From my Heart!



Душата ми броди
по нощните улици
и отдъхва по сивите пресечки
душата ми се бори
със студеното , със Зимата
и
с всякакви измислени виелици.

Душата ми се чувства пълноценна
и усещам го със всеки удър на сърцето ,
в което обичта ми неизменна ,
гори и рисува
усмивка която само
ти вдъхваш на лицето ми.

Преди се чувствах похабена
и даже разпокъсана
бях тъжна , наранена
нещастна и навъсена.
Преди бягах от себе си
и в образа си дълго се взирах
търсех грешките дълбоко в сърцето ми
което ти толкова бързо ремонтира...

Думите ми почват да се свършват
защото неуписуемо е
това което изпитвам към тебе
думите даже не струват
пред това което
истински чувствам във себе си..

някак си не мога да опиша
как от развалина
превърна ме във чисто нова
и как успя
да ме вдъхновиш
да живея..
да се боря!

неримувано!

ти спираш дъха ми
чувствата ми са като една константа към теб
ти ме разтопяваш
ти ми вдъхваш надежда
ти откриваш в мене
това което аз никога не видях
ти ме караш да се усмихвам
дори когато не ми се усмихва вече
ти ме стопляш с
целувките си
както дори глупавата ми печка не може
ти ме караш да се смея
ти ми даваш точно това от което се нуждая
ти вярваш в мене
дори когато се чувствам тотален неудачник
ти ме караш да се чувствам специална
ти ме научи да вярвам
ти ми подаряваш всеки ден уникални моменти
за които късно вечер мисля
с които късно вечер заспивам
които не дават покой на
мислите ми
и на сърцето ми...
когато съм далеч от теб
не спирам да си мечтая
за момента в който
отново ще съм в прегръдките ти
ти си всичко за мен
колкото и глупава да ти се струва идеята
един свят не би струвал нищо
ако теб те нямаше в него!!!
и дори звездите нямаше
да са звезди
нито луната луна
а пък слънцето слънце ,
защото ти си всичко това за мен
и дори много повече..

(((:

Starlight ! ;]





Нетипично се разпадам
и се призимявам на меката трева
листенца маргаритки се заплитат из косите ми
а слънцето нетърпеливо шари
из страните ми
играе с лъчите си
по лицето ми
и прави странни светлосенки..

Дъжд от образи
се влива в очите ми
и цветовете като водопад
се разбиват в тялото ми - река
и продължавам все така спокойна
да си мечтая
в ранната утрин
усещам как сутрешно
ми е леко лимонено
само че не ми горчи а ми е сладко...
и се събуждам
но не на тревата
а на леглото ми , сгушена в възглавницата..

Всяка сутрин ако бях се будила до тебе
сигурно и бонбонено би ми било
има ли нещо по хубаво от това
да се унасям
от лазурената ти усмивка
и да се събуждам с нея..

разтапям се в ръцете ти
усещам само
как краката ми се жилират
подгъват
и как рефлексите ми се забавят
и ставам адски непохватна
как сетивата ми блокират
защото съм тотално
омагьосана
само и единствено от тебе..

някак си някак си
ставам обратно часовниково стрелчеста
и губя контрол над себе си
кръвта ми започва бясно
да минава
през всяка една артерия
а сърцето ми бие с
200 км в час
готово да катастрофира
в първата мантинела ,
защото ти
го подлудяваш .

сияя сияя от щастие
и ми иде да подарявам усмивки на всеки
да рисувам усмивки
да крещя с усмивка
колко колко
ми е добре..

като малко момиченце
седя ,
потопила краката си
в водата
смучеща лимонче
наслаждавам се на слънцето
и си мислех , колко те обичам :)

Shine On



Всичко бях казала
всичко бях написала
а в мене си остават толкова много
неща недоизказани
и се раждат още и още
само докато си фокусирал
погледа си върху мен ,
който така ме опиянява
както целувките ти ,
които идват като глътка въздух ,
чист и необятен ,
като вятъра
който разрошва нежно косите ми
и си играе с тях..

Искам да се окъпя
в слънчевата ти усмивка
и да си я скатая някъде само за мен си
и когато ми е тъжно да я
гледам , докато не се почувствам щастлива ,
защото само ти ме караш да се чувствам така
защото каквото и да пиша и да говоря
никога няма да успея да изкажа
всичкото това ,
което се е загнездило в сърцето ми
и всяка сутрин
щом се събудя контролира биенето
контролира усмивките ми
и дори протягането ми
защото всяка мисъл води към теб
и дори и далече от теб
съзнанието ми никога не се отдалечава всъщност
само тялом ,
на тялото липсваш тогава ,
на сетивата ми ,
защото няма по сладък аромат
от твоя ,
няма ухание което така да запленява
всяко мое сетиво..
няма няма няма..
няма думи
няма никой друг
нито нищо друго
което
да ме кара да се чувствам толкова жива ,
сякаш до преди да те познавам
бях в застой..
бях в едно мъртво течение
и само сол имаше около мене ,
която ме дърпаше към себе си
и тласкаше към нищото ..

ти ми показа необятното небе
и как само
в едно единствено тяло може
да зазвучи музика..

и ако знаеш как
всяка моя фибра
се гъне от вълнение
само при мисълта за тебе..
защото ти си моето сърковище..

Lovelife..





"But then the road became empty and the people disappear'd
The clowds ran away, opened up the sky
And one by one I watched every constellation die
And there I was frozen, standin in my backyard
Face to face, eye to eye, starin at the last star"


Крясъци ми диктуват
крясъци ме будят
едното крещене го чувам усилено в съня си..
потъвам в измислици
насищам се на провали
накрая самата аз се чувствам провал ,
провалих се пред себе си
и пред всеки друг..
няма изход от магистралата "живот"
само направо , а за назад
съм прекалено слаба
та да препускам през
черното поле на миналото ,
пълно с отломки от миналите аз...


Никой не вижда
как се старая и колко давам от себе си
приемана съм за една даденост
като едно огледало ,
а вътре в мойто огледало
не вирее нищо ,
няма никой
само хладно пространство
само един гладен образ
гладен за още болка..
Вътре в огледалото ми
съм счупена ,
охлузена
и плача
плача без сълзи ,
защото те много отдавна свършиха ,
заедно с разпокъсването
и разшиването на зеницата ,
на плътта ,
на кожата ,
няма никой вече..

Кофти дни се нижат
като тялото на стоножката..
кофти седмица
ми скършва съзнанието
а мислите ми са пропити с йод
който щипе раните
и ми иде да се саморазкъсам
в агония да вия
срещу луната
да крещя
но сякаш са ми изключили звука
толкова отдавна.

Искам да ненавиждам
тази сърдечна недостатъчност
ще ме довърши
нямам вече достатъчно сърце
за да живея
за да вярвам
за да дишам ,
накрая не знам
те ли са разочарованието
или аз тяхното???

"She adapts to everything now
And nobody asks what she dreams about
But she still dreams after she woke tight hold on that hope"

Боли ме
вътре в мене е болката
по очите ми се чете
по тревогата в тях
виновна съм
единствено заради тъпата ми вяра
в един свят , който го няма
а истинският не е готов за мен
или аз просто не съм за него..


"If it makes it hurt less to curse and fight
Go ahead and hate the world girl you earned the right now.."

21 questions





"Boy , its easy to love me now , would you love me if I was down and out? Would you still have love for me?? "

Понякога имам чувството , че правя само грешки . Грешки , които се нижат една след друга , грешки точно като дните и не мога да спра да ги повтарям и не мога да спра да бъркам.
Грешна във всеки един аспект , във всяка една мисъл и ми личи по всяка една изречена дума , личи ми по гласа , по усмивката.
Станала съм прекалено параноична , страх ме е от всички , страх ме е от въпросите , които така отчаяно не спират да се въртят в главата ми и още по жалкото е , че не ме е страх толкова от самите въпроси , колкото от това което ще получа в отговор , защото ще са думи които биха ме наранили , защото истината в повечето случей боли и не мога да говоря не мога да питам.
Страх ме е от това , че имам чувството че той мрази човека който съм , с всичите ми кривости и кофти дни , защото само като го слушам и се възприемам като най - негативният човек на света?
Нима проблема е в мене , защо всеки се спира само до повърхността и не иска да погледне нещата в дълбочината.
Или съм една типична драма - куийн и правя от нищото нещо.
Да ама никой не знае какво е времето вътре в мен
истински би те обичал този , който обича твоите недостатъци , който те обича в кривите ти дни , който те обича въпреки че си рошава или че не си си оправила лака , за който няма значение нищо , освен това че ти си до него...
А аз съм толкова ръбава и всичко ми е наобратно
и в повечето време се чувствам ядосана и ме е страх от това , че той
би ме оставил , би ме наранил , защото винаги съм свикнала с това
че накрая винаги аз съм наранена ..
Прекалено ли съм емоционална , лесно запалима , импулсивна
всеки който е далеч от ежедневието ми му изглеждам по един начин , за това и повечето хора НЕ ги допускам до живота си
не допустима искам да съм
не допускането е в повечето случай един плюс , хората не могат
да те съдят постоянно за това което си и това което правиш.
А някой ги допускам в страх , да не се уплашат от това в което се състои моят свят... , защото не винаги е цветно
и понякога сивотата превзема и доминира
и да страх , страх , страх
на всеки един ред го има ,
ако той знаеше колко много държа на него
би ме разбрал предполагам..

