Keep Steppin


Да ме сглобиш можеш ли?
можел ли си някога.
съжалявам , съжаляевам себе си
за това че живея в измислени светове
за това че съм скапано интересуваща се
и не безразлична.

Давя се в бездната
на не-тата
на хората без чувства
на собствените си страхове
и отново грешка след грешка.

Студения вятър
обира нищетата засадена в душата ми
студения вятър прогаря дупки
дупки от лед в плътта ми
души ме с жестокостта си
и от мене не остава нищо друго
освен едно бездушно зомби?

А ти знаеш ли какво е времето вътре в мен
знаеш ли за буриите
за океана
за ураганите и светкавиците
и за вечният студ
бих зъзнала но не се поддавам
маската ми е от значение
както и преструвките заедно с нея .

Изтисквам се над цялата тази суета
и продължавам напред
с всичките сълзи стичащи се по лицето
с цялата болка преливаща в сърцето
и за кой да обичам?
за кого да вярвам
всички сте еднакви
а аз плуваща из моята утопия
невзряща наивна и глупава????

ИСКАМ ДА МРАЗЯ
ИСКАМ ДА СЪМ НИЩО
ИСКАМ ДА НЕ ЧУВСТВАМ
защо по дяволите
един път да дишам за себе си
и все някой ще ми отнеме диханието
от гръдта
от устните...

заслушвам се в глухотата си
и се плаша
от ударите на сърцето си
- за бога спри се..
защо още се бориш
за кой се бориш..???

и не знам
какво трябва да направя
за да се чувствам жива
и не не обичам живота
омръзна ми
да кървя под пластовете
под слоевете
под нищото
защото в мене няма нищо!!!
само скапаните чувства
които ме изсмукват
и се сънувам празна и малка
слаба и гърчеща се
под нечии крака..


просто идва пролетта
леда се топи под скапаните ми крака
а аз още не знам коя съм???

умирам из бялата си самота
и никой не може да ме отскубне
от моето опианение
пия и надигам бутилка след бутилка
самота
защо не ми кажете наздраве
нима не празнувате вашата смърт..

край !!! Hяма маска
само поредния
скапан ТРУП!

Across twenty six winters?

Поредната безсънна нощ , напоследък сънувам само кошмари и се буда потна
и стресната от случващото се в главата ми.
От какво съм болна , каква е диагнозата ми ,
нормална - луда? къде се намира точно границата между тези понятия. Къде
съм аз , къде е моята граница.
Една шизофрения , полепваща по ръбовете на всеки кът от мозъка ми , на всеки ръб
от тялото ми , по всеки нокът , по всеки кичур идеално пасваща.
Те не я виждаха - беше им по лесно. Те не говореха за нея - беше най добрия изход ,
те ме съдеха - беше най доброто решение , те не бяха мен - не знаеха какво ми е?
Те всичките виждаха една външност и тяло за еднократна употреба ,
гавреха се с мислите ми , караха ме да искам да не чувствам , защото си мислех , че така би
бил един много по лесен живот , изкарваха страхливото ми аз на повърхността
и най жалкото от всичко това беше , че аз им позволявах да го правят ,
понеже ми беше прекалено страшно и несигурно да ровя из дълбините на себе си ,
да намеря себе си..и се изгубих , лутах се дълги нощи , нощи като тази и като предишната
и знам какво е да искаш да умреш и колко трудно е да се усмихваш на тях , за да им докажеш
че си като тях с единствената разлика в това , че ти просто не се вписваш в тяхните представи
за нормалност , не спазваш техните стериотипи , техните морални наужкем ценности.
Пиех с надеждата да удавя душата си , пишех с идеята да изцедя целият този негативизъм
вътре в мен , нагрубявах за да не се домогнат до моята душевност , наранявах
за да не се вгледат в мойте рани.А ти искаш ли да ти ги покажа??? Би ли ги излекувал ,
би ли се опитал да бъдеш с едно напълно лудо и в същото време нормално момиче.
Във всеки от нас се крие по един луд за връзване и другият , който се опитва да е нормален
за да може да се впише , да се впише там някъде в светът им , да е като тях ,
но странното е че той действително е като тях или поне външно.
И аз се наранявах външно за да прикрия вътрешните си рани ,
казвах че нямам мечти и всички те са счупени , за да не ми ги откраднат
спирах да дишам , за да се почувствам поне малко мъртва ..
и всеки следващ ден губех по малко от собствената си същност
и се превръщах в един неодушевен предмет .
Страх ме беше да обичам , и се пазех от тази му любов..но колкото и да е пазиш тя не пита.
Всеки , който обичах или умишлено се отдръпвах от него или той си тръгваше от мен.
Когато се чудиш как да ме приемеш с тези мой странности , замисли се че просто не искам
да те изгубя , не те имам за вещ , нито за моя собственост - просто с тебе винаги съм се чувствала по различна.
Разхождах се из календара и си спомнях за всеки ден пропит с тъга и усещах едно порастване в себе си
всичките тия гадости дълбоко попити в плътта ми си казваха думата , но се надрастват
и важното е да имаш желанието да живееш с идеята , че не те е страх
че можеш да обичаш , че можеш да се довериш..
Дори и с мойте различни настроения , често променящи се и мойта двойнствена същност
се запитай защо го правя..
и не си отивай , не си..

