
Но, озарен от бледата луна,
безшумно в тягостната тишина,
отмина той и всичко опусте.
По него дълго, дълго гледа тя,
далече впила поглед замечтан;
наоколо бе сънна пустота
и само прибледнелите уста
нашепваха едвам "Йохан, Йохан!"
А над Берлин, потънал в ситен скреж
и лунни сребросинкави петна,
внезапно екна първия гърмеж
и ехото в безумний си летеж
раздра задрямалата тишина.
След него втори, трети.......ето в миг
изтръпна в ужас снежния Берлин.
Нощта изпълни се с гърмеж и вик
и пламъкът изви червен език,
блестящ над покривите кат рубин...
*
На барикадата бе непознатЙохан,
И непознат остана той.
Прислонил се до старец белобрад,
излеко побледнявам от остър хлад,
гърмеше с вихъра на кървав бой....
И труп до труп в мъртвешка хладина
простират се, а бурята гърми;
по сини блузи алени петна,
в очите смръзнал вик и не в една
десница още пушката дими.
А недалеч, зад срещните стени,
картечниците блесват с огнен лик
,хусарите на шеметни вълни
промъкват се и залп след залп гърми
и вие се Смъртта в размах велик...
*
На барикадата Йохан е сам.
В предсмъртен стон старикът белобрад,
оплискан с кръв, повдигна се едвам.
Съзрял хусарите през дим и плам,
крещи, издъхвайки: "Назад! Назад!"
А стиснал карабината в ръце,
Йохан ги среща с гръм и ги зове:
"Елате вий, аз с каменно лице
ще срещна щика в своето сърце!
Елате вий, престъпни синове!
Безумци! Всяка капка кръв пред вас
ще бликне нови хиляди борци!
Веч бий дванайсетият кобен час
и ще сразим престъпната ви власт!
Елате вий! Елате, подлеци!"
А от веригите хусар един
тогаз просъска гневно с глас пиян:
"Млъкни! Ръцете горе, рабски син!
"Но, величав кат някой исполин,"
Челата горе!" - викна му Йохан.
Задружен гръм изпрати му ответ.
Той грохна до старика белобрад.
Хусарите се втурнаха напред.
Един от тях се взря в лика му
бледи пръсна черепа му с приклад.
*
А тънеше Берлин в мъгла
и скрежи бликаше предутрен синкав здрач.
И в бедна хижа, в ужас и копнеж
една жена при всеки глух гърмеж
избухваше в несдържан горък плач.
И стиснала детенцето си, тя
все чакаше със поглед замечтан.
Навън цареше смъртна пустота
и глухо прибледнелите уста
през плач нашепваха: "Йохан! Йохан!"

Х. Смирненски

Can you FiX iT







Можеш ли да го поправиш?
Как кое ?!? Сърцето ми..
То , то вече не бие не знам
май вътре не остана нищо.
Ти как мислиш , зад усмивката
и онзи непринуден чар
няма абсолютно нищо
едно гладно същество
нуждаещо се от повече мрак
и по малко усмивки което
чесно казано го изпиват
най жалкото е че света
го отегчава
грима не може да прикрие онези
сенки които са твърде изпъкващи
нито онази бледност която
те кара да потръпваш всеки път
щом зърнеш това лице
и тези очи се вторачат в твоите.
Слънцето е прекалено студено
за да разтопи тази буца заседнала
между сърцето ми и то не може
да поеме нито капка кръв..
не може да си набави нужното
а кое е нужното?
Дали нуждите не са просто
някакви желания , претенцийи
знаеш ли писнало ми е от хора.
Не се вторачвай отново
нямам очи за да гледам пак света
нямам хрилете за да поема
нужният кислород след като се
потопя в твоят океан.
Онази ярост която гори в мен
не е любов.Тя не съществува
съжалявам по добре не надничай
по надълбоко..ще се вледениш.