&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&

И витае винаги една буря , там някъде под всичките ми пластове през които се усмихвам , само като съм с него тя утихва ,
но иначе бошува
и обгръща всичко , бурята която погребва сградите , която ги обгръща с черният си дим , която не се интересува от хората ,
която чупи душите на парчета
чиято пара до толкова гори плътта , че се разтича
и всичко това в един празен град
по асфалтените ми улици ,
чийто посоки са лъжовни
обикалят по тях все хора
които ги е страх от себе си , да потърсят себе си
страх ги е да се изгубят , защото може би никога няма да се намерят.
Няма да намерят съществото си
нито по асфалтената , нито по калдъръмената улица ,
нито зад завоя или на кръстовището ,
защото като си в колата , през повечето време
си на автопилот и управялва само твоя страх ,
затова и катастрофираш
и се стига до крайната амнезия
в която спомените не достигат и те мъчат
и забравяш кой си .
Ето за това идва бурята
ето затова се разпростира във всеки от нас
за да ни накаже за егоизма
за неразбирането
за недопускането
за лъжите
ето за това вали
вали сняг , вали лед , вали градушка
и небето е нажежало до кръв
и за това облаците се бият
и всичко е в светкавици ,
светът ви е в светкавици
превземат ежедневието
срутват се върху безпомощното ви тяло
и разкъсват съзнанието ви..
размиват страха
и се подчиняваш на едната неумолима стихия
пред която се прекланяш..


В мен ли е вината , винаги се запитвам ,
докато въпроса , не се превърне
в поредното невидимо напомняне
рано сутрин преди да станеш
и да се удавиш в горчилката на кафетото ти
и се молиш да дойде по бързо сладката част.
Параноята ми ме плаши
стряска ме насън ,
действително ли съм откачена
и винаги тъжна
намусена
и отчаяна от живота
питам се
защо само това вижда той в мен?
зашо не спира да ме критикува??
толкова ли съм лоша
погледни за бога вътре в мен..

damn damn damn damn :/

I found you :P




Винаги съм се замисляла
за ударите на сърцето ми когато съм с тебе
за това как ускорява и забавя едновременно
за ритъма който е непостоянен
и който само ти можеш да предизвикаш
само ти можеш да спреш дъха ми
да накараш кожата ми да настръхне
да докараш лека усмивка в края на устните ми
да се чувствам в някой сън когато съм с теб.

Всяка вечер се завивам само с мислите ми за теб
и в съзнанието ми само ти живееш ,
само този твой образ , който леко се мусиш
а когато те погледна се усмихваш
и тази усмивка е по сладка
и от най хубавия шоколад
и по истинска и разкошна
от всичко , което този свят може да ми даде.
Би си помислил , че си губя времето
в излишни сравнения и глупости ,
но нито една дума не е достатъчна
за да изкажа това което
кара сърцето ми да цъфти като цвете.

Преди си вървях по пътя на вечното отчуждение
само с един единствен звук отекващ в главата ми ,
сега има много звуци
сега ме оцветяват много цветове
и дори ежедневието ми да ме скапва
единствен ти ме разведряваш
и ми връщаш отново вярата в хората , в света
ти ми даваш тази надежда ,
която всеки друг ми отнема
и тази сигурност ,
която откривам в прегръдките ти (:


Понякога прекалено
Облачна се чувствам
и ти ми говориш
но не ти отвръщам с дъжд ..

страдах от нужда
която ме разкъсваше
сега всяка една рана зарастна
и не ме боли нищо,,

устните ми искат
да пишат по твоите
да изпишат всичката
любов ,
която изпитват
и никой друг
няма да ми е по скъп от тебе
сега мой устни пишете..

p.s And I'm happy that I found you (:

Smell Of Spring




"Everything is all I have to give you
And I'm afraid it ain't enough"

Дишам заедно с навика
машинално се събуждам
протягам ръце
и ставам ,
чувствам се като робот ,
който прави всичко
по инерция
без умисъл , просто защото
така трябва.

Ако можех да се саморазчупя
най накрая да стана красив лебед
вместо това лутам се
в предишни мой образи
и се чуда какво е щастието?
бродя из мъгла ,
която ми пречи да стигна
до крайната ми цел
и винаги се отказвам
и тогава мъглата
изчезва и виждам
колко малко ме дели
от крайната нужда..

Но няма да се предам повече
и никоя мъгла няма да е достатъчно
гъста за да ме спре.

Готова съм да поема риска
да катастрофирам отново
да се разбия в скалите -
скалите на отчаянието
дори да ме погълне
аз ще вярвам
и ще се надявам
че всичко ще е наред ,
а то би било
щом ти си до мен ,
защото ти си моето слънце
и ме докосваш с най
нежните лъчи
и само пред теб
мога да бъда това момиченце
което всъщност съм
и няма нужда да се преструвам ,
защото ти вярвам
и знам че не би ме наранил
поне не и умишлено.
Защото те обичам
защото тази любов
я чувствам така невинна
и истинска
и до преди време
даже не подозирах че мога
да я изпитвам..

А аз лъжа всички винаги
дори и себе си ,
жалко че не мога да се заблудя сама.
не мога да заблудя сърцето.
играя роли , които не ми отиват
но въпреки това никой не подозира
какво е времето вътре в мен.

Между мене и светът
има една стена ,
никой не може да я разруши
никой не може да я премине
но тебе мога да допусна
отвъд нея
бих ти показала моя свят ,
защото когато те гледам в очите
виждам и намирам
всичко от което имам нужда
защото те обичам , да..
обичам те.

to my precious sunshine ;]

Hate it like a coffee..



Много облаци и все на мойто небе ,
много дъжд и все над мойта глава
гръмотевици и светкавици само в мойто съзнание..
Вече ми писна от скапаните очаквания на всички.
Чувствам се уморена , толкова ми е отегчително
всеки ден едно и също , накрая разбрах щастие няма.
Самата дума предполагам е измислена
от някакви безнадеждни глупаци , които се надяват на нещо ,
което всъщност е тотално невъзможно.
Все едно да искаш от реката да пресъхне ,
същото е да се бориш да си щастлив..
Всичко е за даденият момент ,
за това предполагам трябва да извличаме всичко максимално
дори да бъдем тотални консуматори , всъщност такива сме всички ,
защото това е заложено дълбоко в нашата същина ,
в самосъзнанието ни , в съществото ни..
Добре си ми беше да съм нещастна и да не се надявам на нищо , а сега
веднъж вкусила от щастието , което се услади на моите вкусови рецептори
не искам да ме напуска , не искам да се оттърся от него.
Защо всичко трябва да бъде толкова сложно , спомням си как когато бях малка
имах такова огромно желание да бъда като големите , да правя всичко като тях
а с всяка изминала година товара , който трябва да мъкна след себе си се увеличава хилядократно.
Амбиции , бъдеще , цели , едно безкрайно преследване и не искам да разочаровам никой
и въпреки това всички разочароват мене.
Да , да предпочитам да имам какво да правя вместо да лентяйствам по цял ден ,
но всичко толкова ме изсмуква , тъпото ежедневие , на което са му отнети цветовете ,
особено в дните в които те няма , единствено ТИ си човека който може да ми вдъхне надежда ,
който ми връща усмивката на лицето(от онези истинските усмивки) , който ме прегръща
и знам че колкото и да е скапана ситуацията щом ти имаш мен и аз теб всичко ще е наред.
ах как искам да съм малка още , да си бера маргаритките , да си правя венчета
да не мисля за бъдещето , което с тъпите си аспекти ме съсипва
и целият свят ми се върти около някакви си тъпи хартийки
ех мразя я тази материалност , без която в действителност не бих живяла..
мразя идеята че всяка сутрин ми започва по един и същи начин (събуждам се сама , в студеното си легло и
усещам мраза , който нагло се настанява върху кожата ми и още повече ненавиждам факта , че те няма
че няма да мога да се наслаждавам на спокойното ти лице и красивите ти черти докато спиш , няма да мога
да изпивам всяко едно твое дихание с поглед , няма да мога да те целуна за добро утро ..обикновенните скапани сутрини
мразя ги мразя ги мразя ги!)
и кафето сутрин го мразя ( така ми горчи) , за това вече не го пия..
и ежедневието и всичко всичко така неприятно ми действа и цял ден чакам само този момент
в който ще те видя и ще се сгуша в теб , като някое малко дете и ти ще ме обсипеш с най нежните ласки на земята..
живея само за този момент , през другото време уж съм себе си , но
всъщност акъла ми витае из други места , духом ме няма ..само тялом.
Тяло , което е с изтекъл срок на годност , ама не мога да го върна на произведителите и да им се оплача нали?
не мога да си поискам ново.
чувствам се точно като някакъв скапан продукт , остава и аз да си татуирам един скапан баркод , та да се
вписвам още по добре в така или иначе "идеално" изградената система , да бъда поредният тъп киборг
крачещ по улиците , забързан , толкова забързан в живота си че да няма време да му се наслади?
Да , да непрекъснато слушам "Животът не свършва на 17/18/19 " ама се питам "Е кога де? " тия години
кой ще ми ги върне , а има хора които не им пука , които си купонясват и си пият до зори , с какво тия хора
заслужават спокойствието за което така шибано копнея.. и се чувствам счупена , олющена..
Мислите за това , което ми предстои ме съсипват , напрежението ми идва в повече
накрая самата аз ще бъда един нервен тик , грешка на тялото ? нужни са на организма ми за разтоварване..?
Искам спокойствие бе (сигурно звуча като някоя пенсия) ама честно само за това копнея , ама спокойствие
в моя речник присъства в малко по различен вариант ..
не знам всички тия планове ме изнервят допълнително.
накрая системата ми ще се самоизключи и тогава драги ми мой , тогава
може спокойно да ме метнете на боклука
damn it...

