Never Enough

the only way to fix it is to flush it all away
any fuckin day..any fucking time


Черна , черна нощ
с гъста призрачна мъгла..
тъмни тонове от плът
вкопчени във лудостта си.

Вървях по незнайни пътища
будех се от различни слънца
но нито едно истински не ме
докосна , вътре в същността ми.

Лягах си гладна откъм светлина
и от очите падаха
стъклата
впити във съзнанието ,
наболи се като тръни
горчеше ми в устата ,
но колкото и да плюех
вкуса си оставаше..

Зимата увиваше заскреженият си шал
около гушата ми
дъха ми го изстудяваше
и накрая се чупеше
от студа
в края на устната ми ,
която биваше прехапвана
многократно
при всяка моя грешка.

Изпотрошете стъкленицата
на душата ми
съблечете и диханието
откраднете и мечтите ако искате
тя така или иначе ще умре.

Аз не бих мога да го почувствам
и не знам дали
би ми било наранено
само хлад чувствам напоследък
и всичките дни
са дъждовни и студени.

Толкова много вятър ,
че имах усещането
за вятър в себе си.
Вятърничева , отвеяна
в някой си мой свят
където би било слънчево.

Ах , как мразя зимата
на съзнанието ми
в което то е
посредствено
аз съм проста и жалка
една безкрайна агония
на крайниците
на съществото ми..

Прозорците ми се счупиха
вратите ми се изкривиха
а когато се усмихвам
просто ми иде да КРЕЩЯ ,
бурята във мен не стихва ..
застига ми дори сънят...

колко още нощи черни
ще се изпроводят
по повърността на мойта ирис
колко корабокрушения
ще претърпя
за да стъпя накрая
на някой бряг
където ще се чувствам на място.

изтъкани сме уж от любов
а си отиваме без нея?
направени сме от стъкло
толкова студено
и твърде чупливо :/
сами си нанасяме раните ,
а те никога не зарастват
и просто си внушаваме
че времето всички отломки отнася...

най лесно е да излъжеш себе си.

Rain



Вдишвах твърде бързо
задъхвах се от обратите ,
обратите на съдбата
и изпуснатите шансове..

Количествено намалявах
смаляваше ми се кожата
като мокра дреха ,
костите ми подгизнаха
а бурята не стихваше..

И нови и нови
облаци прииждаха
гръмотевиците отекваха
в мислите ми
и дълбаеха по кожата ми
твоето име болко!

Върни ми крилата
иска ми се да полетя
да изчезна от този свят
да се скрия от теб
и от всички други
няма да ме нараниш повече
нито ти , нито някой друг.

Защото днес изкорених
навика
изкъртих
сърцето си
и го зарих в студената почва
за да не го
намери някой
за да спра
за да бъда
НЕСПОСОБНА
да обичам.
Там , в моят
уютен ад!!!

Понякога избълвах думи ,
с които исках
да отровя всички.
Искаше ми се да съм жестока
от себеичността ми се
вкопчих в старите ми рани..
виех от болка
и ги ближех за да зарастнат ,
но те не минаваха
нямаше кой да ги излекува
мразех се ,
защото се страхувах от себе си
и се самонаранявах
дращех с нокти ,
докато не се счупиха
виках докато гласа ми не заглъхна..
плачех докато не ми останаха сълзи
и зеницата ми не се натроши..

сега съм никоя
с тъпите си чувства се докарах
до края
когато се чувствам сляпа
безгласна , кървяща
и призрачна..

вали а дори не
усещах
капките по кожата си
за пореден път смалена
изстисквах я
за да не се мокри повече
глупавата вътрешност.

Колко още
ще се наводявам
докато не се удавя?

On my own


"Всеки път признавам си ,
че обиквам те повече но спри!
когато си далеч
нямам сили да вървя напред
но до днес
бях добре с това дори
но не мога СПРИ ..
усмивката ти пак боли
сънувам те до мен но знам
че пак ще се завърна сам
от рая.."

Тишината
боли , изпива ме ,
измъчва ме..
Играе си с косите ми ,
сякаш има глупавото право.
Не знам ,
като че ли от
едното не знае-не
боли много повече.

Ах , как ми се иска
да се самозашия..
та да спре да боли
как ми се искаше
плътта ми да не е ледена.