Далеч , далеч от света
дори от звездите , някъде там
където не би искал да бъдеш
защото всичко е в развалини
и аз съм поредната от тях.
Пейзажа е глух , а твореца
ням ,
винаги е искал да каже
толкова много на света ,
но единственият начин
е да го нарисува и толкова
много думи остават скрити някъде
там между шедьовара и душата му.
Толкова му е омръзнало
от този студен свят ,
но не се отчайвай..тази вечер е твоя
и винаги е била само че не си знаел.
А той още очаква самотата
да се съблече гола за да може
да я нарисува а тя да му се навика
за да почувства цялата и студенина
за да усети дъха и..лъхащ
на хиляди погълнати души
обгърнати от нейната перелина
черна като ноща
и знаеш ли няма смисъл?
Там в пустошта няма да намериш
смях?нито повече мечти.
Щастието е нищо повече
от абсурдна идея
И знаеш ли самотата
не моли никога , просто взима това
за което е дошла.
Но ти не давай на твореца
глинени сърца които не бият
той ще ги изпусне , не му трябват
и така ще умрат още няколко
идеи и надежди.
Вятъра се издига и целува
хлъзгаво , неравномерно , изтъпено
може би ще вали..
излей този дъжд над пустошта
за да покълнат новите души
препълнени с мечти и надежда
грижи се за тях и ще покълнат
с нови наситени с вяра кълнове..
картината ще е няма ,
за да можеш сам да почувстваш
идеите на самотата..

For you honey ;)



Смееш ли?Да прекосиш линията
да се впуснеш в мрака
да протегнеш ръка макар
и с риска да не уловиш нищо?
Смееш ли да бъдеш с мен
и да не си до мен
сега и никога
винаги..и завинаги.
Миризмата на цветята ме упоява
транс от който не успявам
да изляза , поне не и
когато съм с теб.
Тогава няма значение от
мястото, времето , обстоятелствата ,
нарицателните
глаголите , атмосферата.
тишината и звука
които са винаги заедно
и все така разделени
студа вкопчил се в мен
и същевременно отпускащ ме
защото ти успяваш
да стоплиш така
леденото сърце
което иначе казано бива смазвано
така и тялото ми в чиято гръд
се усещат ударите на това
все още живо сърце , макар че
тъканта е мъртва от много отдавна.
Макар да не виждам слънцето
аз знам че то е там и макар да не ме огрява
аз знам че мога да почувствам светлината
и така лъч подир лъч ,
които се състезават кой пръв да докосне
бледото ми лице.
Онзи транс , чувствам го отново
нима трябва да бъда нормална
за да мога да видя слънцето
нима има нормални.?
Не аз не живея за да оцелявам
а за да почувствам мига
и да му се насладя
независимо от утрето
от далечното минало или близкото
бъдеще
аз ще бъда това
което мога да почувствам сега
когато
ще бъда до теб!

Beutiful morning


Колко може да струва една усмивка ,
дали ще можеш да понесеш още една?
Още една изпълнена с добри намерения
излъчваща спокойствие и в същото време
си остава просто поредната на фона на мрака.
Гледаш все така изпълнена с надежда ,
но и безинтересно.
Още една усмивка , още една добра дума
още една стъклена маска , счупена на парчета.
Докога ще си седиш там ,
така близо до душата ми и
същевременно така далече от мен.
Така ми се иска да те докосна ,
но когато пресегна ръцете си
те остават все така празни
защото теб те няма отново и това
ще бъде поредната нощ в която
някой ще мисли за теб
а ти ще бъдеш така спокойна
и неподозираща нищо
вглеждаща се в бледата луна.
Виж аз спя под звездите
виж аз оставам все така сам като небето
фокусирано от хиляди самотници и невежи
виж виж виж ме
не е толкова лесно
защото съм винаги там
защото винаги си сама
с онази нетърпима ярост която
само ти можеш да наречеш любов.
Която искам да спечеля или да изоставя
аз не умея да дишам..
нямам хриле за твоят океан
нито очи за твоето лице
нито ръце с които да те прегърна
поне не и вече..
от толкова отдавна копнея за това
че ръцете ми се превърнаха в прах
който потъна някъде
из времето и пространството.
Не чети думите ми на обратно
няма да стане по лесно.
Ще ти призлее , обич моя и единствена
защото аз обичам само теб
времето не е нищо повече
от един полъх на вятър
света е малък за душата ми
за това не принадлежа към този свят
нито принадлежа на теб.
Една усмивка достатъчно ослепителна
за да откача
не искам да я докосна
защото отново ще я обикна
и ще съжалявам
а това съжаление ще ме накара
да изтръгна сърцето си
и когато го изтръгна
ти ще се усмихнеш
ще ме погледнеш с онзи
непринуден поглед
и то ще бъде завинаги твое
един единствен миг
обич моя
защото после ще си отида
заедно с утрото което
ще дойде и ще бъде все така прохладно.....