The Nicest Thing

"All I know is that you're so nice,
You're the nicest thing I've seen.
All i know is that you're the nicest thing
I've ever seen "





Полепнали лъчи по кожата ,
предизвикват усмивка
играят си с всяко изречение
обвиват го в чувства
шепнат много думи - разпиляни думи ,
като листа , думи
и нито една не е достатъчна
да опише тази еуфория
загнездила се вътре в сърцето
изпълнила съзнанието ми
само с един единствен образ - твоя.

Изтрих си перманентното черно ,
нямам нужда от него вече
ти ми показа различен свят
под друг ъгъл с много цветове
разкриващ ми една пъстрота
достатъчна за да обрисува
цялото ми същество.

Вече въздуха не е така задушен
втрисащ с леденият си хлад
миришещ на зима
на минало.
вече не искам да гледам назад
не искам да се обръщам.
Всичко е нежно , ефирно
памучно и леко
потъва в един невидим танц
ти и аз..и никой друг!

С ненаситност отварям очи
жадна за пейзажи , за хора
за нощи и дни
като този , когато
ти си така близо до мен
и аз опряла глава
на гърдите ти
усещам всеки удар на твоето сърце.

Ще се разгъна в обятията ти
по всеки един параграф
само ме
прегръщай!

ти като най чистия звук
се впи в съзнанието ми
и изпепеляваш сърцето ми
не е тихо , то бие!
няма никой , който
да чувствам по добре
до себе си , защото
ти отмиваш скръбта от мен
с нещо което недоизмислено
е по красиво и от най естесвените неща
от празната улица с светещите лампи
от червеното на залязващото слънце
от босите ми крака , стъпващи
на гладкия пясък , толкова фин
толкова мек и несъвършен ,
по истински и от най топлия бриз
играещ си с косите ми
и от най съвършенните думи
галещи нечие его.

Ако ти беше моето море
аз бих била солта в него
ако ти беше моя бряг
бих била твоята вълна
и бих докосвала с нежност ,
о блян мой :)

Living each day like you're already dead...





Боли..
поредната нощ , ден , седмица
боли ме и на никой даже не му пука.
Докога да се доверявам и да ме боли боли боли
доколко още ще мога да издържа това непрекъснато разкъсване
боли ме и се чувствам мъртва а физически още съм жива.
Преживявам поредната късна зима в себе си а вече е пролет
преживявам поредното умиране в себе си
не мога да умиря нуждата ,
не мога да спра болката
не мога даже да живея
всичко е една непрекъсната линия
която разкъсва цялото ми същество
превръщам се в призрак
и няма думи които да ме утешат
в мене бушават урагани и помитат бежалостно всичко
сърцето ми е вулкан и бълва гнило , бълва лъжи , бълва още сълзи
ТО ПЛАЧЕ
ВИКА
КРЕЩИ
СТРАДА
тъне в една агония
би се саморазбило
но няма бряг , то е един самотен кораб из нечии океан
океана на скапаните ми сълзи
океана в който се борих
и се молих на вълните да не ме пометат..
сега съм нищожна и малка
взираща се в собствените си рани
но не можеща да спре кървенето.

Всички сте такива , всички скапани хора
взимате ми всичко и душата даже и накрая казвате , че представяш ли си не сте го искали
аз съм била виновна , понеже нали съм толкова наивна.
Ето ме каква съм - безпредметна
собственост на страх и болки , на тъга и самота.
вече нямам думи , нямам сълзи
само едно главоболие
само едно изтощение

"just live and breath try not to die again"

ами ако вече съм умряла
дишам
но всъщост вдишвам още мрак и мъгла
която ме обковава..
съжалявам
мразя ви

They say jump and you say how high..










Дъждовно , чак ми сковава погледа , измива ми маската и грима ми се стича по безизразното лице.
Всеки гледа да бяга след лудостта си , всеки се крие под волана и страха управлява вместо него ,
всеки изплашено гледа назад и се лута из спомените си , из праха и пръстта , калта лепка между краката ти ,
защото все пак вали , дъжд който никога не е спирал ..
винаги над този град , винаги над мен , винаги над тази улица , над тези блокове - преследва ме ,
преследва ме дори из сънищата ми и няма бягане.
Не можеш да набягаш нещо , което е вътре в тебе и те разяжда както ръждата самотния болт , времето минава
а лек няма и всичко което получаваш е повече егоизъм.
Окей извинете ме за съществуването ми , продават ми лъжи
продават ми фалшиви нагли физиономии , те ми казват да скачам и без да се замислям скачам
впускам се някъде в течението и накрая нямам сили да се боря , да бягам
просто чакам някой бряг на който да се спра поне за малко , поне за минута..
Празното не може да се запълни , само се менка с нова доза мълчанка между теб и мен
между хладното и плашещото , слънцето ни огрява , но не затопля кръвта ни , не ни кара да се усмихваме
просто си бледнея на фона , като някакво петно и съществувам някъде вътре в нищото
изциклила в себе си , в собственият си филм.
как може да се опитваш даже да си жив , когато приказната ти утопия е счупена като клон на дърво...откъсната , прекъсната е даже и връзката ми между реалността и сънят ми.
Будна сънувам , спяща съм будна - лудост вкопчила се в едно тяло , впила огромните нокти и реже , реже , реже плътта.
не , вече няма и плът просто една обвивка , като грозна опаковка на закачалката
като дреха , която не би облякал никога повече ,
като куршум в скапаната ти глава.
как мога да пиша когато мозъка ми кърви и единственото мастило , което може да съществува
е собствената ми кръв , обкована от собствената мизерия...
накрая съм студена и не чувствам нищо.Не се владея , не се контролирам , не плача
не достатъчно порастнах за да вярвам и в нечии приказки..на мене чудеса не ми се случват ,
плувам си из океана в който съм подвластна единствено на собствените си емоции , които могат да те счупят ,
които могат да ме изцедят.
Много много определения и нито едно не е достатъчно силно спрямо аспекта в мен , който му писна да страда
и просто си тръгна от мене , остави ме , спря да ме обитава и не мога да опиша как ми липсва.
А някаква част винаги изчезва , сякаш е някъде подарена из думите , които ти казах , докосванята по кожата ти , така топла мека искаща ме , а сега единственото което ме желае е студеното ми легло , в което ще се мушна късно вечер ще се свия на топка и ще прегърна навика да бъда сама
ще прегърна частта от себе си която след тази нощ ще си отиде
и сутринта ще се чувствам по лека и един ден няма да има на кой
и какво да подаря , няма да целувам от желание
ами от навик , ръцете ми ще са студени и плашещи те.Няма да съм нежна , няма да съм онова весело хлапе
ти каза "ти си малка" малка съм - за студа нали?
ама той не ме пита , директно се впуска в извивките ми и надвива наивността ми ..
а сега се питам "Как стигнах до тука"
скачах , скачах - за кого?
те искаха от мен да съм такава и онакава и винаги
"Петя това , Петя онова" , защо просто не ме оставиха намира да бъда просто себе си , защо все ме обсъждаха , коментираха , критикуваха все едно имах нужда от тях и техните забележики , защото когато бях готова на всеки да дам тази ми усмивка те ми раздаваха поредната игла и се чувствам като един игленик и толкова.
Сега няма детско , няма го малкото момиченце
което гледаше слънцето и се усмихваше небрежно , сега го има само единият страх
прекалено навътре вкоренил се в сърцето и всичко което остава от него е една каша.

Дни като този се плаша от себе си и от това колко безразлично ми е всичко и колко добра съм станала в играенето на разни роли пред разни хора и само вътре в убежището ми където мога да се скрия от света се отпускам , свалям си ненужните пластове фалш и вдишам от собствената си фалшивост...
когато заживееш отдалечен се отдалечаваш дори от себе си.Сега сама си споделям шизофренийте
и забивам в лирките на песните
източвам си оптимизма и го пазя за някой друг ден
завивам се с самотата ми понеже Той е далече от мене и даже не се сеща да се обади
а аз съм достатъчно жалка за да си прескоча още веднъж достойнството..и няма няма няма!
а той не разбира , той не знае
че моят свят се върти около неговия
че аз съм като един спътник а той е мойта луна
че той е моят океан а аз съм скапаният удавник..
и накрая ще спра ,
ще се спра
да обичам който и да е
защото освен рани и
крещене вътре в мене си , в собствените ми окови
друго не получавам
защото никой не знае
никой не иска да разбере
ставам си непозната.
чувствам си се чужда до такава степен че не мога да разбера
какво иска той от мене
и винаги аз съм виновната явно..
гладно , гадно , гибелно се заличавам боли ме болката самата тя ме боли
и бълвам глупости
а ми се искаше да съм от типа хора "болката няма значение вече"
нещо в мене се разцепи
и се чувствам като път , по който никой не минава
всеки заобикаля , по него няма цветя , няма стъпки , няма нищо..

