Един криворазбран образ
една почти глуха забележка
счупено огледало ,
умираща душа една измислена мечта
за да самозълъгва това в мен.
Безброй пътища и нито един изход ,
много начала но нито един край.
Сълза отронена от нечие око ,
сълза изпълнена с печал и горчиви спомен.
Тишината заглъхва ,
а шума се отливапрез отворения прозорец ,
който го поглъща така жадно , така страстно.
Мрака не ми прави впечатление а на теб?
Харесва ли ти това което виждаш
в онова така празно пространство.
Харесва ли ти да рушиш нечий светове ,
да разбива нечий мечти и сърца.
Върви , както постъпват истинските приятели
остави ме да умра сама.
Пътуваща в някой скрибуцащ автобус ,
мислейки си "къде наистина пътува моята душа".
Еднакво ли е да се чувстваш наранена и сломена
изоставена макар около теб да е пълно с лица
и хора които те изолират със своята студенина.
Който с такава усмивка биха могли да те
предадът , отново и отново.

- - - - - - - - - - - - - - - - - -

Разруха , напълно опустошение
не мога да поставя тези мисли под съмнение
нима има за някого значение?
Има ли нужда от поредното определение.

Дали когато аз тъжа ,
някой ще тъжи с мен
дали когато съм сама ,
някой би искал да е до мен...

Колко много имах ,
но само материални неща
в този свят е пълно с маски
но бродеща в мрака остава твойта душа.

Лицемерие , смут настъпващ
всеобщо изумление
още някой изпъкващ
различност и идентичност
заедно се сблъскват
създава се едно ново творение
отблъскващо криворазбрано..

Не запазвай проклетата дистанция
този път ще ти позволя да се доближиш.
Не се пази , няма да те нараня
не бих и искала да те наранявам.
**************
Тихо е , излегнала съм се удобно
на нагорещения чакъл , музиката
тръби мощно в ушите ми
само аз , приказния покрив
с нагорещения чакъл , звездите
и музиката в ушите ми.
Вълшебството струи от въздуха
вълшебството именно на този момент.
Всичко може да бъде перфектно .
******************

Ще избягам , ще бъда студена
и жестока като Зимата
поне ще знам защо винаги
е студено около мен.
Всичко ми убягва , но поне
разпознавам действителността от
сънищата ,колкото и красиви да са те.
Всичко се спотаи и изчезна
но поне сама ще знам доколко
е вярно всичко това.
*********************

Не запазвай дистанцията
приближи се до мен , няма да те нараня
дебелата стена лед започва да се пропуква
коричката на очите ми също
за пръв път капват сълзи , истински!
Колко тихо се събуждат мислите
няма нужда от никаква светлина
те сами се разтварят и разпукват
като плодовете на дърветата на Пролет.
*************************
Невидими прозорци и вдъхват ноща ,
кратки думи , осмислени спрени на място.
Толкова сама както винаги , сред толкова хора
толкова много непознати лица , които искат
да ми помогнат. И аз отново ще им кажа
това което искат да чуят , намерена..отстъпвам
а те не искат да ме чуят , нито разберат.
Такава съм аз външно дрехите , вътрешно - смут ,
който облича това което намери.
В такъв свят аз ще бъда не всекиго чужда
непозната и същевременно на всеки му известна
мълчалива - вътрешно , а външно - доволна от всичко.

Давай заледи душата ми!!
Достатъчно ли е за теб че някой те обича?
Щеше ли да е достатъчно ако този някой
бях аз???
Студът изпива и последната усмивка
от това бледо и унило лице.
Изпепелява искрите в очите
и за миг целият свят залязва там.
Господи в какво съм се превърнала
в същество обичащо да го боли.
Един вид мазохист който не се интересува
колко пъти ще умира , колко ще го боли.
Защото единствено когато те видя
тогава съм жива и всеки един детайл има значение.
Живота те превръща в едно безчувствено копеле ,
жалко е да се използва такава дума тъжно но истинско.

Замисли се над празнотата си..
колко пъти можеш да се почувстваш достатъчно свободен
ако стъпиш , босите ти нозе
ще усетят как леда пронизва плътта ти.
Вгледай се в устните ми ,
колко пъти можеш да чуеш
очернените думи , роби в плодородна земя
която ти искаш да превърнеш в пустния
ще освободиш ли робите?
Ще освободиш ли мен ???