Better Stay Away?


Всичко ми е една безкрайна гора
и същевременно пустош.
Обикалям безметежно и се износвам по шевовете
дишам прах и ми е писнало от хора
храня се с недоизказани слова и скрити погледи
втръсна ми да съм наивна , всичко се изчерва до едното поредно вдишване.
и хората : ?
Еднакви - бързащи , умислени
еднакви - докато те лъжат , докато бягат от теб ..
еднакво - обременяват и после изчезват
еднакво ги допуксам до себе си и ме нараняват
и ме боли бе?!

скубя си косите
и по дробовете си усещам
как в тях са попити хиляди лъжи.
имам нужда
нужда да си до мене сега.

писна ми да ви вярвам
ето ме изгубена и кървяща вътрешно
не мога да си позволя това крайно външно скършване
не мога да си позволя да ме видят отново слаба!
НЕ , ще си изиграя представлението до край.

чувствам как стъпвам все по нестабилно
по заледеното небе
едно крещящо пропадне
една неизбежна криза
нервите ми са протрити
от толкова свирене по тях
не , това не ви е скапана китара.

чувствам се цинична
сякаш цялата привидна красота
се е изпарила от мен
чувствам ледените капки
да барабанят по голият ми гръб
нощем се опитвам да говоря
но всички ме гледат неразбиращо
не говоря с думи
а само с онези душевни състояния
и имам чувството че никой не разбира
всеки се прави че му пука
и това фалшиво интересуване
след като веднъж те изоставят какво
да вярваш на всеки ли трябва..?

Ето ме в нищото
не зная къде ще отида
дали някой ще има там
поредното лутане
из мрачните дълбини на нищетата
на едните терзания
на едната пустош - гора
изпепеляващо ми действа самотата
самопоглъща ме или може би сама го правя.

седи си там някаква мъка
навътре в ириса
и не мога да я изплача
усещам я като прашинка - така дразнеща
и говоря грубо на стените
пиша , не деря с нокти
СТОЙ ДАЛЕЧЕ?
иде ми да го крещя
а всъщност значи
ела по близо..

двусмислени знаци
грешно ги разбират
грешно ги чувствам
накрая аз съм грешна
и всичко се повтаря отначало.

играя си със стрелките на часовника
и се мъча поне веднъж да не съм
част от цялта тази паралелност
правя дупки в реалността си
и си измислям мой свят..
тровя се в шизофрения
и се оплитам в паяжини с мрак.

непривично вкусвам
поредната горчива доза кафе
и знам че нямам нужда от повече горчиво
но пия с надеждата
от толкова много горчилка
сладкото да дойде по бързо..