дам дам дам дам аз съм нищо
нищожна по всяка моя ос

и се събуждам стресната
и осъзнавам , че пак съм бълнувала глупости на сън
а тебе те няма до мен
няма никой..

Torn




"Thats whats going on, nothings fine Im torn

Im all out of faith, this is how I feel
Im cold and I am shamed lying naked on the floor
Illusion never changed into something real
Im wide awake and I can see the perfect sky is torn
Youre a little late, Im already torn"


Капки от дъжд променят ме
стичат се по лицето ми
и се сливат с болките ми
попиват в болните места
но раните не зарастват.

затварям прозорците
и даже дърпам завесите
свивам се
и тихо дишам в полумрака.
изцедена съм от към усмивки
скъсана съм по всички шевове
и колкото и да бъда зашивана
винаги има някой
готов да ме разкъса
да разкъса нишките
да посипе сол в болежката
и аз като диво животно
да стена и да вия.

Вия като вълк
пея своята тъжна песен
представям я на света
само че той не се интересува
той не иска да знае.
В душата ми е пълно с вълци
жалкото е че всичките са единаци.
Всеки сам за себе си се бори
и разкъсва другите
и те всичките са наранени.

Не мога да понасям безразличието
накрая и аз съм апатична
избухлива и хапеща въздуха
не , не ви ща скапания въздух пичове.
Нека по добре мъртва
да бродя по костеливия път
напукан и изсмукан отвсякъде
поне по нещо си приличаме.

Предполагам и на него му е някак самотно
късно вечер
когато хората си тръгнат от него...
а те винаги си тръгват
и винаги не оставят нищо друго в тебе
освен смут , болка и много рани.
А на някой пука ли му
колко време трябва за да зарастнат
и как трудно зарастват?

И нима идеята е в това да страдаш
и да си чувстваш счупен всеки шибан кокал
и нека съм ценична
нека омърсеното ми поведение да е грубо
писна ми да живея за утре
с днес свършва утрето
и ми писна да чакам
дъжда да вали из пустинята.

Ето те пред мене , до мен - така близко
а си на стотици хиляди километри
и не знам как да чувствам
какво да чувствам
НАУЧЕТЕ МЕ БЕ
научете ме как????
всяка болка наранява плътта бе
всеки звук унищожава нервите
всяка твоя дума е като остър нож
неумишлено ме пречупваш по всеки параграф
и аз говоря
а дори не ме слушаш
не ти не чуваш
не се заслушваш нощем в
вълчият вой нали?

Keep Steppin


Да ме сглобиш можеш ли?
можел ли си някога.
съжалявам , съжаляевам себе си
за това че живея в измислени светове
за това че съм скапано интересуваща се
и не безразлична.

Давя се в бездната
на не-тата
на хората без чувства
на собствените си страхове
и отново грешка след грешка.

Студения вятър
обира нищетата засадена в душата ми
студения вятър прогаря дупки
дупки от лед в плътта ми
души ме с жестокостта си
и от мене не остава нищо друго
освен едно бездушно зомби?

А ти знаеш ли какво е времето вътре в мен
знаеш ли за буриите
за океана
за ураганите и светкавиците
и за вечният студ
бих зъзнала но не се поддавам
маската ми е от значение
както и преструвките заедно с нея .

Изтисквам се над цялата тази суета
и продължавам напред
с всичките сълзи стичащи се по лицето
с цялата болка преливаща в сърцето
и за кой да обичам?
за кого да вярвам
всички сте еднакви
а аз плуваща из моята утопия
невзряща наивна и глупава????

ИСКАМ ДА МРАЗЯ
ИСКАМ ДА СЪМ НИЩО
ИСКАМ ДА НЕ ЧУВСТВАМ
защо по дяволите
един път да дишам за себе си
и все някой ще ми отнеме диханието
от гръдта
от устните...

заслушвам се в глухотата си
и се плаша
от ударите на сърцето си
- за бога спри се..
защо още се бориш
за кой се бориш..???

и не знам
какво трябва да направя
за да се чувствам жива
и не не обичам живота
омръзна ми
да кървя под пластовете
под слоевете
под нищото
защото в мене няма нищо!!!
само скапаните чувства
които ме изсмукват
и се сънувам празна и малка
слаба и гърчеща се
под нечии крака..


просто идва пролетта
леда се топи под скапаните ми крака
а аз още не знам коя съм???

умирам из бялата си самота
и никой не може да ме отскубне
от моето опианение
пия и надигам бутилка след бутилка
самота
защо не ми кажете наздраве
нима не празнувате вашата смърт..

край !!! Hяма маска
само поредния
скапан ТРУП!

Across twenty six winters?

Поредната безсънна нощ , напоследък сънувам само кошмари и се буда потна
и стресната от случващото се в главата ми.
От какво съм болна , каква е диагнозата ми ,
нормална - луда? къде се намира точно границата между тези понятия. Къде
съм аз , къде е моята граница.
Една шизофрения , полепваща по ръбовете на всеки кът от мозъка ми , на всеки ръб
от тялото ми , по всеки нокът , по всеки кичур идеално пасваща.
Те не я виждаха - беше им по лесно. Те не говореха за нея - беше най добрия изход ,
те ме съдеха - беше най доброто решение , те не бяха мен - не знаеха какво ми е?
Те всичките виждаха една външност и тяло за еднократна употреба ,
гавреха се с мислите ми , караха ме да искам да не чувствам , защото си мислех , че така би
бил един много по лесен живот , изкарваха страхливото ми аз на повърхността
и най жалкото от всичко това беше , че аз им позволявах да го правят ,
понеже ми беше прекалено страшно и несигурно да ровя из дълбините на себе си ,
да намеря себе си..и се изгубих , лутах се дълги нощи , нощи като тази и като предишната
и знам какво е да искаш да умреш и колко трудно е да се усмихваш на тях , за да им докажеш
че си като тях с единствената разлика в това , че ти просто не се вписваш в тяхните представи
за нормалност , не спазваш техните стериотипи , техните морални наужкем ценности.
Пиех с надеждата да удавя душата си , пишех с идеята да изцедя целият този негативизъм
вътре в мен , нагрубявах за да не се домогнат до моята душевност , наранявах
за да не се вгледат в мойте рани.А ти искаш ли да ти ги покажа??? Би ли ги излекувал ,
би ли се опитал да бъдеш с едно напълно лудо и в същото време нормално момиче.
Във всеки от нас се крие по един луд за връзване и другият , който се опитва да е нормален
за да може да се впише , да се впише там някъде в светът им , да е като тях ,
но странното е че той действително е като тях или поне външно.
И аз се наранявах външно за да прикрия вътрешните си рани ,
казвах че нямам мечти и всички те са счупени , за да не ми ги откраднат
спирах да дишам , за да се почувствам поне малко мъртва ..
и всеки следващ ден губех по малко от собствената си същност
и се превръщах в един неодушевен предмет .
Страх ме беше да обичам , и се пазех от тази му любов..но колкото и да е пазиш тя не пита.
Всеки , който обичах или умишлено се отдръпвах от него или той си тръгваше от мен.
Когато се чудиш как да ме приемеш с тези мой странности , замисли се че просто не искам
да те изгубя , не те имам за вещ , нито за моя собственост - просто с тебе винаги съм се чувствала по различна.
Разхождах се из календара и си спомнях за всеки ден пропит с тъга и усещах едно порастване в себе си
всичките тия гадости дълбоко попити в плътта ми си казваха думата , но се надрастват
и важното е да имаш желанието да живееш с идеята , че не те е страх
че можеш да обичаш , че можеш да се довериш..
Дори и с мойте различни настроения , често променящи се и мойта двойнствена същност
се запитай защо го правя..
и не си отивай , не си..

Better Stay Away?


Всичко ми е една безкрайна гора
и същевременно пустош.
Обикалям безметежно и се износвам по шевовете
дишам прах и ми е писнало от хора
храня се с недоизказани слова и скрити погледи
втръсна ми да съм наивна , всичко се изчерва до едното поредно вдишване.
и хората : ?
Еднакви - бързащи , умислени
еднакви - докато те лъжат , докато бягат от теб ..
еднакво - обременяват и после изчезват
еднакво ги допуксам до себе си и ме нараняват
и ме боли бе?!

скубя си косите
и по дробовете си усещам
как в тях са попити хиляди лъжи.
имам нужда
нужда да си до мене сега.

писна ми да ви вярвам
ето ме изгубена и кървяща вътрешно
не мога да си позволя това крайно външно скършване
не мога да си позволя да ме видят отново слаба!
НЕ , ще си изиграя представлението до край.

чувствам как стъпвам все по нестабилно
по заледеното небе
едно крещящо пропадне
една неизбежна криза
нервите ми са протрити
от толкова свирене по тях
не , това не ви е скапана китара.

чувствам се цинична
сякаш цялата привидна красота
се е изпарила от мен
чувствам ледените капки
да барабанят по голият ми гръб
нощем се опитвам да говоря
но всички ме гледат неразбиращо
не говоря с думи
а само с онези душевни състояния
и имам чувството че никой не разбира
всеки се прави че му пука
и това фалшиво интересуване
след като веднъж те изоставят какво
да вярваш на всеки ли трябва..?

Ето ме в нищото
не зная къде ще отида
дали някой ще има там
поредното лутане
из мрачните дълбини на нищетата
на едните терзания
на едната пустош - гора
изпепеляващо ми действа самотата
самопоглъща ме или може би сама го правя.

