Нещо си отиваше винаги от мен





Нещо си отиваше винаги от мен ,
нещо ме провокираше в този момент.
Глухият свят ми се стори прозрачен
даже и мъничко сив
някак си глупав невзрачен
протакан , измамен, фалшив.

Голяма доза лъжи
фалшиви усмивки и смях
никой нищо на другия не дължи
и умислена в мисли аз спрях.
Огледах се в тази лъжа
един измамно празен образ
и видях се без душа ,
а от другата аз нямаше и помен.

Всичко изпаряваше се в ноща
губех се в тъмнината.
Колко пъти аз бях отново сама
и колко хора за мене се спряха.
Колко от тях надигнаха очи ,
и право в мойте се взряха ,
там от където извират сълзи ,
и където неродени умряха.

Не искам твоят образ фалшив,
не искам това огледало
нека целият свят да бъде красив
а не така глухо невзрачен.
Нещо винаги в мен ,
отиваше си бавно в ноща.
Нещо във този момент
ме накара да бъда унесено плаха.

COLDER


Омразата бликаше от сърцето и , изгаряше очите и
ако можеше би пробила дупки в тялото му само с един поглед.
Тя го презираше , негои всички останали.
Света бе жалък или може би тя го чувстваше така.
Омраза изгаряща всяка една фибра от нейното тяло.
Омраза готова ,да унищожи всеки , дръзнал да посегне към нейният свят ,
към нейните мечти . "Мразя ви!!!" - говореха очите и ,
"Мразя ви!!! " - шепнеха устните и .
Нейният живот бе нейната крепост , нейният затвор ,
а тя така силно искаше да избяга , да бяга далеч и
никога да не се връща , никога да не вижда никой
от миналото си , да загърби миналото , да избяга от света , от хората , от самотата...
Тя не искаше нищо повече от това да бъде щастлива ,
но винаги имаше кой да помрачи това нейно
щастие и както някой някога и беказал
"Щастието е като едно перце , за един миг го има , а в другият е отлетяло"
искаше и се да може да оцени това коеот някога е имала , или ще има ,
искаше и се да задържи онези които избягаха от нея ,
искаше и се да може да гледа напред и да не я интересува
миналото ,искаше и се каменното сърце да спре да бие, да умре
, да замръзне!!! Искаше и света да престане да я
определя по начина по който изглежда нима един външен вид
би променил това което е вътре в нея , нима ако беше по красива ,
по елегантно облечена , по умна това би я направило "някой" , така или иначе тя винаги си оставеше едното никой , никой-то , което пречеше на всички.
Е тогава "майната им на всички " . Тя не искаше звездите ,
не искаше слънцето да грее за нея ,
нито да бъде нещо специално за всички ,
искаше да бъде специална само за някой ,
някой ,който отдавна спря да съществува ,
някой който се изпари от живота и ,
и сякаш нямаше никаква следа и помен от това да е бил някога
в нейният живот . Не тя нямаше нужда от съжаление ,
нито от възхищение . Отдавна спря да бъде някой ,
в който влагаха някакви надежди и амбиции .
Нямаше нужда от фалшиви усмивки ,
от хубаво време , от свят претъпкан с хора ,
които измукваха душата и ден след ден .
Момичето нямаше нужда от омразата разяждаща душата и като някаква отрова ..единствено и трябваше някой ,
който да повярва в това което е , да повярва в ледено - студената и личност..