Откраднати сълзи ,
вече дори не ми останха
собствени
страха ме водеше навсякъде..
и ме доведе до едното никъде ,
моментът , в който
трябва да се изправя срещу
себе си.
Не можах..за пореден път
обърнах гръб и побягнах ,
като малко дете ,
само че нямаше обиятия ,
които да ме обгърнат ,
устни които да ме целунат ,
допир който да ме успокои
само леденият вятър
снежинките в косата ми..
стъпките отекваха , а
аз бягах , далеч..

Седмица след седмица
лоши дни , лоши сънища
кое беше по лошото..
тесен ден и търсех
тайна врата , прозорче
стени?
- да изляза! , да избягам..

лягам

съблечена вече и бавна още
колкото да изтрая цял един ден
в който започвам да си притварям очите
после нощта на прага -
водопада на цветовете отвъд

- нараняваш се?

-нараняваш ме..

усмихвам се - добра актриса ли съм
за кого се правех
пред кого разигравах театъра
пия от чашата самота ,
само за подбрани клиенти ..
- Наздраве . - за всички
за никой
за мен?


сърцето ми като почва
напукано ,
съхне , линее
накрай го да бие
накрай го да бие!
вдъхни му желание
да живее за себе си..
толкова пъти умря за други
а те ,
те дори не се интересуваха
дори не погледнаха назад
нямаше нужда..

Мъртвите ми цветове
бледнееха ,
не познавам светли тонове..
И тоз студен вихър
на
ЧЕРНАТА ГЛАДНА СТУДЕНА НОЩ!
гладна за моята болка ,
мазохистично я подхранвам
прозирам през слоевете
предавам се
на чувството , изтисквайки от мене
и последната усмивка ,
вече дори ме боли да се усмихвам..

храня само очите си тези дни
и като се замисля всичко е заради тях..

налудничево поглеждам
отвътрешната страна
на сърцето си
което е запълнено с кърфици ,
по една за всеки път
в който се храня
с сухият хляб ,
който е безвкусен
и горчи чак на небцето ,
чак в съзнанието..
поредният отчаян ден.


"не отричам , че
обичам те..
много повече от обичам те
времето със теб
осмисля моят ден"

за някой си , някога , някъде?
а дали..
все ми е тая

най куция ден от всички
открадни ми момент
и моля те
подари ми малко щастие???????????????????


-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-..-.-.-.-.--.-.-.-.--.-.-.-.--.-.-.-.

Weather inside me

Дръж ме , дръж ме , дръж ме!
Тичам отвъд пределите
на ясното - себе си.
Имам чувството ,
че няма да ме
задържиш
не изпускай ръката ми!

Събудих се от гръмотевиците ,
които се разбиваха в съзнанието ми
хладна пот ,
стичаща се по челото ми
ти ме изпусна от поглед
и избягах някъде
отвъд своите представи.
Дъжда опипваше студените прозорци
и ги целуваше със сините си капки..
Капките ,
които румоляха
по стъклата и се стичаха , стичаха
и някак си умираха в безкрая
на едното нищо
и нови и нови..
душата ми се давеше във този
дъжд.

Твърде много слънца изгряха
и всичките те
обещаваха слънчево ,
което значеше щастие
и всички прегряха и се стопиха
някъде в безкрая
на илюзиите
единствено на луната не се сърдя
ненавиждам празното слънчево
безразличие.

Метафорично изгнивах ,
ерозията
разрушаваше почвата ми?
Пропуквах се ,
напукаха ми се устните
от всички думи до сега
пръстите ми се вкоченясаха
от опитване да се
вчешам в ролята си
искаха да ми я отнемат
да изгорят филма ми
да го изгорят с лентата
да ме премахнат?!

Не ме е страх от баналоности
и те чакам от както
се срещнах
уморих се от това
"приближи се"
"отивам си"
става късно вече
чувствам се изстинала
студа играещ си с косите ми
рисуващ
по кожата ми
и тя настръхва
настръхва
настръхва
като някоя струна съм
под напрежение съм
всеки пръст
ми оказва натиск
ще се скъсам!

Губя се в мислите си
между редовете си
изчезваше ми нишката
и се появяваше
впримчвах се
някъде посредата
намирах се
и отново се губех.
А ти , ти , ти , ти
ТИ ме изпусна от поглед
помниш ли
моя луна ,
недвулична
с приливите и отливите си
море на душата ми
на дълбоката ми
бездънна бездна
искаш ли да се потопиш в нея
и да видиш всичките
"не"-та и "да"-та
извиращи от мене.