седи си там някаква мъка
навътре в ириса
и не мога да я изплача
усещам я като прашинка - така дразнеща
и говоря грубо на стените
пиша , не деря с нокти
СТОЙ ДАЛЕЧЕ?
иде ми да го крещя
а всъщност значи
ела по близо..

двусмислени знаци
грешно ги разбират
грешно ги чувствам
накрая аз съм грешна
и всичко се повтаря отначало.

играя си със стрелките на часовника
и се мъча поне веднъж да не съм
част от цялта тази паралелност
правя дупки в реалността си
и си измислям мой свят..
тровя се в шизофрения
и се оплитам в паяжини с мрак.

непривично вкусвам
поредната горчива доза кафе
и знам че нямам нужда от повече горчиво
но пия с надеждата
от толкова много горчилка
сладкото да дойде по бързо..

And it's been awhile


Ето ме там проправяйки си път през мрачината стаила се в душата ми и мъчейки се да пусна лъчите на слънцето в себе си.
Ето ме там в далечината , поспряла и замислена - дишаща катран , бореща се с призраците си.
Ето ме там на ръба , разперила ръце , готова да полети , но не ме е страх да падна , защото ти си там и знам че би ме хванал.
Ето ме там ходейки боса в морето , усещайки всяка песачинка , всяко камъче , всяко едно ръбче и този път не се чувствам крива .
Ето ме там където вярвам , че за пръв път се усмихвам истински.
Ето ме там където съм с теб и в този момент - всяко едно нещо ми е незначително.

Колко хиляди километра навъртях , чувствам се почти като самотна кола , пореща пустоща или така наречената магистрала на животът , чувствам се като вълна точно преди да се разбие , набирам скорост , завъртънето ми е перфектно и накрая се разбивам в брега и отново събирам сили за да стана голяма и силна , но този път не искам да мисля за разбиването , а по скоро за израстването .
Виждаш ли , колкото по разнебитена съм , толкова повече се чувствам израстнала във който и аспект да го погледнеш , болката малко или много те учи да надрастнеш чувството на болка или вече може би свикнах да ме боли или просто не ми пука.
Преди бях слепец и се лутах , само и само с единственото желание да вида един скапан слънчев лъч - а те през цялото време са били пред мене - един след друг , а аз все така сляпо ги игнорирах и се бях самовглъбила в собствената си мизерност , някак си достатъчно призраци ме преследваха , точно като всеки друг детински страх спрях да вярвам в тях , спрях да се страхувам , защото знам че всичко което имам е едното ми единствено тяло , единия скапан момент и от мен и само и единствено от мен зависи дали ще му се радвам или не , в крайна сметка човешкият живот не е безкрайно дълъг та нека поне си го живея в хармония.

След хиляди стъпки , хиляди дни ти си първият
първият на който позволявам да ме докосва по белезите
да ме целува по болежките
и някак на сляпо отново се доверявам
дори не знам защо - чувствата отново ме подтикват към глупости
но в същото време не смятам , че греша.
След толкова дни ти си първият
който изпълва душата ми с звукове ,
който кара кожата ми да иска да се съблече
и да остана гола пред теб - само едната плът ,
чисто истинска , без маска
без фалш
без каквито и да е игрички.
След толкова дни само ти
успя да подредиш хаоса ми
да изцедиш хлада ми
да укротиш глада ми
да укротиш съществото в мен ,
което е агресивно
което е изпълнено с омраза
което го е страх.

друг такъв не помня
да съм срещала..

след толкова дни
не се роня и не треперя
защото пръстите ти ме докосват
с нежността на пролеттният вятър ,
който грациозно гали първите листа
по дърветата , без да ги нарани
без да ги обрули.

след тежката зима
само ти без страх
се потопи из моя мрак
облече се в него
и го обели като ненужен пласт кожа.


едно време дишах страх , сега вдишвам надежда..страх ме беше да заспя и винаги будна очаквах нов катаклизъм да се стовари върху така или иначе разнебитената ми повърхнина ..
нощите стоях в очакване , на някой , на нечии глас , който да ме повика някъде от мрака и да ме спаси от собствените ми демони
сега знам че трябва да се изправям сама срещу тях , за да мога да ги преборя
изгревите ги изпусках с плътно затворени клепачи , от страх да не ми изгори ириса , от страх да не би да се доверя на някой..
малко по малко пораствам и виждам как самият страх ме разрушава
не знам колко подходящ си за мен или колко може би съм наивна
нито знам какво би се случило
знам че не ме е страх от теб
знам че се вслушваш в мен
знам че усещаш диханието ми когато те прегърна
знам знам знам
знам че мога да бъда себе си без да се страхувам!

лазурени облаци за закуска
слънчевата ти усмивка за успокоение
сгърчването в обятията ти - сигурност
и нищо друго не искам вече.



"It's been awhile
Since I could hold my head up high
Since I first saw you
Since I could stand on my own two feet again
Since I could call you
But everything I can't
remember as fucked up as it
all may seem the consequences
that I've rendered I've stretched
myself beyond my means

It's been awhile
Since I could say that I wasn't addicted
Since I could say I love myself as well
Since I've gone and fucked things
up just like I always do
But all that shit seems to
disappear when I'm with you"

Lost and Delirious

Вървях , вървях толкова дълго и най накрая успях да стигна до момента
в който съм на върха и гледам надолу , чувствам мизерията която беше приклещила цялото ми същество като едно менгеме , гледам към слабостите си , към паденията и многократните унижения в името на разни личности.Гледам себе си от очите на някой страничен наблюдател и не мога да се позная. Такава промяна за каква кауза?

"WILL I EVER FIND MY REFUGE NOW
EVER KNOW MYSELF AGAIN
WILL I EVER LEARN TO TREASURE THE ONES I CARE FOR
EVERYONE LEAVES IN THE END
DOESN'T MATTER HOW HARD YOU HOLD ON
DOESN'T MATTER HOW MUCH YOU DRAIN YOUR HEART FOR

Trust kill on my mind??"


Има думи , които ме е страх да изреча
страх ме е да ги кажа защото не знам
как ще ми отреагират
има думи от които ме боли
и такива които ме карат да се усмихвам
галят студната ми кожа
като слънчев лъч през ранният март
и не чувствам хлад , защото той вече
се е пропил в мен
и съм привикнала.
Има ръце от които не ме е страх да ме обгърнат
и целувки които не са ми солени.
И някога имаше и едно момиче
което не се страхуваше да посегне към звездите
дори и да не ги достигне ,
но то потъна някъде след като почти се удави
там в онзи дълбок океан , който ще те потопи
само с едно движение
- би те заличил
- изтрил
- без помен от теб...
поредният беден нещастник , който бива смазван.

Има думи които виждам оцветени
само в неговата усмивка
и само там намирам смисъла да продължа.

Има хора за които тихичко си спомням в нощите
и плача само защото ми е мъчно
защото са ме изоставили ,
но се събуждам за тези които са до мен.
и се усмихвам с лека усмивка на слънцето
и ми е щастливо
защото намирам смисъл в това да съм жива
и го оценявам.

но нека не съм толкова съмовглъбена вече в мойта самота ,
време е да ме напуска
вече не се чувствам накъсана
и разнебитена..
пренебрегвам си природата
и не искам да мисля за преди
всичко остава в пръст и пепел
в прах и самоназвания
в лъжи и хора без лица
само едни думи и толкова.

Love is in teh air :)

Патент
на М

Питаш дали и другите
съм обичала така.
Не. Няма две любови.
Нека другите кръстят чувствата си
както пожелаят.
Аз твърдя: само ние се обичаме
само този път.
Един лингвист ми каза:
Ескимосите нямат дума за лед.
Има син лед, бял лед, прозрачен лед,
сух лед и всякакъв друг.
Питаш ги: Как казвате лед изобщо?
Покажи ни го, казват, и ще го назовем.
Защото в света няма лед изобщо,
и няма абстрактен огън.

Аз твърдя: само ние се обичаме
само този път.
Другите да си намерят дума.


- - - - - - - - - - -


От всичките ми бляскави
самоубийства досега
ти си най-тъпият бръснач,
най-засичащият пистолет,
най-изветрялата свръхдоза,
най-недостатъчно високият етаж.
След тебе оцелявам
и оставам половин човек –
прикована към леглото на подробностите,
неподвижна от кожата навътре,
сляпа за летящите мъже наоколо,
непромълвяваща и името си даже и т. н.

Влача се на лакти
из пустинята на твоето невръщане:
най-сетне съм змия,
каквато бях,
преди да се смемним
с жената под дървото.




п.с Радостина Григорова владее..

The Cure


"Times, Nothing's right, if you ain't here
I'll give all that I have, just to keep you near
I wrote you a letter, darling, tried to make it clear,
But you just don't believe that I'm sincere"

Когато спомените те заглушават какво правиш?Запушваш си ушите , притваряш клепачи и се опитваш да блокираш съзнанието си. А миналото? То боли ли те? Непрекъснато ли броди зад тебе като сянка и всеки път щом се обърнеш го виждаш , как се приближава с костеливите си пръсти и му остава още дъх разстояние за да те завладее напълно.