И няма значение че умирам нали?
Гърлото ми е бутилката от която отпиваш?
И няма значение че много горчи
важното е да се насладиш на питието
да го захвърлиш и да си почиваш.
И няма значение как се чувствам нали
важното е да употребяваш и убиваш
да убиваш парчета от разни души
да ги счупваш залепваш на криво и да си отиваш.
Колко пъти виждам гърба ти ? Дали?
Дали си още човека , който някога беше.
Дали ще рушиш и после градиш ,
но ще знаеш че винаги ще бъда до тебе.
Луната е просто грозно очертание и боли
сърцето далечно обвито във мрак
знам ще е черно без кърви дори
знам че е пусто и няма пътека.
И вече от очите не потичат сълзи
достатъчно много изплаках
в ръцете не остана капка кръв дори
всичко изтече , пресъхна ..умряха.
Умряха сълзите редом с кръвта
рамо до рамо изчезнаха само.
И няма секунда спокойствие , мир
няма покой само самота
и няма усмивка из светската шир
за която бих някога спряла , усмихнала само.
Най тъжно е когато си сам
и всичките ти надежди са предадени , разбити
когато вместо човек до себе си , си имал звяр
хранещ се с чужди надежди мечти и провали.
А какво съм аз , просто временна сянка
остава ми само още мъничко време нали
съм и аз просто един провал
радвам се поне че бях някога до тебе...

Изтинало . Доста добро определение,
небето е празно , няма луна нито звезди
сърцето ми е също така празно и изстинало
няма място за нищо повече от още студ.
До толкова ми е писнало от мечти ,
че предпочитам да спра да мечтая
от колкото все така да биват разбити
и никога да няма насищане на провали.
Няма и дъно , просто вървя надолу
губя по нещо човешко от мен
скоро няма да остане и грам човещина.
Говоря , но няма нищо друго от онова ехо
което никой не успява или не иска да чуе
вече няма хора , пустошта е пълна.
Мрака е завладял до толкова съзнанието ми ,
че няма нужда и от думи или движения.
Няма да има днес или утре
защото вече всичко е просто
едно минало или бъдеще което никога
няма да предстои и няма да се случи.
Вече всичко е извън обсега на мойте възможности
нямам и такива . Когато вдигна чашата с кафето
то ще бъде все така горчиво и отново
ще се задоволя с утаената горчилка
и устните ми отново ще вкусват нова доза
изпълнена с огорчение , а сърецето
ще е напълно неспособно да извърши
каквито и да е функций..
Замъка от лед ще бъде отново изваян
но няма да има огледала , просто
защото вече няма да има
какво да се оглежда в тях.

