They say jump and you say how high..










Дъждовно , чак ми сковава погледа , измива ми маската и грима ми се стича по безизразното лице.
Всеки гледа да бяга след лудостта си , всеки се крие под волана и страха управлява вместо него ,
всеки изплашено гледа назад и се лута из спомените си , из праха и пръстта , калта лепка между краката ти ,
защото все пак вали , дъжд който никога не е спирал ..
винаги над този град , винаги над мен , винаги над тази улица , над тези блокове - преследва ме ,
преследва ме дори из сънищата ми и няма бягане.
Не можеш да набягаш нещо , което е вътре в тебе и те разяжда както ръждата самотния болт , времето минава
а лек няма и всичко което получаваш е повече егоизъм.
Окей извинете ме за съществуването ми , продават ми лъжи
продават ми фалшиви нагли физиономии , те ми казват да скачам и без да се замислям скачам
впускам се някъде в течението и накрая нямам сили да се боря , да бягам
просто чакам някой бряг на който да се спра поне за малко , поне за минута..
Празното не може да се запълни , само се менка с нова доза мълчанка между теб и мен
между хладното и плашещото , слънцето ни огрява , но не затопля кръвта ни , не ни кара да се усмихваме
просто си бледнея на фона , като някакво петно и съществувам някъде вътре в нищото
изциклила в себе си , в собственият си филм.
как може да се опитваш даже да си жив , когато приказната ти утопия е счупена като клон на дърво...откъсната , прекъсната е даже и връзката ми между реалността и сънят ми.
Будна сънувам , спяща съм будна - лудост вкопчила се в едно тяло , впила огромните нокти и реже , реже , реже плътта.
не , вече няма и плът просто една обвивка , като грозна опаковка на закачалката
като дреха , която не би облякал никога повече ,
като куршум в скапаната ти глава.
как мога да пиша когато мозъка ми кърви и единственото мастило , което може да съществува
е собствената ми кръв , обкована от собствената мизерия...
накрая съм студена и не чувствам нищо.Не се владея , не се контролирам , не плача
не достатъчно порастнах за да вярвам и в нечии приказки..на мене чудеса не ми се случват ,
плувам си из океана в който съм подвластна единствено на собствените си емоции , които могат да те счупят ,
които могат да ме изцедят.
Много много определения и нито едно не е достатъчно силно спрямо аспекта в мен , който му писна да страда
и просто си тръгна от мене , остави ме , спря да ме обитава и не мога да опиша как ми липсва.
А някаква част винаги изчезва , сякаш е някъде подарена из думите , които ти казах , докосванята по кожата ти , така топла мека искаща ме , а сега единственото което ме желае е студеното ми легло , в което ще се мушна късно вечер ще се свия на топка и ще прегърна навика да бъда сама
ще прегърна частта от себе си която след тази нощ ще си отиде
и сутринта ще се чувствам по лека и един ден няма да има на кой
и какво да подаря , няма да целувам от желание
ами от навик , ръцете ми ще са студени и плашещи те.Няма да съм нежна , няма да съм онова весело хлапе
ти каза "ти си малка" малка съм - за студа нали?
ама той не ме пита , директно се впуска в извивките ми и надвива наивността ми ..
а сега се питам "Как стигнах до тука"
скачах , скачах - за кого?
те искаха от мен да съм такава и онакава и винаги
"Петя това , Петя онова" , защо просто не ме оставиха намира да бъда просто себе си , защо все ме обсъждаха , коментираха , критикуваха все едно имах нужда от тях и техните забележики , защото когато бях готова на всеки да дам тази ми усмивка те ми раздаваха поредната игла и се чувствам като един игленик и толкова.
Сега няма детско , няма го малкото момиченце
което гледаше слънцето и се усмихваше небрежно , сега го има само единият страх
прекалено навътре вкоренил се в сърцето и всичко което остава от него е една каша.

Дни като този се плаша от себе си и от това колко безразлично ми е всичко и колко добра съм станала в играенето на разни роли пред разни хора и само вътре в убежището ми където мога да се скрия от света се отпускам , свалям си ненужните пластове фалш и вдишам от собствената си фалшивост...
когато заживееш отдалечен се отдалечаваш дори от себе си.Сега сама си споделям шизофренийте
и забивам в лирките на песните
източвам си оптимизма и го пазя за някой друг ден
завивам се с самотата ми понеже Той е далече от мене и даже не се сеща да се обади
а аз съм достатъчно жалка за да си прескоча още веднъж достойнството..и няма няма няма!
а той не разбира , той не знае
че моят свят се върти около неговия
че аз съм като един спътник а той е мойта луна
че той е моят океан а аз съм скапаният удавник..
и накрая ще спра ,
ще се спра
да обичам който и да е
защото освен рани и
крещене вътре в мене си , в собствените ми окови
друго не получавам
защото никой не знае
никой не иска да разбере
ставам си непозната.
чувствам си се чужда до такава степен че не мога да разбера
какво иска той от мене
и винаги аз съм виновната явно..
гладно , гадно , гибелно се заличавам боли ме болката самата тя ме боли
и бълвам глупости
а ми се искаше да съм от типа хора "болката няма значение вече"
нещо в мене се разцепи
и се чувствам като път , по който никой не минава
всеки заобикаля , по него няма цветя , няма стъпки , няма нищо..

дам дам дам дам аз съм нищо
нищожна по всяка моя ос

и се събуждам стресната
и осъзнавам , че пак съм бълнувала глупости на сън
а тебе те няма до мен
няма никой..