Едно огледало което презира
до болка живеещия в него
едно съзнание което мрази
мечтите повече от всичко
и смята лъжите за свой лек?
Една тишина която ме побърква.
Няколко стръкчета невинност смесени с смях.
Бели камъчета оградили душата ми
изолирали мислите ми
вселили се в действията ми
представящи ги на света под грешен ъгъл.

Леко почукване , душата ми се отваря
следва второ , но сърцето си стой все така затворено?
Причината ? Как може да искаш да влезеш
в сърце в което винаги ще си останеш.
Как може да искаш да бъдеш на място
на което си бил и винаги ще бъдеш.
Зашото такива чувства не са просто лъжа
напротив за теб са поредната измислица.

Колко време живеех със самозалъгванки
няма нищо отвъд спомена ,
който ме е обладал .
Няма нищо извън забравата ,
извън границите на това което познаваме
извън криворазбраната "АЗ" от теб.

fLiRtiN_sUiCide

Би ли се усмихнал за мен?
Минутите направо хвърчаха..
Безразличието сякаш бе част от мен
част която изчезваше единствено с твоята поява.
Денят е все така сив и скучен
винаги е бил такъв.
Тихо е , сълзите ми се сливат
с дъжда , ах колко обичам дъжда.
Нима целият свят , по точно целият мой
свят се гради на лъжи , по скоро на един мираж
и винаги когато ми изглежда достатъчно истински
и протегна ръка за да го докосна ,
отново потъвам в мрежите на тази илюзия.
Отново се връщам в началото ,
там където всичко почва и свършва
където мрака прелива в светлина,
където съм щастлива , но зависима.
Винаги съм била зависима от това чувство
винаги съм вярвала в някаква измислица.
Именно тази за един по добър свят?
Моя свят?? Нима?!
Разглобено тяло , предаващо се
на ласките на мрака , душа
разпадаща се , накъсана на парчета
плът изгниваща и черна.
Съзнание умъртвено и безполезно
сянка която отдавна е изчезнала
лице което никой не помни
думи които са изтрити
сърце което спря да бие
чувство което никога не е съществувала
омраза заличаваща всичко
и отново мрак и тишина.
Девойка свита в ъгала ,
облечена в самота ,
маска , която се е сляла с лицето и
сълзи които са фалшиви
същество обречено на болка ,
заключено в своя собствен затвор наречен свят..

Смут , настъпващ като буря
жадна за разруха отломките са моята душа
тялото ми се разпада ,следва разлгането
вунята е нетърпима , не мога да понеса отново да се оплета
в поредната лъжа , заблуда
илюзията породена от липса на желание
илюзията , че мога да обичам , че мога да бъда обичана.
НЕ! Никога няма да мога да бъда ,
никога няма и да СЪМ..
нито сега нито в бъдеще , нито когато и да е.
Жалко е , когато една мечта умира
а още по жалко е когато целият ти живот
е една мечта , превърнала се в лъжа
сееща семената на раздора в съзнанието ти.
Знам , боли и раната няма да зарасне ,
защото всеки път когато хване кора
ти я разраняваш и започва да кърви отново и отново.
Мъчение , секундите се изнизват изпод пръстите ми
седиш мълчалив и ме гледаш ,
тишина изпиваш ме с поглед .
Спести си усмивката.
Гняв насъбрал се в ума ми ,
гняв разяждащ всяка радост ,
като вулкан изпепелява околните
трови ги с лавата си , или с яростта.
Мрак , не ти искам помоща
не искам да бъда твоето вчера защото съм минала ,
не искам да бъда твоето утре ,
не искам да предстоя нито искам да съм твоето сега ,
защото вече няма да съм до теб.
Искам да съм твоето сбогом ,
отронващо се от устните ти..

