wHen
YoU opEn yOur.eyEs
I`LL.bE.DeaD




Заспивайки отново се събуждам с мисълта за теб.
Знам прекалено е сложно и объркано за да го осмислиш.
Тихо е , стаята е все така пуста като изключим може би хилядите разпиляни
бели листи и молива захвърлен така небрежно върхо тях. Какво искам от теб?
Дори и аз не мога да разбера това което ме мъчи.Никога ли няма да бъда достатъчно щастлива , нима живота ми наистина е толкова ужасен.
Не винаги може да бъде достатъчно лошо , а то не е ли?
И този вътрешен глас който иска да разкъса гръдта ми и да излезе , да излезе от това празно тяло. Дали сърцето ми функционира правилно?
Дали изобщо може да изпълнява каквато и да е , дори и най простата функция.
Дали и аз не съм просто една сянка на предишните ми заучени образи в паметта. И как сънувам след като това е досущ като реалността .
Да , като жалката и болезнена реалност защо изобщо са ми нужни проклетите чувства ..мрак обърквам се в всичко , изгубвам нишката на мислите ми , не мога да продължа , омотавам се в всичките ми чувства , заплитам се все по навътре и болката става все по голяма , накрая нетърпима .
Искам да се събудя , да отворя очи , но сякаш клепачите ми са плътно зашити с плътта . Агония ! Самота , студ , лед , кръв , пропаст. Всичко се случва толкова бързо.
Искам да се събудя !!!! Вече не усещам нито една част от мен. Тялото ми , ах да одрипялото ми тяло умира за пръв път , душата ми най накрая може и да намери покой някъде из пустошта , там където от далече вуни на самота и мърша. Където гаргите са винаги гладни и все така черни , грачещи злобно , дебнещи като лешояди за мърша ,изгнила плът . Дори жива , усещам как пробиват дупки и повличат късове плът , в никога не насищащите се човки , как жадно поглъщат , как кръвта се смесва с чернилката им...
Искам да се събудя , искам да забравя теб , теб който ми причини цялата тази агонизираща гама от никога насищаща се болка , която се впива като кинжал в това малко черно и непотребно , нефункциониращо сърце . Само ти имаш ключа , да ключа за всички мъки , само ти можеш да ме избавиш , да ме събудиш.
Искам да се изправя , но уви не мога , искам да крещя защото мога , защото имам глас , но сякаш този глас не иска да излезе от овехтялата си кожа , мойто тяло. Губя се , губя душата си , изгубих и теб , изгубих себе си. Никой не може никога повече да ме види , нито ще да ме открие .Тялото ми се разпада , клепачите ми са зашити , умирам дори и в съня ми.Сълзи , кървави , примесени с болка и омраза . Мразя те!!! , но те и обичам искам да съм друга , но искам и себе си , искам да те забравя , никога да не си бил част от живота ми , но ми се иска да бъда и вечно с теб , дори и ти никога да не изпиташ това , което изпитвам аз към теб.Искам да умра и да се преродя в късовете изгнила плът .
Искам да бъда , това което ти никога не успя да оцениш , да бъда себе си .
И когато отвориш очите си , аз вече ще бъда мъртва...