Lost and Delirious

Вървях , вървях толкова дълго и най накрая успях да стигна до момента
в който съм на върха и гледам надолу , чувствам мизерията която беше приклещила цялото ми същество като едно менгеме , гледам към слабостите си , към паденията и многократните унижения в името на разни личности.Гледам себе си от очите на някой страничен наблюдател и не мога да се позная. Такава промяна за каква кауза?

"WILL I EVER FIND MY REFUGE NOW
EVER KNOW MYSELF AGAIN
WILL I EVER LEARN TO TREASURE THE ONES I CARE FOR
EVERYONE LEAVES IN THE END
DOESN'T MATTER HOW HARD YOU HOLD ON
DOESN'T MATTER HOW MUCH YOU DRAIN YOUR HEART FOR

Trust kill on my mind??"


Има думи , които ме е страх да изреча
страх ме е да ги кажа защото не знам
как ще ми отреагират
има думи от които ме боли
и такива които ме карат да се усмихвам
галят студната ми кожа
като слънчев лъч през ранният март
и не чувствам хлад , защото той вече
се е пропил в мен
и съм привикнала.
Има ръце от които не ме е страх да ме обгърнат
и целувки които не са ми солени.
И някога имаше и едно момиче
което не се страхуваше да посегне към звездите
дори и да не ги достигне ,
но то потъна някъде след като почти се удави
там в онзи дълбок океан , който ще те потопи
само с едно движение
- би те заличил
- изтрил
- без помен от теб...
поредният беден нещастник , който бива смазван.

Има думи които виждам оцветени
само в неговата усмивка
и само там намирам смисъла да продължа.

Има хора за които тихичко си спомням в нощите
и плача само защото ми е мъчно
защото са ме изоставили ,
но се събуждам за тези които са до мен.
и се усмихвам с лека усмивка на слънцето
и ми е щастливо
защото намирам смисъл в това да съм жива
и го оценявам.

но нека не съм толкова съмовглъбена вече в мойта самота ,
време е да ме напуска
вече не се чувствам накъсана
и разнебитена..
пренебрегвам си природата
и не искам да мисля за преди
всичко остава в пръст и пепел
в прах и самоназвания
в лъжи и хора без лица
само едни думи и толкова.