Много хора преживях и винаги си се чудя действително надраснах ли ги тия чувства , които дадените индивиди са проявили в мене , гледам стари снимки , разговори , припомням си моментите , детайлите , дори времето ако щете , какво са казали , как точно са се усмихнали , колко силно са се засмяли..една тиха носталгия се заражда там някъде в дълбините на сърцето ми и то тупти по кръпките , тупти по болежките и старите песни с така удобните и красноречиви ритми , толкова малко думи а такова въздействие..и се унасям в своите мисли , но не мога да заспя.
Вече не сънувам красиви сънища , нито красиви лица. Останаха ми само сенки , които нашепват имената на всички , които ме загърбиха , ме изоставиха и аз в своята несигурност затъвам и се губя , винаги се губя. Имам някакъв страх от собствената ми личност .
Събуждам се . Студено е , цялата съм плувнала в пот. Поредната нощ с тези сенки от миналото , които са се загнездили в мен и не искат да си отидат или аз не съм готова да ги пусна. Странно е , но не съжалявам . Винаги съм давала всичко от себе си и съм изживявала моментите на 110 % ..

Без преструвка , без даже капка лъжовност съм се излегнала , душата ми е гола , съблякох си всичката плът и сценичност , всяка люспа от кожата ми си свалих и бронята махнах , маската я захвърлих в ъгъла и ето ме гола и доста по лека и освободена , сама в моя замък където няма кой да ме нарани и да остави още белези , няма хора които да ме надраскат с груби думи или необмислени действия , сама музиката леко гали кожата и сетивата , играе си с сърцето ми като усилва ритъма му , протяга лениво въображаемите си ръце и разрошва леко косата ми , като небрежен полъх на пролетен вятър..

Разхождам се из рамките на границите си
една недовъшрена симфония
вглеждам се в късният залез
и усещам смута настъпил в дълбините ми
последният лъч обагря чертите ми
и изчезва
обгръща ме само едното небе
и оковите на едно тяло
само това спира душата ми да
полети и да се понесе
с нощният бриз по студеният пясък
да бъде вълна и да милва нечии нозе
да бъде солена и опасна
да я боготворят и да се пазят..
и накрая да си отидат
те винаги го правят.

Неизказани думи
търсят обятия в които
да се впуснат.
Недовършени чувства
обикалят самотно
в своята празнота ,
давят се в петната
на едното лабилно ежедневие
и жадуват за блянове и приказност
жадуват за ласки ,
които не биха ги ранили..
не биха ги счупили.

А преди бях картина
и всички оглеждаха
платната и цветовете ми
после избледнях
и не поискаха да ме реставрират.

Трескаво пръстите
пишеха
и устните нашепваха думи
но не ги изричаха
само ги оформяха
тихичко се отваряха
и ги изговаряха
да не би някой да чуе.

Тихичко гледах луната ,
музиката отново продънваше
съществото ми
а хилядите звезди
осветяваха мрака в мен
изпълваха ме с копнеж
да счупя своите окови
да ме нарисуват отново.

Само наивността ми ме раняваше
но това беше преди
много преди тежката зима да дойде
преди земята да се разцепи
изпод краката ми
и да пропадна в тъмната бездна
където всичко е еднакво
хората са без лица
нямат и силуети
само сенчесто влиание
и тъмно минало.

обречена съм вечно да се отдръпвам вече
и не искам повече
красиви лъжи от красиви хора
по добре студената истина
която да ме заледи със студ
от колкото това досадно
"отивам си - връщам се"
"оставям те - нужна си ми пак , идвам."

- Не , не съм ти играчка , не те искам , не искам неискренност.

словата оттекват
и само се впиват в
грубата стена ,
където още десетки такива
са забивани от времето.
невидимите епитафии
невидимите чувства
остават си нечути
вовеки
от тези за които са предназначени.


Днес избягах , вчера също ..цял живот бягах , но днес се оттърсих от страха си да изгубя за пореден път контрол над себе си.Готова съм да поема отговорнност и да отворя клепачи , въпреки многото падения съм имала и възходи и благодарение на 6 човека бих продължила и до края на света . Щом има достатъчно слънце което да огрява дните ми и въздух , които да дишам , няма някой който да ме спре.
И с колкото и лъжи да ме засипват ежедневно , не бих спряла да вярвам , не бих спряла да чувствам , че съм много повече от поредната епитафия в поредната каменна стена!


I'm searching for the cure
This is a sickness.
Can you hear me love?

I am , I'm not..I was..I've had?

Вече ме е страх да дишам
страх ме е да си поема дъх
да повярвам че някой всъщност се интересува от скапаната ми личност и иска да ме опознае иска да е с мене , иска да ми е приятел , уважава ме и държи наистина на мен.Толкова много разочарования , че ми писна да вярвам мамка му , а понякога ми се иска да съм зла жестока и безкруполна , да мразя до дъното на душата си която дори не знам дали я имам , не мога да я пипна , не мога да я видя , да я усетя , не..в мене няма нищо "само мърсотия" само една черна зееща яма и толкова. Под всичките ребра , органи , плът ..само едно небе , безкрайно чисто , утопично и вярвам , че бих полетяла , но вече ми скършиха крилата и не съм божествена , дори не мога да стигна до своя рай , стигнах до брега и като шибана вълна се разбих , умрях , умря нещо в мене за пореден скапан път ..
И страха , страха дето разяжда тялото ми като гадна ръжда по някой инструмент и така гния гния и накрая се прекършвам , цялата съм в дупки , агонично се раздирам , крещя ама никой не ме чува - точно от онези крясъци , които толкова силно викаш , но никой не иска да те види , те всичките са слепи за тебе и за твоите болки и ти сам самичък трябва да оцелееш , да издрапаш , да оцелееш. В крайна сметка всичко се стича до едното оцеляване , а за него колко си готов да дадеш , да продадеш от себе си , да лъжеш за да се опазиш , да нараняваш , да се погубваш.
Не искам вече да съм такава "силна" "оцеляваща" "смела" - не аз не съм нито една от тези типове , нито една от тези образи , нито една от тези хора?
Дори и сянка не съм , не знам реално какво успя да остане от мене . Всеки път ми трябва толкова шибано много за да успея да се подам от глупавата си черупка , успея да направя крачка и винаги изскача някой скапаняк , готов да ме убеждава колко съм крива , колко съм глупава , как не ставам и за пореден път бивам набутвана навътре в черупката и чакам докато не събера достатъчно "смелост" за да подам глава и пак да повярвам , че всичко ще бъде различно , че няма да ме нараниш и всичко се случва в абсолютно същия ред..винаги един безкраен скапан кръговрат и няма тайна вратичка или прозорче и няма значение колко силно дращя с нокти по шибаните стени , колко сълзи бълват очите ми и колко болка усещам там в безкрайният космос - моето тяло.
Едно тяло - затвор . Каквото е вътре не излиза от там , съмнявам се и в тебе , и в нея , и в него. Не заслужавате нищо .. не заслужавате дори да умрете.
И мамка му само в скапаната си смърт сме еднакви , всички равни - и бедни и богати и скапаняци и курви и чикиджий и боклуци и наркодилари и мутри и умни и тъпи , цялата мръсна гадна сган , която може да я има на тази земя.
Всичките бе , еднакво гниещи , разпадащи се , с оголени кости , само прах и пепел.
Нищо повече .. "по добрата част от света - мъртвите" толкоз. Те не лъжат , не убиват , не те нараняват , не нагрубяват..просто си лежат там в гроба , докато червеите не ги довършат , и времето.
Защо всичко трябва да се измерва , нямаме си достатъчно граници ли или предразсъдъци ..прототипи , стериотипи и всякакви етикети и прочие..
Може ли човек да умре за един момент , само за 1 мимолетен момент , който ти спира дъжа , отвлича те от жалката реалност и ето ти я , твоята утопия всичко се нарежда по някакъв начин и си на върха..ще чакаш ли още такива , ще изтърпиш ли още сиви дни или би умрял като си толкова щастлив а? Би ли?
Ех и се чувствам някак си прокълната , защо всичко на което държа ме напуска , отива си , без дори едно чао , без едно телефонно обаждане ? прегръдка
а всичко което исках беше на някой да му стига това да ме слуша как дишам и да ме гушка в скапаната нощ.
Е добре ми дошъл следващ ден..
аз продължавам да си чакам моя момент - бих ли умряла за него..?

"Тя е...
...като сградата, която |толкова много обича.
Малко ощърбена по ръбовете,но ако се вгледаш внимателно...
...е самата красота.
И единствена по рода си.
И въпреки, че я нагрубих и отблъснах...
...тя се превърна в гласа в главата ми.
И не мога да си я избия от там.
А и не искам да го правя.
Така че ще запазим обществения център.
Защото и дадох дума...
...и защото сме дали дума на хората."




Two week Notice


http://zamunda.net/details.php?id=116383

зодии!!!



моя милост ;р

Рак
Планета: Луна
Плюсове: чувствителен, отговорен, деликатен, грижлив, дълбок, верен
Минуси: самотен, раним, прикрит, затворен, обидчив, нерешителен
Мании: съвършенството, съмнението

Около пълнолуние може да се превърнат в абсолютни откачалки, а когато Луната започне да намалява, сякаш униват и търсят утеха, уют и закрила. Тези лунни човечета са сякаш от друга планета, притежават много дълбока и ранима чувствителност и често ви се струват затворени в себе си, сякаш като Малкият принц са попаднали на странно и необичайно място, което не познават.