Стоя отново и гледам в празният под.
Плочки , малки подредени , симетрични, гладки и самотни.
Може би самата аз съм самотна , а може би не?
Какво чувства наркомана , когато поема следващата си доза?!
Удоволетворение, наслада , болка , удоволствие?!
Донякъде по малко от всичко , но има и различни типове наркомани.
И аз като повечето хора се дрогирам единствено с мойте мечти.
Понякога си мисля , защо живея?
Кое е нещото заради , което продължавам да се боря , да не се предавам и да бутам напред? Именно живота , макар и в повечето случай неоценяван , е най прекрасното нещо.
А нима ние хората не сме именно като плочките като един безкраен пъзел и във всеки от нас се крие по едно мъничко пърченце живот , красота , омраза , страх.
Нищо не е перфектно. Поредната сива вечер гледайки през каменистият покрив , съзирайки нищетата , която поглъща нашите мисли , превзема нашите чувства , и се впива вътре в нас докато душите ни изгният.
Точно това е смъртта , нещо прекалено естесветно , породено от нищетата и мизерията.Когато една душа изгние , то тогава идва и нейната смърт.
Гледам все така , вперила очи , в самотното небе , по което няма дори една звезда , луната е скрита измежду тъмните облаци .
Единственото , което можеш да чуеш е грачът на гарвана , най прекрасната птица , разперила величествените си черни крила , наблюдаваща те с жълтеникавите си очи. Гарванът преплел в себе си красота и смут , грубост и величственост.
Жалкото е , че е циничен , както и целият свят , както дори и ти.
Знаеше стойността на всяко нещо , само не знаеше стойността на собственото си сърце. Завинаги потъна в дебрите на пустотата или може би говоря за себе си.
Обречена на вечна тъмнина дори и в моментите когато изглеждам щастлива , дали наистина не е така или и аз както всички останали се приспособих да бъда поредната пионка в този свят. Ноща бе все така тиха , а по мрачната уличка крачеше скитник.
Той погледна нагоре и видя силуета който се извисяваше над него.
Макар , че бе тъмно той ясно можеше да види бледото и лице , уморените и очи , белите и като слонова кост зъби , макар че бе далеч той можеше да усети студът , който я обвива . Завесата от тъма , която се е вмсукала в душата и .
Сега тя гниеше , гниеше бавно , изгниваше отвътре . Можеше да помирише самотата , която се носеше из вятъра.
Само миг и тя изчезна , изчезна завинаги и никога не се показа отново.
Тялото и изстиваше , тя усещаше че няма смисъл , но въпреки това не се спираше пред нищо , легна отново на каменистият под , облегна глава на кухата стена , притвори уморените си очи и заспа....
На сутринта , лъч светлина неуморимо си играеше и шареше из нейното лице .
Тя отвори очи погледна с усмивка , изправи се и продължи бавно
по трънливият незнайно водещ я нанякъде път.

"Уникален свят..уникални мисли..уникално...нима самият живот не бе нещо уникално..един път по който човек сам върви..достигайки до купчината с кости на върха на гробището..размахвайки знаменце ..и точно тогава, когато вече си мисли, че е достигнал и опознал всичко от което има нужда..забивайки знаменцето в купчината ..тогава пропада..и се оказва отново там в нищото..в мястото където е бил в самото начало..а от купчината единственото нещо което е останало са разпилени кости..седейки на студената почва..на пустата поляна осеяна с гробове..той разбира,че не е опознал дори частица от това което е..от това което е мислил,че някога е бил..и това представлява целият ни живот..един безкрайно дълъг път до самоопознаването ..но все пак човек умира..и отново не може да извърви целият път,но за сметка на това той израства като цялотстно в много аспекти.." - съсредоточено си мислеше Саманта ,докато слушаше поредната порция "Дъб" излегнала се на все така топлите камъни..на покрива..взираща се в малките светещи точици..на същото онова небе в което се взираше дни наред търсейки отговори на едни и същи въпроси..тогава тя затвори очи и за миг си припомни думите ,които един нейн приятел и бе казал преди няколко дни .."Затвори очи за 10 секунди" - и каза той..тогава тя покорно затвори очите си..преброи внимателно до 10,не че някога би объркала толкова проста функция..но все пак бе внимателна..след като стигна до 10..и отвори бавно своите клепачи тя попита "Защо?" ..той помълча за миг и след това и бе отговорил "През тези десет секунди ,когато ти беше затворила очите си,видя ли колко тъмно и мрачно е там..колко пусто и самотно..едноцветно..скучно..и изведнъж след като отново ги отвори...виждаш целият този свят..в своя пълен разкош..с всичките си окраски и багри..всичките тези много цветове..толкова много усмихващи се хора..живота е прекрасен..един невероятен дар" - завърши той със все така замечтаният си поглед..макар и прости тези слова успяха да я трогнат..и да я накарат да се замисли колко наистина струва живота..и не е ли наистина един безценен дар..всичко имаше смисъл..винаги е имало смисъл..дори в онези дни в които всичко изглежда напълно самотно..глупаво и невзрачно..дори тогава то е имало смисъл..идеята е човек да израстне в една почти завършена личност...

Свят..нереален изопачен и страшен..тя стоеше и се опитваше да се сети от къде се почва..сълзите се стичаха за пореден път по алените и бузи..очите и..кристално сини и студени..косата гарваново черна..като че ли външността и нямаше значение, нали и тя бе просто поредната тиктакаща машина без чувства..без мечти оставила се на тишината...опитваше се да чуе нещо..но там нямаше нищо..поредната умопобъркваща миражна картина оцветена в черно бели багри..поредната илюзия..поредният несъществуващ звук..и отново тишина..отдавна се беше предала..нямаше никой и нищо..сама ..всичко което виждаше беше някакъв непознат филм..самота,тъга и болка..дали тя можеше да различи реалността от измамните кошмари..чувстваше че постоянно сънува и никога не може да излезе от този сън....сънят и започваше всяка сутрин когато ставаше..в мига в който отвореше очите си..студ...какво ли би направила за да излезе от този безличен и парадоксален свят..дали не беше в хипноза...мрак..всичко беше една заблуда..тя се луташе из тъмнината която я беше опиянила..празна..пуста..какво имаше..дори сърце нямаше..поради факта че то бе спряло да бие отдавна..дали имаше кръв из вените и..или може би поредната доза..мрак..Лили..ръцете и трепереха..отново зимаше от тези малки бонбонки..розови сини..лилави..смисъла на живота и бе да си подари поне малко щастие ..щастие което винаги някой бе разрушавал..нямаше никой друг само тази сладка отрова...екстазито..за никой тя не значеше нищо..поредната наркоманка предала се..оставила се по течението..живеейки ден за ден..в безсмиленият студен свят...от всичко което бе преживяла..от всичко което бе изпитвала някога..и беше омръзнало..хора ..хора..познати , непознати..в един момент винаги я оставяха в един момент отново се изправяше лице в лице с болезнената тишина..вече не издържаше..спомените я убиваха..оставяше на опиянението на дрогата..оставяше се да бъде подритвана..и забравяна...от вътре бе куха..изпразнена от смисъл..една картина ..жалка при това...нямаше дом..нямаше роднини..нито приятели..една самота..всичко беше хубаво до един момент..моментът който щеше да помни цял живот..запознаването с него..човекът който щеше да обича до момента в който не умре...до момента в който тези малки хапчета ме я умъртвят..защо и трябваше да познава някой..в който се бе влюбила..за който би направила всичко и накрая той да си отиде по такъв нелеп начин..просто катастрофа....и цялото действие се бе разиграло пред очите и..в този ден тя умря..или поне онова което я караше да се събужда с усмивка всеки ден..тя умря..духът и умря..нямаше никакъв смисъл..от тогава тя започна да се трови с тези малки малки хапченца..беше правила 4 опита за самоубийство..и нито един успешен..но точно сега го бе решила...нямаше нищо за което да продължава...ходеше и бродеше из пустата улица като някой призрак..очите и бяха кръвясали..в този момент нещо привлече вниманието и..едно захвърлено бръснарско ножче в кофата за боклук..с бавно и уморено движение го измъкна..оголи китките си..и отново тишина..капките кръв се стичаха по улицата..сливаха се с калните локви...свтът пред нея изгасваше..заедно с блещукащите звезди..заедно с бледата луна..заедно с празната и душа..очите и все така изцъклено гледаха на някъде..някъде извън границите на света..някъде в необятното..в несъзримото..на сутринта бледите слънчеви лъчи..огряха тялото на премръзналата от студ ..девойка..до нея имаше само едно бръснарско ножче ..и един лист на който беше написано "Сбогом свят" и то не с друго ами с собствената и кръв..