And it's been awhile


Ето ме там проправяйки си път през мрачината стаила се в душата ми и мъчейки се да пусна лъчите на слънцето в себе си.
Ето ме там в далечината , поспряла и замислена - дишаща катран , бореща се с призраците си.
Ето ме там на ръба , разперила ръце , готова да полети , но не ме е страх да падна , защото ти си там и знам че би ме хванал.
Ето ме там ходейки боса в морето , усещайки всяка песачинка , всяко камъче , всяко едно ръбче и този път не се чувствам крива .
Ето ме там където вярвам , че за пръв път се усмихвам истински.
Ето ме там където съм с теб и в този момент - всяко едно нещо ми е незначително.

Колко хиляди километра навъртях , чувствам се почти като самотна кола , пореща пустоща или така наречената магистрала на животът , чувствам се като вълна точно преди да се разбие , набирам скорост , завъртънето ми е перфектно и накрая се разбивам в брега и отново събирам сили за да стана голяма и силна , но този път не искам да мисля за разбиването , а по скоро за израстването .
Виждаш ли , колкото по разнебитена съм , толкова повече се чувствам израстнала във който и аспект да го погледнеш , болката малко или много те учи да надрастнеш чувството на болка или вече може би свикнах да ме боли или просто не ми пука.
Преди бях слепец и се лутах , само и само с единственото желание да вида един скапан слънчев лъч - а те през цялото време са били пред мене - един след друг , а аз все така сляпо ги игнорирах и се бях самовглъбила в собствената си мизерност , някак си достатъчно призраци ме преследваха , точно като всеки друг детински страх спрях да вярвам в тях , спрях да се страхувам , защото знам че всичко което имам е едното ми единствено тяло , единия скапан момент и от мен и само и единствено от мен зависи дали ще му се радвам или не , в крайна сметка човешкият живот не е безкрайно дълъг та нека поне си го живея в хармония.

След хиляди стъпки , хиляди дни ти си първият
първият на който позволявам да ме докосва по белезите
да ме целува по болежките
и някак на сляпо отново се доверявам
дори не знам защо - чувствата отново ме подтикват към глупости
но в същото време не смятам , че греша.
След толкова дни ти си първият
който изпълва душата ми с звукове ,
който кара кожата ми да иска да се съблече
и да остана гола пред теб - само едната плът ,
чисто истинска , без маска
без фалш
без каквито и да е игрички.
След толкова дни само ти
успя да подредиш хаоса ми
да изцедиш хлада ми
да укротиш глада ми
да укротиш съществото в мен ,
което е агресивно
което е изпълнено с омраза
което го е страх.

друг такъв не помня
да съм срещала..

след толкова дни
не се роня и не треперя
защото пръстите ти ме докосват
с нежността на пролеттният вятър ,
който грациозно гали първите листа
по дърветата , без да ги нарани
без да ги обрули.

след тежката зима
само ти без страх
се потопи из моя мрак
облече се в него
и го обели като ненужен пласт кожа.


едно време дишах страх , сега вдишвам надежда..страх ме беше да заспя и винаги будна очаквах нов катаклизъм да се стовари върху така или иначе разнебитената ми повърхнина ..
нощите стоях в очакване , на някой , на нечии глас , който да ме повика някъде от мрака и да ме спаси от собствените ми демони
сега знам че трябва да се изправям сама срещу тях , за да мога да ги преборя
изгревите ги изпусках с плътно затворени клепачи , от страх да не ми изгори ириса , от страх да не би да се доверя на някой..
малко по малко пораствам и виждам как самият страх ме разрушава
не знам колко подходящ си за мен или колко може би съм наивна
нито знам какво би се случило
знам че не ме е страх от теб
знам че се вслушваш в мен
знам че усещаш диханието ми когато те прегърна
знам знам знам
знам че мога да бъда себе си без да се страхувам!

лазурени облаци за закуска
слънчевата ти усмивка за успокоение
сгърчването в обятията ти - сигурност
и нищо друго не искам вече.