wHen
YoU opEn yOur.eyEs
I`LL.bE.DeaD




Заспивайки отново се събуждам с мисълта за теб.
Знам прекалено е сложно и объркано за да го осмислиш.
Тихо е , стаята е все така пуста като изключим може би хилядите разпиляни
бели листи и молива захвърлен така небрежно върхо тях. Какво искам от теб?
Дори и аз не мога да разбера това което ме мъчи.Никога ли няма да бъда достатъчно щастлива , нима живота ми наистина е толкова ужасен.
Не винаги може да бъде достатъчно лошо , а то не е ли?
И този вътрешен глас който иска да разкъса гръдта ми и да излезе , да излезе от това празно тяло. Дали сърцето ми функционира правилно?
Дали изобщо може да изпълнява каквато и да е , дори и най простата функция.
Дали и аз не съм просто една сянка на предишните ми заучени образи в паметта. И как сънувам след като това е досущ като реалността .
Да , като жалката и болезнена реалност защо изобщо са ми нужни проклетите чувства ..мрак обърквам се в всичко , изгубвам нишката на мислите ми , не мога да продължа , омотавам се в всичките ми чувства , заплитам се все по навътре и болката става все по голяма , накрая нетърпима .
Искам да се събудя , да отворя очи , но сякаш клепачите ми са плътно зашити с плътта . Агония ! Самота , студ , лед , кръв , пропаст. Всичко се случва толкова бързо.
Искам да се събудя !!!! Вече не усещам нито една част от мен. Тялото ми , ах да одрипялото ми тяло умира за пръв път , душата ми най накрая може и да намери покой някъде из пустошта , там където от далече вуни на самота и мърша. Където гаргите са винаги гладни и все така черни , грачещи злобно , дебнещи като лешояди за мърша ,изгнила плът . Дори жива , усещам как пробиват дупки и повличат късове плът , в никога не насищащите се човки , как жадно поглъщат , как кръвта се смесва с чернилката им...
Искам да се събудя , искам да забравя теб , теб който ми причини цялата тази агонизираща гама от никога насищаща се болка , която се впива като кинжал в това малко черно и непотребно , нефункциониращо сърце . Само ти имаш ключа , да ключа за всички мъки , само ти можеш да ме избавиш , да ме събудиш.
Искам да се изправя , но уви не мога , искам да крещя защото мога , защото имам глас , но сякаш този глас не иска да излезе от овехтялата си кожа , мойто тяло. Губя се , губя душата си , изгубих и теб , изгубих себе си. Никой не може никога повече да ме види , нито ще да ме открие .Тялото ми се разпада , клепачите ми са зашити , умирам дори и в съня ми.Сълзи , кървави , примесени с болка и омраза . Мразя те!!! , но те и обичам искам да съм друга , но искам и себе си , искам да те забравя , никога да не си бил част от живота ми , но ми се иска да бъда и вечно с теб , дори и ти никога да не изпиташ това , което изпитвам аз към теб.Искам да умра и да се преродя в късовете изгнила плът .
Искам да бъда , това което ти никога не успя да оцениш , да бъда себе си .
И когато отвориш очите си , аз вече ще бъда мъртва...

Сама , поредната капчица се отронваше от окото и.Беше тихо
небето бе мрачно , тъмата се разпростираше навсякъде
в въздуха се носеше неприятният аромат на самотата.Втора капчица
тишината я изолираше от цялата проклета действителност , тя бе само една малка прашинка в великолепният шедьовар наречен
живот.
Болка , сърцето и умираше , загиваше бавно скоро нямаше да има пулс нямаше да има живот , нямаше да има нищо. Просто още едно тяло без пулс , поредният призрак , поредната машина която бива манипулирана от някакви хора , от някакви емоции , страхове , радости.
Тя бродеше и си проправяше път през мъглата , която се бе спуснала и допринасяше на фона , всички грешаха ако си мислеха , че тя може да изтръгва. Искаше да избяга , но нямаше къде да се скрие , от лъжите , от позора , от света. Нямаше никой и нищо дори собствената и душа вече не и принадлежеше , тя искаше да превърне утрината в една красива слънчева утрин а не в часове препълнени с лоши утаечни спомени..Искаше да полети , но нямаше крила .Искаше да се усмихне , но нямаше за кого....

Плът разкъсана , овехтяла дрипа
парчета се стичат по пода студен
ридаейки тя колкото може , вика
боли я , духът и изгнива , сломен.

Души я бавно но сигурно , самотата
мрака е вкопчен в студената длан
избледнява , призрачна стои душата
жалко е човек да бъде сам.

Ръцете в тъмното се протягат
чакат някой да ги прегърне , един блян
разглобени надеждите , изгаряти гният ,
чернилката стича се в нищото , там!

Нозете кървят , зеницата се цепи
викове разкъсват мрака в ноща
всички хора са невзрачни и слепи
светът е грозен , умира плътта.

Устата зашита , клепачите също
от очите се спускат кървящи сълзи
такава жестокост на никой не е присъща
дори на надменните палачи нали?!?

Косите увяхват , ръцете се отпускати
чакат да попадната в прегръдките на вечността
душата и мрачните предели напуска
ето това е всъщност на смъртта същността...