You are bleak
You are beautiful
No matter what they say
In this light
Tired childish games
Swept us all away
Sing it out
Sing it out for all of us
This is strange
This is wonderful
Its grip chokes us all
It takes time
More than we have
So what have we done?
Sing it out
Sing it out for all of us
It takes time
Please tell me what we've done
It takes time
Please tell me what have we done
Sing it out
Sing it out for all of us
Sing it out
Sing it out for all of us

Parachute
How far will you go for me till you break
I know you will leave me alone again
I know you want me to be everything to you
but I need something more than this
Inside of me
All my life I've waited for you to find me
Taken from me and now I'll never know
just how it feels to need you
How far will you go for me till you break
I know you will leave me alone again
I know you want me to be everything to you
but I need something more than this
Burning in me
All my life I've waited to break this silence
Expectations
and will I ever know
just how it feels to forget
How far will you go for me till you break
I know you will leave me alone again
I know you want me to be everything to you
but I need something more than this
Inside of my head I know you understand
And now I am bending cause you will never understand
Right in front of me
All this time I never could see (Right in front of me)
Right in front of me
All this time I never could see (It's right in front of me)
How far will you go for me till you break
I know you will leave me alone again
I know you want me to be everything to you
but I need something more than this
Right in front of me

Element Eighty

The StoRm



Събуждам се с гръмотевици.
Дъжда опипваше прозорците ми и ги целуваше със студените си устни по формата на ситни капки.Знаех , че тази нощ ще бъде дълга и
на сутринта топлината от завивките ми
ще се е изпарила отдавна и тогава
ще бъда отново гола , дори и с дрехи.
Тази непоносима свян към света ме е направила толкова
мълчалива , толкова жестока , а друг път раздразнителна.
Крещя имам всичките поводи , но затова съм отново осъждана.
Точно за това мястото ми не е тук. Не и в този свят на лъжи , измами,
интриги и други. Причината е , че тук вечно биваш критикуван. И това
е прието като нещо съвсем нормално.Омръзнало ми е да слушам
думите на хората , те винаги биват едни и същи. Всеки би казал
"Да , но аз съм различен" и кое е различното , опрделено не е
душата , нито външността. Винаги е готино когато сочим с пръст
тези които по някакъв начин са различни и се чувстваме горди от факта.
Винаги всичко се свежда до глупави сантименталности..
и това лицемерие то ме убива. Ако света е такъв , какъвто го описах
то тогава не искам да бъда човек.
Не се нуждая от нечии погледи.Не
продавам и плът , за да ме търсиш , не мога да обичам , аз съм ледена
нямам нужда от фалшивата ти усмивка , не!
От мене дори не идвай да
търсиш подкрепа . Предпочитам да си живея в моя си измислен свят
където стените са невидими и никога не бих те допуснала до себе си.
Нито ти нито който и да е от вас жалки надменни ,
с самодоволна физиономия , очи говорещи вместо вас.
Мразя ви , никога не бих изпитвала такава омраза каквато
изпитвам в този момент. Никога не е
имало различни , няма и да има ..
Искам да съм сама ..не ми трябва нищо освен пустият път и
музиката , която е единственото нещо което би ме разбрало
след белият лист. Не ме поглеждай пак с снизходителният поглед ..
за теб съм просто една затворена книга с
окъсани корици , живееща в някаква илюзия ,
илюзия сътворена от нищото , просто мираж ,
който няма да бъде никога достъпен за теб
или който и да е друг.
Бурята свърши , но гръмотевиците все така гърмят в душата ми
, която ако можеше би експлодирала ,
както и сърцето ми което от отдавна не може да тупти ..
цялото в кръпки!!!!

ICONS :)

THE NEW SHIT....



Трудно ли е да съм себе си в свят
където бялото не се различава от черното
понеже винаги бива подминавано и загърбвано,
където хората си слагат етикети, свят
в който печеливш е този , който умее
да мами , да гради невидими огради
в един така стъклен и изолиран свят?
Вали , но не в душата ми
вали там където никой не би забелязал.
Обичам да вали така сълзите ми
се сливат с дъжда и света не може
да различи сълзите ми..
Да именно тези сълзи , нима им харесва
да страдам , нима им харесва да ме унижават?
Боли ме , вътрешното ми аз отново хленчи
не ме интересува колко ще боли ,
какво ще ми коства просто искам
искам всичко да свърши.
Щастието ми се изпарява в мига
в който ти ме погледнеш
гледаш ме с онзи поглед все едно ми
казваш ти не си достойна.
Мрак , мрак обхванал цялото ми лице
докога ще страдам и ще ридая ,
свита в онзи ъгъл?Докога?
Гледам скалата в далечината
осъзнавам , че всъщност
това е най самотната душа на света
скалата няма душа би казал ти.Нима?
Нима аз съм жестока , нима света е жертвата
на моят отвратителен характер..
Скривам лицето си зад завесата,
завесата е именно маската с която
съм постоянно и денем и нощем ,
дори и през моят сън.Аз се крия
крия се от теб , от всичи дръзнали
да се доближат до мен.Стойте настрана
не ми трябва никой от вас.Искам да съм сама!!!