SO SICK OF LOVE
SoNGs




Луна..небе , звезди и мрак ,
който ме обгръща ,
обгръща всяка една част от мен
от бледото лице до босите кървящи нозе...
Тишината и мрака се сливат
и насищат обстановката с тъмни тонове.
Мразя да гледам тази лунаи
да бъда все така сама и тъжна
чакайки някой , нещо...някога?
Уморена от любов , хора които
просто искат да помогнат.
Нека съм сама , но не и днес
нека поне една нощ не бъда
все така обвита в самота
искам да прогледна през мъглата
и да видя най накрая слънцето
искам когато се събудя
да прокарваш пръсти през косата ми.
Искам отново да бъда онази Аз ,
с усмивката радваща се на света...
Агонията убива , нищо друго не остава
освен един спомен и едно име
което ще остане запечатано в съзнанието ми..
"Спомена боли където и да го докоснеш
небето ще е малко ,а морето го няма вече."
И няма нищо по различно от пустотата
ден след ден, месец след месец ,
година след година.
Ниско в дупката е онази самота
за която рядко проговарям
но всички ние сме самотни
вече отпивам с сламка понеже
нямам сили да вдигна
чашата и да я пресуша до дъно.
Оглеждам се в гладката
повърхност на жалката локва на пътя
..виждам онзи образ - покъртителен
и в него оглеждаща се моята гола душа.
Сърцето на парчета и така
парче по парче го късаха и грабеха ,
убиваха и накрая то се вкамени..
тишината ме изпива и накрая и
аз оставам поредният звук в
една гама пренаситена от мелодий
коя от коя по черна и по мрачна.
И когато отвориш очите си
ти дори няма да ме помниш...

Безлична ли съм , когато дишам
единствено в съня ми е така.
Различна ли съм когато тези думи аз пиша
и в едно се е сляла еднаквостта.
В сънят ми живота е странен и сивкав
пълно е с хора без маски с очи
с очи и без маски , от който кървави
сълзи изплакват и тръгват после с празни души.
Моментен ли ще бъде този полъх от вятър
и твоите думи които шепнеш ми днес.
За цял живот ли ще нося това сърце от камък
и така безличен ще ми е всеки момент.
Но аз съм влюбена и в живота и в мечтите
обичам да тичам по пясъка мек.
Обичам да викам , да крещя , да обичам
и мразя до дъно сърцето от лед.
Единствено в съня си аз ще бъда различна
различна , без грим и кървящи ръце
ще мога да плача и теб да обичам
ще виждам всичко различно
различно от тази пустиня без ред.
Тихо е , отново съм под небето искрящо
със всичките перфектни блестящи звезди
и ти си звезда макар и без блясък
твоя блясък вътре в тебе гори .
Обичам живота , възхвала на него
обичам и мрязя това мое сърце
обичам леда и най твърдия камък
и когато се усмихнеш това твое лице.
Събуждам се вече всичко е така различно
но нямам нужда нито от маската , нито грима
просто усмихвам се и гледам напред
топлината разпуква и най твърдия камък
светлината пробива и най жестокият лед.

Sometimes i just don`t know who i`m..


Стъпки , който не заглъхват
стъпки , който отекват в тъмата
глас който не спира де ехти в главата ми
мисли , който не изчезват
припомнящи ми за това което съм

което бях и което можех да бъда.
Около мен са захвърлени маски
маски , на всички онези образи
който градях и който се сриваха.
Всичките мой аз , всичките мой мечти
и идеали , всичките лъжи и истини
в едно цяло.
Мрака и светлината
се преплитаха в ъглите на празната стая.
Кое прави една усмивка истинска
и едно лице без маска
именно истинността която
извира като водопад от очите
имено красотата в една сълза ,
сливаща се с една усмивка.
Колко много пъти образите ми умираха
стъклени маски , желязни маски , дървени маски..
всякакви измислици бяха около мен.
А кое ме правеше не измислена ,
дали не бяха хората с мен
или може би това че не се предадох.
Днес не искам да бъда тъжна ,
не искам и да бъда оново което бях ,
знам че мога да успея и мога да се боря
за това което желая.
Вятъра си играе с косите ми
протягам ръце напред и се чувствам
конфортно в своето тяло в своята кожа ,
в този свят.
Аз знам че мога да заслужа своето
щастие!!!