Откъсвам се за миг
от тялото си
само дух съм
и се гледам от високо
странно е ,
виждам си усмивките
и си чувам словата
някак далечни
някак залепени
върху стенещият вятър ,
който ги отнася
и помита
обгръща и
взима само за себе си.

Как искам да съм и аз
вятър
жестока ,
студена ,
хладна ,
топла ,
обгръщаща те ,
само за мене си.

Противоречията
са се забили като
игла във върха
на мозъка ми
и прищраквам от
време на време ,
но само тогава
за да не изглеждам
някак странно откачена.

отново се чувствам
сънена и неизяснена ,
но съм вън от проблемите :)

Elysium..


Хладно изтръпвам ,
хладно примигваш ,
хладно изстива
прямостта ми само.

Странно се чувствам ,
странно и дишам
странно лекувам
душевната ми киша.

Небрежно побягвам
прекопавам съзнанието
и събирам сланата
застинала в названието ми..
Страдам в агония ,
една странна амнезия
отне ми ранната есен
и постла ми жестока зима ,
но всичко е само вътрешно ,
отвънка съм силна
и колко от себе си
ще трябва да изгубя
за да се опазя уж непокътната?

Изсъхват словата
така си и остават - непрочетени
и всичко което се опитвах да кажа
остана си така и неизречено ,
остана нечуто ,
недоказано ,
напразно почувствано
и накрая самата аз
чувствам се празна.

Спести ми оправданията ,
сама ще си разкъсам сърцето
засъхнала младост
и увехнали съмнения??

Тихият студ ,
тихата зима
тихо сковаваше
и още по тихо убива.
Достатъчно смърти изживях ,
достатъчно разочарования
и тази сърдечна недостатъчност ,
която прекършваше
и чупеше
пустото тяло..

Снега закъснява ,
но студа погълща
лакомо..
Неразбиране
една нищета крайна
остава напразна
просто утайка..

Lady Water


Ако всички пробойни
в тялото ми бяха запушени
щях да се оттека ,
а така се удавих.
Вътрешността ми
преживя буря ,
а го нямаше
сала за който ,
да се хвана
та да се спася.
Претърпях корабокрушение
наводних се
и не се оттекох..

Липсва ми сигурност ,
липсва ми вяра ,
липсва ми онази вятърничевост ,
страдам от проклетите липси.
От странните навици ,
от оловото в сърцето ми ,
от водите на незнанието
и потъвам.
Не успях обаче
да достигна дъното
удавих се ,
а съм жива?
за да преживея поредната
смъртна липса..
Обкражена от сенки
изпразнена от смисъл
и пълна с думи ,
които дори да изкрещя
само ще се врежат в глухите стени
и ти не би ги чул ,
понеже не слушаше.
Гледаше ме ,
а не ме виждаше истински
докосваше ме ,
но ръката ти я посрещаше леда ми..

Затворена в пустата
крепост на мислите ми
обградена от неразбиваемите
четири стени
- страх
- самота
- нищета
- болка
непобедими бяха , непреклонни
кухи и задушаващи ме..
Викам и плача ,
а те са единствените ми
слушатели , зяпачи
стени..

Уж всичко бе пъстро
но сега ми остави
само черната и бялата
палитра
заливам с тях прозорците
за да не виждам
загубата на слънцето
което ти ми отне
и сега тъна в дълбокия студ
на идващата зима...

My new lover

не помня
не зная
не искам да знам
не искането ми причинява болка
заедно с цялото "не"
отекващо в стените на съзнанието ми
искаше ми се да спре
да спра
да съм силна и силата да не ми отнема
чувствата
колко по празно трябва да усещам
и колко хора ще ме разочароват
спирам да издържам
задъхвам се дори само
като си поема въздух...


накрая винаги ми оставаше ти - самота
винаги отпусната в твоите обятия
и филма нямаше край
не можех да се преструвам вече -
всеки път си го повтарях
и продължавах да бъда все
така не истинска
актриса оплела се в театъра си
от толкова действия
чак ми се зави свят
лицето ми - красивата маска
за пред всички
а под нея
се стичаха сълзите
черните сълзи
сълзите от които изтръпвах
и сърцето ми се вледеняваше
сълзите от мъка
сълзите от болка
които те опарват
но не достатъчно
за да спре да те боли...