Заспивам..събуждам се отново,
в един гротескно изкривен и тъмен свят
единственото, което вкусвам е отрова
болка..ароматни свещи..пламък тих и смях.

Виждаш ли ме?Усещаш ли дъхът ми?
Студената ми длан бродеща по твоето лице..
Ръцете ми..синеят те..?!?Кървят ли?
Все по бързо бие клетото сърце..

Едно дете..единствено самичко,
броди босо по трънливият път
една единствена сълза..струи от
от бледото лице..тъмен кът?

В ъгъла човек с изкривена маска
а до него безброй други маски стоят
мраморни..стъклени ..с багри окраски
хиляди спомени ..пътища в себе си преплитат,държат.

Театър..ах да..просто един театър
препълнен с много болка ,
смях или печал отрова ,
моля..дайте ми отрова достатъчно търпях..играх..без жал.

Елате..купете си илюзии
продавам ги...продавам ги сега
груби бъртвежи..емоции и други
ах, колко измамно прост изглежда света.

Събуждам се, цялата във сълзи
ръцете ми са сини , но не кървят!
Дори да беше сън, продавам аз
илюзии копнежи , които скоро ще умрат!

Тихо е..опирам глава в студеното стъкло, искам да изляза..
Навън е студено. Ти знаеш ли колко пъти съм усещала студа именно на дни , като този..? Колко пъти съм падала точно пред това все така студено стъкло , даже смея да мисля , че сърцето ми..ах да милото ми сърце е също така студено както и стъклото..както и скованата ми душа..
И все още гледам през стъклото , малкото прозорче показващо ми малка част от света..Не! ..не искам и да виждам света..не искам да усещам болката , да вкусвам горчивината , да помирисвам ледената самота..да се заслушвам в така глухата тишина.. "Нима тишината може да се чуе" - би ме попитал ти...
Да..разбира се , че би могло та нали от толкова много време тишината е единственото , което ме съпътства всеки изминал ден заедно с проклетият мирис на самота..Само понякога се будя сама единствено заради себе си много рано сутрин..и отново гледам през това студено стъкло..дима и строежите, онзи мръсен черен облак извисяващ се над мен като чудовище от най - страшните ми кошмари , който ме подминава умишлено ..да той не може да остане в този град..на това място , който не търпи мърсотията на неискренността , невежеството и самотата , която би му харесала илиу пък не?!
Само ако имаше с кой да я сподели..точно като мен е този облак или пък следващият , а може би по - следващият..толкова много са , че дори почвам да се обърквам..толкова много , колкото мислите ми , които се заплитат една връз друга..но облака..нито той нито аз , нито ти ще се повторим..затова мислех и предишната вечер , когато вървях по ледента пътека..сърцето ми бе все така сковано както и до сега , както и за напред ще се постарая да бъде..и нямаше и какво да ме стопли..да именно какво , а какво ли бих искала..Не със сигурност това нямаше да е човек или пък греша..
Докажи го , но не ти никога не го доказваже , а дори не можеше ..Замислям се..колко смешна мога да бъда унесена в някакви мисли..и свършвам тъжна и винаги се контролирам за да мога да се усмихвам , за да мога да замлъквам..за да може от очите ми да се стичат сълзи , не можеш да разбереш нещо от което никога не си се интересувал нали? Със същата тази глуповатост се събуждам отново , ах това ненужно събуждане..проклето даже..и това опиране на лицето ми в грозното студено стъкло..същият мирис на самота..вкусвам болката..заслушвам се в тишината ..уморена от себе си..и толкова далече от теб..