Това са изключително богати вътрешно хора. Рак е интроверт - той носи дълбоко скрито в себе си своята същност, емоции и душевност. Трудно се разкрива пред другите и доста често е сдържан, плах и стеснителен като характер. Дори тези Раци, които много приказват, хихикат се глупаво, подскачат от тема на тема и ви се струват повърхностни, всъщност… най-вероятно така прикриват себе си. Това е маската, с която се опитват да държат другите далече от вътрешния си свят.


Жените Рак са най-крехките и нежни създания, за което сте чели само в детските приказки. Това е онова момиченце в бяло от детските ви момчешки сънища, за което сте готови да се сбиете и с два пъти по-гигантски батко. Дали някой ден ще разберете защо сте си загубили ума точно по нея, не е съвсем сигурно. Както не е ясно и дали ще научите някога кое е по-вярно - дали, че тя е само една романтична принцеса или лунатичка, която просто не е с всичкия си.

И така е аз съм откачена , романтична до неузнавемост ..говоря много , смея се още повече , имам си маската ;р страх ме е от хората (: Не съм за тук , не пасвам никъде
през 99 % от времето се чувствам самотна , крия си се в черупката , искам да притежавам и да ме притежават..дейм ако не бях толкова чувствителна..

и сега той..

Близнаци: 3 в 1 без Nescafe
May 25, 2005 in Uncategorized by yovko | 16 comments

- Слушай… Знам един начин да си почиваш, когато искаш…
- Винаги искам - каза фенерджията.
Защото човек може едновременно да е добросъвестен и мързелив.

“Малкият принц”, Екзюпери

Стихия: въздух
Планета: Меркурий
Плюсове: бърз, пъргав, умен, работлив, способен,
Минуси: хаотичен, неподреден, вятърничав, лъжец, несериозен, дечко

лъжец , несериозник (дейм право в целта)!

Ако искате някой да ви излъже красиво и умело, че свят да ви се завие обърнете се към някой Близнак

Олеле! Влюбили сте се? Да - знам, че никак не е трудно - те са адски обаятелни… Но сега няма да хленчите. Ей тъй, както си ви обича много може да хукне да потича с приятели и да се върне чак другата седмица или въпреки, че е бил толкова нежен вчера, днес съвсем ви е забравил. Е, ако не бързате да го зарежете точно днес, със сигурност утре пак ще е различно и не по-малко вънуващо и обаятелно. Не се опитвайте да спорите с тях - няма смисъл. Да, разбира се, още по-глупаво е да се напъвате да ги надприказвате.

Ако реши да ви спечели, вие сте обречена, особено ако сте интелектуалка - ще ви омагьоса за отрицателно време. Ще ви свали всички звезди от небето, а на следващия ден ще отмени срещата ви без някаква причина - не, не е гадняр - докрая на седмицата ще ви се обади пак - обещавам ви. Все ще се сети за какво.


мразя красивите лъжци още повече лъжите им -.-
нян скапана шизофренична раздвоеност..

източник : http://yovko.net/

On wing of Lead

Утаявам се в страховете си
похабявам си емоциите и мечтите
в мисли за тебе.
не ги заслужаваш
не ме заслужаваш
самата аз не знам какво заслужвам.
Очите ми ме заболяха да плача
и сама съм си виновна за скапаната ми чувствителност
и буцата в гърлото ми не спря да ме дави
да ме дави в собствената ми болка и отчаяние.

Не съм ли достатъчно добра?
къде сгреших отново.
и ако кажа че искам да те мразя
ще излъжа..
кога най накрая някой
ще държи на мене
ще е там за мен ,
наистина.

Усещам сърцето си като
една гнила ябълка
от която бълват червей
замазвам си света
с черно бели истини и лъжи
и ми е все по трудно да дишам
защото накрая всички ме предават
и си отиват
и никой не може да разбере..
никой не иска.

И ето още една треска в тялото ми
още едно разочарование
и се чувствам все по слаба
толкова много ли е да искам да те видя?
да ме гушнеш и целунеш
и просто да си остана така в обятията ти.
жалка съм
гния си из мизерията ми
чувствам се далечна за себе си
непривична някак си
остана ми само скептицизма
не ти вярвам..
на никой не вярвам

хората лъжат и си тръгват..

Closure




Хей и кога ще пораснеш?
болката е навсякъде
в главата ми
в сърцето ми
не знам къде ме боли повече.
До кога ще съм толкова наивна
и ще ти вярвам
на тебе?
на следващия
и ще се ебавате по един и същи
брутален начин.
МРАЗЯ СЕ
не искам да съществувам
не искам да ме боли
станах толкова лесно ранима
пречупена
и нямам сили за повече
да се боря
да се правя че съм наред
тъкмо свикнах с проклетата самота
и ти дойде
да я изсмучеш от местата където се беше загнездила
и сега няма какво да замести
страха , който се е родил там.
И никога не съм била по уязвима
искам да крещя
искам да се самоизрежа
да си откъсна буквите
но не и отново
да плача
и да бъда разбита?
РАЗБИРАШ ЛИ МЕ?
исках само да си отвориш очите
защо никой не ме оценява докрай?
какво съзирате в мене
не съм само скапана обвивка
имах си вътрешност
чувствах
но сега искам да мразя
и да ги боли всички
нарекоха ме стъклена
и нека
порежете се на остротата ми
кървя със дни
а още не съм се отекла
един цикъл на емоцията
която не затихва
а само изгаря по силно..
изхабих се по краищата
уморена съм да целувам
и да вярвам че е истинско
ръцете ми застинаха там в
глухия въздух
глух за тяхната топлина
и сляпото им желание да бъдат
обгърнати
тялото да бъде обгърнато..

но не само студ
- 10 градуса
и една идиотка
дето си мислеше че
някой би я обикнал
майната им на всичките ..
мразя се в очите които се оглеждам
в очите в които те желая
с които ме посичат
и които забиват думите си безвучно
в грапавия ми кървав ирис..


едно време бях толкова невинна
и чиста
дишах и се усмихвах без да злобея
сега
единственото което вдишвам
е собствената си празнота и злоба.
празно е
празно празно празно
някой успя толкова бързо
да ме опразни
както и успя да се нанесе

мразя дните в които
дори музиката не носи щастие
в които болката е толкова силно
залепнала по кожата
че трябва да я обгарям
толкова много
за да се чувствам силна.
мразя да желая
нещо , някой
за който не съм сигурна?
някога изобщо беше ли наистина с мене?

Listen Me..


Какво мога да кажа на някой освен
просто да ме слуша , да ме слуша истински , да попива думите ми , ако ще даже да си ги представя ама просто да ме слуша..
точно това и изпитвам момента слушайки песента на Белослава , нашепваща в главата ми

"Слушай ме , слушай ме..
Хей, слушай ме!
Колко много пъти съм те срещала
насън или наяве аз не знам.
Хей, слушай ме!
Искам само да ти казвам колко мил,
добър и истински си с мен всеки ден.
Хей, слушай ме!
Искам само да те има и във лято
и във зима и да бъдем заедно завинаги.
Хей, слушай ме!
И очите и ръцете и лицето
и сърцето искам само те да са до мен."

така и аз само да ме слушат..

Напоследък уж все мисля за тия неща и си мислех ,
че когато се държа абсолютно ужасно с всички и се правя че не ми пука
тотално на абсолютните 100 %
както си мислех че по тоя начин ще накажа хората ,
които много често обичаха да се гаврят с милите ми емоции и прочие
и не го забелязваха
и хем бях права за себе си
и хем грешах.
Не съм аз човека , който да ги наказва
не не съм силна
и много пъти и аз не знам какво правя
и коолко наранявам хората на които държа всъщност.
За Бога(същност това си е богохулство , тъй като не вярвам в Бог)
ениуей аз правя по 3784231433344332 грешки на ден
и просто съм никой та да седя и да търся чуждите грешки
та да се опитвам и да ги оправям.
Моят скапан живот в повечето случай мирише ,
а аз седя и се чудя как да помагам на хора ,
хора които тотално не заслужават моята помощ ,
че дори и това че говоря с тях им е много.
Все тая сега има някой за който да се старая
да съм по добър човек ,
даже не знам дали този някой изобщо му пука от факта
и знам че едва ли някога би го прочел
но няма значение
ТОЙ ме кара да дишам скапания въздух отново
дава ми сили да мечтая
и да си направя животът колкото цветен си поискам..
той той той
той е мойто слънце
моята причина , моя симптом да съм не болна
което е странно тъй като имам симптомите
на индивид болен от любов може би.
възможно е и да го надценявам
както почти винаги правя с хората
но този път имам по добро чувство дори и съвсем малко.
Та да имам си и добри причини
с него нямам нужда да се старая да съм някой човек
тоест мога да сваля гарда поне за малко (и със сигурност греша)
но както наскоро четох
за всяко нещо си има цена и почти всичко е мед и лайна :)
много лайна малко мед , ама такъв е животът..
и няма безплатно щастие
или си готов да си дадеш жалката душа
и разбитото ти сърце да бъде разбито за пореден път
да се гърчиш от сълзи и сополи
да седиш много нощи будна и да се чудиш
къде си сгрешил и защо винаги нещо се преебва..
е отговора е един не си бил готов да дадеш всичко от себе си
за да получиш истинското щастие..
съжалявам че така глупаво парафразирам
но действително ми харесаха тия неща
и си ги поразвих с мой думи..
та най накрая съм готова да дам много от себе си
за да я получа шибана любов
и не смятам да се отказвам от идеята си
ах и колко наивно мисля
аз дори не знам по какъв начин ме чувстват..но искам искам искам да е истинско
и да си пея "слушай ме..слушай ме"

в тоя ред на мисли т.е откровения
да успях да бъда гъз
и да успях да нарня хората , за които ми пука
въпреки това което се е случило между нас
и странно как от това че ме боли
и че не виждам друг начин да променя едно нещо
наранявам - действието което ненавиждам толкова много.
ех не е лесно да се правиш и на най злият хейтър..
дори ме набедиха , че съм льо по дяволите...
сравниха ме с нещо което се мрази само по себе си
и се обича за това което е..