"It's been awhile
Since I could hold my head up high
Since I first saw you
Since I could stand on my own two feet again
Since I could call you
But everything I can't
remember as fucked up as it
all may seem the consequences
that I've rendered I've stretched
myself beyond my means

It's been awhile
Since I could say that I wasn't addicted
Since I could say I love myself as well
Since I've gone and fucked things
up just like I always do
But all that shit seems to
disappear when I'm with you"

Lost and Delirious

Вървях , вървях толкова дълго и най накрая успях да стигна до момента
в който съм на върха и гледам надолу , чувствам мизерията която беше приклещила цялото ми същество като едно менгеме , гледам към слабостите си , към паденията и многократните унижения в името на разни личности.Гледам себе си от очите на някой страничен наблюдател и не мога да се позная. Такава промяна за каква кауза?

"WILL I EVER FIND MY REFUGE NOW
EVER KNOW MYSELF AGAIN
WILL I EVER LEARN TO TREASURE THE ONES I CARE FOR
EVERYONE LEAVES IN THE END
DOESN'T MATTER HOW HARD YOU HOLD ON
DOESN'T MATTER HOW MUCH YOU DRAIN YOUR HEART FOR

Trust kill on my mind??"


Има думи , които ме е страх да изреча
страх ме е да ги кажа защото не знам
как ще ми отреагират
има думи от които ме боли
и такива които ме карат да се усмихвам
галят студната ми кожа
като слънчев лъч през ранният март
и не чувствам хлад , защото той вече
се е пропил в мен
и съм привикнала.
Има ръце от които не ме е страх да ме обгърнат
и целувки които не са ми солени.
И някога имаше и едно момиче
което не се страхуваше да посегне към звездите
дори и да не ги достигне ,
но то потъна някъде след като почти се удави
там в онзи дълбок океан , който ще те потопи
само с едно движение
- би те заличил
- изтрил
- без помен от теб...
поредният беден нещастник , който бива смазван.

Има думи които виждам оцветени
само в неговата усмивка
и само там намирам смисъла да продължа.

Има хора за които тихичко си спомням в нощите
и плача само защото ми е мъчно
защото са ме изоставили ,
но се събуждам за тези които са до мен.
и се усмихвам с лека усмивка на слънцето
и ми е щастливо
защото намирам смисъл в това да съм жива
и го оценявам.

но нека не съм толкова съмовглъбена вече в мойта самота ,
време е да ме напуска
вече не се чувствам накъсана
и разнебитена..
пренебрегвам си природата
и не искам да мисля за преди
всичко остава в пръст и пепел
в прах и самоназвания
в лъжи и хора без лица
само едни думи и толкова.

Love is in teh air :)

Патент
на М

Питаш дали и другите
съм обичала така.
Не. Няма две любови.
Нека другите кръстят чувствата си
както пожелаят.
Аз твърдя: само ние се обичаме
само този път.
Един лингвист ми каза:
Ескимосите нямат дума за лед.
Има син лед, бял лед, прозрачен лед,
сух лед и всякакъв друг.
Питаш ги: Как казвате лед изобщо?
Покажи ни го, казват, и ще го назовем.
Защото в света няма лед изобщо,
и няма абстрактен огън.

Аз твърдя: само ние се обичаме
само този път.
Другите да си намерят дума.


- - - - - - - - - - -


От всичките ми бляскави
самоубийства досега
ти си най-тъпият бръснач,
най-засичащият пистолет,
най-изветрялата свръхдоза,
най-недостатъчно високият етаж.
След тебе оцелявам
и оставам половин човек –
прикована към леглото на подробностите,
неподвижна от кожата навътре,
сляпа за летящите мъже наоколо,
непромълвяваща и името си даже и т. н.

Влача се на лакти
из пустинята на твоето невръщане:
най-сетне съм змия,
каквато бях,
преди да се смемним
с жената под дървото.




п.с Радостина Григорова владее..