така си е ..след цяла седмица кибичене в нас
говорене по гсм-а до сутринта с един чвор
и то няколко вечери
след толкова лекарства
и доктор хаус
диагнозата ми е ясна : тотален кретенизъм в напреднал стадий
също така мисля че съм щастлива
и че имам всичко което ми трябва за целта
е сега освен да спя
не ми остава друго..
за всички четящи били наранени от мен сори ;р (може би е било малко в повече умишлено)
а сега ще се отдам на лениво спане и излежаване до 1 наобяд :)
лека..
и помнете не просто да чувате ами

слушайте ..слушйате

White Trash Beautiful

Дни в очакване , което изнервя
дни през , които дишам и се надявам.
Да бях щастлива , но ми е едно такова несигурно съвсем се зачудвам в какво и на кой мога да се доверя всичо ми е едно относително.
Не се разбирам , страх ме е да повярвам дали всичко
което очаквам с такова нетърпение би се случило
ами ако отново си остана сама и в калта :/
ако отново всичко на което съм се надявала се срути.
Животът ми се руши
по всяка една точка
вече не мога да си казвам "да да аз съм силна"
не че не мога да съм
но това незнание ме прекършва
счупва ми мечтите в всеки един прешлен
ако имаха такива..
съзнанието ми кръви и бледнее
докато се утаи бая болка имам да чувствам.
Всичката тая суета ми бърка в ребрата
не мога да намеря правилните думи
за моята шизофрения
една чаша несигурност
хайде още една
ами ако този път отново съм по гръб
ами ако ти си тръгнеш
ами ако?
и после не мога отново да
си предложа сърцето на следващият тип
и после не мога да твърдя че не ми пука
по лесно ми е да мразя всички
и да съм нон стоп на автопилот
щита да не е изключен ..
а сега така се разкрих
че ако пожелаеш би ме счупил веднага..
не знам
не мога
не искам
греша с тази моя предпазливост предполагам
фак ит..

Just Cry Baby Cry







(Don't cry no more)
Cause every tear that flows falls into the ocean
And rises to the sky
And then the rain will come
Right before the sun shines...


Пъзел от мисли
вече не знам коя част за къде е
говоря сериозно
но сякаш хората изгубват интереса си
още щом проговоря.
Свикнала съм да разочаровам
и на обратното съм свикнала.
Жертва или Нараняващ
няма разлика
била съм и двете
била съм и без двете
била съм и никой.

Има ли значение
така или иначе
не ме взимат на сериозно
без значение съм
ех
поредното прибиране
и няма очакване
едно глухо отекване
един безкраен вой
агонични пристъпи
на болно създание.

Думите ме пресъздават
думите ме издават
думите от които боли
думите като сол
думите върху раните..

Обратно отброяване
на изминали сенки
шаващи по грапава повърхност
бягат и се завръщат.
завръщат се
и се впиват в плътта
хапят и късат жадно
пируват с моите страдания.

Ох тези дни ми така никакво ,
че не мога да разбера защо и как успявам
да изпадам в такива крайности
така честа смяна
една голяма буца ми е заседнала в гърлото
и не мога да я преглътна
тежи ми.
Имам нужда да не съм сама
имам нужда от усмивки
а се чувствам странно цветна
в сив свят
не съм на място
не съм се чувствала някога
аз не си пасвам просто никъде
мамка му и скапана работа.
мамка им и на хората
идиоти..

Вдишвам се огорчена
напуснах себе си
затръшнах вратата
завъртях ключа тъкмо няколко пъти ,
изхвърлих навика и
го настъпих няколко пъти,
колкото да го заболи ,
но не и да умре.

Раста без корени
неусетно ме затягат
бурени
недостиг на емоционалност
недостиг на сигурност
недостатъчност на въздух
и на някой , който да
ме полива
с топли думи , нежни ласки
да ми гали наръбената кора
разцепена
и да ми лекува лъжите
съхнещи по лицето.

Завързала съм си въженца
така или иначе съм нечия кукла
неясен е кукловода
вървях дълго по коридорите на мълчанието
често си сменяхме ролите
с сянката ми
тя е повече мен от колкото аз нея
тя не знае да губи
и не е тъпа лигла
тя не обича романтиката
и хапе когато трябва
тя е моето покривало
когато ме боли прекалено много.
тя ме пази ,
тя ме обича
тя е моят най голям враг
и най добър приятел
тя е аз и в същото време
е някоя друга , непозната.

Раздирам си образите
очите ми възпоизвеждата
една неяснота
и създават погрешни впечателния.
Трудно ми е да се изчисля
страха пуска корените си
се по надълбоко в сърцето ми
омотава го
като на макара
кой някога
би издърпал конеца му?

Впускам се в
прекалено обяснения
кога ще ми стане безразлично
и ще съм една безвременна
жестока и неясна
сега все едно някой
е забравил да ме научи
как да съм скептична
и недоверчива.

под похлупака на съмненията
се вплитат
просто низ от дни
в които
аз си увивам
думите така близко
до лъжите , че
ги бъркам
и самата себе си обърквам
тази раздвоеност ме плаши

разнебитена съм
като лодката на рибар
и той е забравил за мене
оставяйки ме да
тъна в разрушение
и дупки..

Keep Steppin



Остъргвам си мислите ,
нека да са по остри та поне да наранявам качествено.
Студено , с това бих се изчерпала тотално.
Душата ми я чувствам , като една кална яма
дълбока , поглъщаща каквото и попадне и гладна.
О , да гладна е - за нови падения ,
не и стигат униженията , все така наивна , все така доверчиво
гледа и уж вярва..
и се почва провал след провал
но вече си казах че не мога да позволя на себе си
да плача , не знам
усещам се провлачена и някак си грозно скроена
под тъпата кройка се усеща липса ,
която нагло се впива като кама чак до кокъла.
Дори не знам как стигам до тия ми състояния..
в един момент си толкова щастлив или се заблуждавам за пореден път?
Все още не се разбирам ,
не знам дали и хората успяват да ме разберат
изхабих си думите и гледам с тъп поглед унесено
някъде из пространството , крачка напред
ии ссе спирам там сред нищото
улиците криволичат и се разминават
хората се срещат и подминават
толкова непознати
и аз като слепец се чувствам
следваща техите течения
впускайки се в техният океан
на изпокъсани чувства , наранени егота
отъпкани пътища ,похабени мечти.
И не аз не съм празна
колекциорнирам си лица , гласове ,спомени
и разочарования.
Във всеки който съм повярвала и който ама
винаги обещава да е до мен , точно
като имам нуждата не е.
Да ,да тръгвайте си
защото тъпата дума е по вечна от вас
винаги - куха , като всички вас "приятели мой"
присъствието изстива
и накрая ми остава едното прозрачно обещание.
Не искам повече да ме нараняват ,
не искам да се страхувам от това да допусна някой до себе си
не искам да се страхувам от това да обичам
ах да ..не искам
но как мога да се доверя изобщо НЯКОГА?



for every boy that she allows to step on her heart
she comes one step closer to findin what she needs
the sad part is shes still stuck somewhere behind the start
still doesnt know what it takes to make it leave
that tattoo bleeds upon the paid dues
break the rules, to balance the odds, challenge her god
the untrained eye thinks shes got it all together
but the first time i seen her smile i knew better
right down the letters, piece them in order
make sense out of a sentance, give the picture a border
got to sort through the images that clutter the soul
but the photo got fried cause the shutter didnt close
over exposed, too many steps, too soon
killed the pain with a jameson under a blue moon
she climbs, she cries, she waits
how many more can she take before her legs break

=)



Тъкмо тогава се появи лисицата.
- Добър ден - каза лисицата.
- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Тук съм, под ябълковото дърво...
- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...
- Аз съм лисица - рече лисицата.
- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...
- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.
- Ах, извинявай - каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
- Какво значи "да опитомиш"?
- Ти не си оттук - рече лисицата, какво търсиш?
- Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"?
- Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете..., мисля, че ме е опитомило.
- Възможно е - каза лисицата. - На Земята могат да се видят всякакви неща...
- О, не е на Земята - каза малкият принц.
Лисицата бе много озадачена:
- На друга планета?
- Да.
- Има ли ловци на тази планета?
- Не.
- Това е интересно. А кокошки?
- Не.
- Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.
Но пак се върна към мисълта си:
- Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...



Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо...
На другия ден малкият принц се върна.
- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.


Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.
- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...
- Разбира се - каза лисицата.
- Но ще плачеш! - рече малкият принц.
- Разбира се - каза лисицата.
- Тогава не печелиш нищо!
- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.

Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.
И розите много се смутиха.
- Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.

И се върна при лисицата.
- Сбогом... - каза той.
- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.
- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...
- Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни.