Beyond my feelings

Късно е
вечер е
последната
и утре ще е друго.
Зимния прах
полепнал по лавиците
на душата ми ,
някак си ме сковава
кара сърцето ми
да препуска сякаш го гонят
да забавя ритъм сякаш умира ,
зависи от деня , от ноща
зависи и от човека?

Прекалено много сол
вкусиха устните ми
тази година
и много прорези
получих
много думи се изговориха
и всичко загива в пепел.
прекалено хора
не ми оставиха нищо друго
освен
лъжи
студ
и стъкла в сърцето...

Безразличие
имам си своята епитафия..
поредната
отброяваща паденията
страх ме е да се изправя
този път..
страх ме е да повярвам
и само късно вечер
чувам как сърцето ми стене
а костите изпукват
вътре в мен
вътре в навика
вътре в миналото.

Не мога да се оттърся
от черупката си
не мога да бъда правилна
и да функционирам както трябва.

Чувствам се смазана
под натиска на времето
и на спомените..

И ще бъде поредната година
обляна в сол и усмивки?

Future Proof

Дишам , само защото
така трябва.
Държа си очите отворени
от страх , да не ги
застигне мрака ,
мрака който се е оплел
в вътрешността ми
смесил се е с кръвта
и пресушава всичко по
пътя си.

Студено ми е ,
кожата ми настръхва
сновя по самотните улици ,
който винаги са пълни с хора
и са все така сами.

Звезден прах
посипал се в зеницата
и виждах всичко цветно
и вярвах дори
обаче след като се отърсих
от него
остана само почуващата болка
и горещите сълзи
винаги успяващи да те опарят
за да те заболи
но не и дотолкова че да
затъпят болката.

Разпадам се духом
а тялом съм силна
винаги силна
опитвах се
бях ли
или никога не съм била..

Вчера ми беше така далечно
а утрето
изпълнено с съмнения
но ето
давам ти мойто сега
в което получаваш
това което вижаш -
хладен въздух и сковани мечти..

How does it find me only when I'm needy, only when I'm lonely?
(How does it find me?)
How does it search out, what are the signals?
Why do I give off such thunderous signals?
Why do I give in, why do I give up?
I am a reject of love
And where are my friends now, where are my friends now?
Where is my lover now?

Esthero - Blanket me In you

That Girl

Окъсани детелни
и измачкани листа - моят сън.

Една тиха луна
така неизгряваща
така незалязваща
и странно изградена.

Едно изубено момиче
стоеше там на пътя
само и чуждо за тялото си.

Сприхав и студен - Декември
опровергава измислиците ми ,
надпреварва въздуха
и се шмугва в дробовете.
Сякаш там го чака спасение?
не .. той замръзява всичко
и няма кой да пусне топлината
всичко увяхва.

Защо после съм била
така безразлична
и дори нелогична.
Накланям везните на душата си
и невярващо те гледам.
Един демон се е загнездил в мен
тялото ми - неговия инструмент
като зъл кукловод
си играеше с конците - емоцийте ми.
Словата ми - неговите куршуми
хладно оръжие бях
и гладна за да сломя
гладна за да нараня
гладна за тишина..
един краен транс.

А когато се събудех
от кошмара
се гледах
и не можех да се
оттърся от себе си
очи във моите
пръсти под моите
устни във моите
различно беше?!
различна ли бях
същия ден
различни часовници
показатели
отброяват наказателно
и някак накриво ме гледат.

Онази другата
пак затвори клепачите
нарани я.

не се чуди
защо пак и се обърнаха полюсите
и тръните
бодлива е...

всичко е толкова в миналото
а не мога
да се събудя от
тези кошмари
така нереално ме преследват
и заледяват?

No HEALing..only dreaming


Добре дошъл
във мрачните владения на моята еднаквост.
Не знайно изчезвам
и съм никому нужна
спомените със извити вратове
ме преследваха
като гладни птици
кълвяха плътта ,
раните външно зарастваха,
ала от вътре изгниваха.


От вчера времето се смени
и не запомних мислите си
стрелките ме заблуждаваха
и се омотах в кошмарите си.
не ми понесе светлината.
задръстени са ми дихателните пътища - емоционално
хапя въздуха , но сякаш не завися от него.
Заобикалям въпросите си
пренебрегвам отговорите..
Всичко е едно тъмно вчера
в което бях друга
всичко е едно минало ,
като една прекършена лъжица
ръждясала , но някак жива.
Пред мене няма нищо
едно окапало слънце
зад мене задимени улици
зад мене празни пейки
зад мене наранена същина
зад мене празни слова
зад мене "вървя , пеша рано сутрин , питайки се от къде се връщам и къде отивам"
зад мене..някой друг!


В плен съм
мълча като тъпак
идиотски поглеждам
в плен съм
в плен на собствените си идеали
вместо да се оттърся
аз отново потъвам в показност.
Дера си клепачите
спрете да виждате!
Болката ,ах болката
почва да ми става навик
нямам нужда да се впускам
в кълбо от щастие
умората ми тежи на раменете
огнището пардом
сърцето ми изгасна отдавна
знойна тъга ме убива

фактически съм безсмислена
обтягана от дванадесет точки - часовник.
изкъртвана от навика
да се събуждам - за да живея
неопределимо изнемощяла
но стоя горда и непривикнала към това да съм слаба

мразя си слабостите
мразя празниците
нека празнувам
моят вътрешен мрак
и да се поклащам на глупавия стол
толкова глупаво излята съм
че се счупих вътрено
още от преди да съм проходила..

думите ми бяха лъжовни
още от преди да можех да говоря
чупя още образи от мен
кога ли ще достигна истинския?
толкова неистини бях скрила
че не знаех даже дали съм истинска?

На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов…
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!
Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек…
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!

Пейо Яворов


Сергей Есенин.....

Ти не ме обичаш, не ме жалиш,
може би съм малко некрасив ?
И от страст примряла, ти ме галиш,
свела погледа си мълчалив.

Аз към теб не съм ни груб, ни нежен,
скъпа моя, с чувствено сърце.
Разкажи ми за мъжете предни.
Колко устни помниш ? И ръце ?

Знам, това са сенки, отлетели,
без да те възпламенят поне.
Много колене са те люлели,
а сега - и мойте колене.

Нека някой друг да търсят вечно
тез очи, замрежени от страст,
а потънал в скъпата далечност,
всъщност малко те обичам аз...

Тая връзка, лека и нетрайна,
не зове съдба за теб и мен.
Както срещата ни бе случайна,
тъй ще си отида някой ден.

И по своя път нелек и мрачен
ще поемеш пак, но помни -
нецелуваните не закачай,
необичалите не мами.

И когато в уличката нощна
за любов друг някой ти шепти,
може там и аз да се разхождам
и тогава ще ме видиш ти.

Скрила се зад неговото рамо,
с лек поклон във тоя късен час
"Добър вечер !" - ще ми кажеш само
"Добър вечер, мис!"- ще кажа аз.

И не ще ме нищо в теб привлича,
и не ще се натъжа дори.
Който е обичал - не обича,
който е угаснал - не гори.

Дамянов-Не си отивай

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!


Жестоко за двама - Илия Велчев

Бутилка стар коняк,
За по-изискано.
Пет приказки
за мода и за друго.
Един изтъркан виц.
Полуусмивка.
Открадната целувка,
първа. . .
Дежурното "Недей" на женски глас,
с което всъщност те повикват.
Две бели фигури
от страст.
Интимното око
на синя лампа.
И сладка топлина
на полумрак,
на голото легло,
на тиха музика.
А после -
неизменната цигара.
Дими цигарата за двама,
като жестока рана тлее.
Почуква вече празната касета.
Вие.
И всичко свършва.
Обичам те - ми казваш ти
със своя неуверен глас.
И молиш ме, настойчиво, страхливо,
да ти повторя същото и аз?
Обичам те -
но как да ти го кажа
в тази тишина.
Лъжа, защо ти е лъжата?
Целувам те,
но тебе ли целувам?
Лежа до теб, коса в коса,
прегръщам те и те забравям.
И не че има
някоя конкретно друга,
и не че ти
си хлътнала по мене,
а просто бе
поредната игра,
с която търсехме
любимия,
любимата,
и се отдалечавахме
завинаги от тях.



ПРОСЯК

Пред портите на храма бял,
чиито двори зид огражда -
седеше просяк побелял
от глад страдание и жажда-
''Хляб''-молеше гласът му слаб
и смърт го мореше зловеща!
О,някой камък вместо хляб
подхвърли в празната му шепа...
Така и аз те молех отпреди
за обич чиста и голяма...
Така и ти възнагради
надеждата ми със измама....


Безглаголно

Градина, пролет, май, цветя,
скамейка, шепот сладък.
И сред цветята Той и Тя,
любов и тъй нататък.

Поля, природа, красота,
река, гора, нататък.
природа, сбъдната мечта,
възторг и тъй нататък.

Годеж, венчило, поп и брак,
момент безумно кратък,
после проза, скука, мрак,
деца и тъй нататък.

Курорт, море, приятен смях,
простор, вълни оттатък,
възбуда, трепет, сладък грях,
рога и тъй нататък.

Полуда, нежност, сълзи, плач,
плесник и писък кратък,
багаж, билет, дете, носач,
развод и тъй нататък.

Нахалник, пари, кола,
вертеп и той сред мрака,
кафе, билярд, квартира, ключ,
жени и тъй нататък.

Бастун, легло, юрган, приют,
глава с перчем окапъл,
цокало, карти сноп, албум,
легло и тъй нататък.

Наследници, камбанен звън
и яма сред цветята,
лопата, кирка, поп и кръст,
ковчег без тъй нататък.

РАДОЙ РАЛИН


Дамян Дамянов

Кошмарен век на атомни виелици,
на зли ракети и човешки лов!
И в него - ти - тъй смешна отживелица!
И в него - ти - нещастнице, Любов!
Ах, как жестоко, тъжно и обречено
звучиш във тези тъй железни дни,
когато нелюбовното човечество
говори не със ласки, а с войни!
Ти искаш с нежност да спасиш живота ни.
Назад! Металът ще те сгази с бяс!
И теб, и всички твои донкихотовци,
между които първият съм аз!
Какво от туй! На риск, велика армийо!
Родила всичко в своя порив висш,
света създала - нежния, коварния,
ти само можеш днес да го спасиш!
Със силата безкрайна на сърцето си,
със нежността, създала векове!
Без теб би празна литнала ракетата
към дваж по-празни, мъртви светове.

Дамян Дамянов - Още съм жив (когато си на дъното)
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш ..


Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.

А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.

Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото -
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.

Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели -

ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.

Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите - като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.


© Добромир Тонев



Ти виждал ли си как умира птица,
как бавно я напуска гордостта,
как в мътните притворени зеници
със хищни нокти вкопчва се смъртта

Ти виждал ли си как се бори диво
за лъч едничък-капка светлина,
как в сивото потъва и изстива
последната искрица топлина

Крилата как прощават се с простора
с последна тръпка и последен зов,
как всичко си отива много скоро
като след първа истинска любов

Ти виждал ли си как умира птица,
ранено смъртно как се бори тя
и в тъмните угасващи зеници
как бавно се стопява песента

Павел Матев

Wild Woods

Далечни думи не изричай
когато са лъжи
не казвай за пореден път "обичам"
щом не си обичал ти.

Ще се прострелям някой път
тъй крайно!
Ще се прострелям във главата - ей така
ще викам във агония - безкрайно
ще стена , ще кървя.

Какво не промени животът в мене
какво не промених и аз
как счупва се спомена , бледнее
"сбогом" , думата - отеква в нас.

И носим тази дума във гърди ни
във гърди ни кървави нали
и носим я
и тя тежи ни
но не успяхме да я умъртвим.

Горда бях
пред никого не се прекланях
дори да съжалявам след това
горда бях
пред никого не стрдах
а от вътре не спирах да кървя.

Неспирно нечии друг път аз следвах
нечии друг , но не и мой
неспирно , непроменено
аз вярвах в него - но във мене не повярва той.

Делят ме хиляди години
от онова което бях
по истинска и крилата ми , върни ги!!
горях безметежно , но не изтлях..

Разкъсват дрехите ми
острите ти тръни
оставиха ми само бодливите следи
оставиха ми една обвивка наранена - парчета плът
и една усмивка - за престиж...

Пейо Яворов - Две души

Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон. В гърди ми
те пламъци дишат и плам ме суши.

И пламва двоен пламък, дето се докосна,
и в каменът аз чуя две сърца ...
Навсякъде сявга раздвоя несносна
и чезнещи в пепел враждебни лица.

И подир мене с пепел вятъра навсъде
следите ми засипва: кой ги знай?
Аз сам не живея - горя! - и ще бъде
следата ми пепел из тъмен безкрай.


Димчо Дебелянов - :

Спи градът


Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз - бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...

Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.

Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомена възкръсва - чист и драг -
и скръбта расте, расте, расте...

Тя дойде - дете - с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.

Миналото - ах, остана то
тъмен край от скърби заледен
и оттам отпраща тя към мен
своя скръбен вик:защо, защо?

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз - бездомен и самин,
а дъждът ръми, ръми, ръми...


Димчо Дебелянов - : ЛЪСТ

При всяка извивка неволна
на моя стремителен път,
пресрещаш ме хищно-разголена
с цветята на своята плът.

Почивка за пътници морни,
за бодри - коварна вълна,
в скрижалите твои разтворени
аз гибел прочитам, жена!

Властта ти на демони власт е,
в гласа ти заплаха трепти,
че в сока на светло причастие
отрова си капнала ти.

Венците на пролети китни
ще свехнат, насипани с прах,
а с тях и мечтите, покитени
в раздола на смъртния грях.

И в глухия мрак ще въстане -
над сипеи страшна луна -
скръбта пред велико познание,
ала и пред гибел, жена!

При всяка извивка неволна
на моя стремителен път,
не спирай ме хищно-разголена,
рабиньо на жадната плът!



Димчо Дебелянов - :

Разяжда гърдите ми кървава рана...


Разяжда гърдите ми кървава рана,
отпущат се в немощ ръце...
А в целия свят ти едничка остана
най-скъпа за мойто сърце...

Дойди, успокой ме, дойди - утеши ме,
нерадостен път ме сломи;
сияние дневно е твоето име,
а моето - нощни тъми...

Живота бездушен ме люто измами,
крилата ми светли скова
и с клетви и вопли сред пропастни ями
наведох аз горда глава.

А някога слънчевий блясък обичах,
сънувах победни борби
и в страстно безумье се страстно увличах
сред екнали бойни тръби.

Но рано сподвиха ме скърби без име,
нерадостен път ме сломи;
дойди - успокой ме, дойди - утеши ме,
ден дай ми в среднощни тъми.

Че зее в гърдите ми кървава рана,
отпущат се в немощ ръце,
а в целия свят ти едничка остана
най-скъпа за мойто сърце.


Димчо Дебелянов - : Черна Песен

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с очите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян,
и плачът ми за пристан умира
низ велика пустиня развян.

Butterfly caught

Не ми стигат кривите дни
в накъсаност ми се изразява празнината.
Нищо не ме запълва
а дните ме разпокъсват още повече.
Парче след парче
и не им стигаше на хората
жадни за още
жадни за кръв
неутолима е тази жажда..

Всеки ден интриги
ненагледали се на зрелища.
Хубаво нека аз съм винаги грешната
щом това удволетворява света.
Хриптя ранена
залязвам като звезда
разбивам се в атмосферата
и горя на късове
един вид разпадане - крайно разпадане.

И нямам нужда от утешителни думи
омръзна ми от фалшиви преструвки
от хора
от лъжи
независимо изчерпаема съм
нарочно си противореча
животът ми е една прашна спирка
душата ми се извозва в прашен автобус
самата аз чакам някой да ме спаси
от скрибуцането на вратите
от студа полепнал по прозорците
от нахалният дискомфорт.

Затварям очи
и искам да надникна
отвъд своите представи
"Весели Празници" - надпис на някакъв магазин.
а аз какво празнувам
като гладен лешояд
посредствеността пирува над трупа ми.
всеки ден празнувам
в своята тъга.

И единствената бутилка дето ми е сладка
е тази която е със счупено гърло
дето все те порязва
и никога не е достатъчно
аман от тая самота..

Carnival of Rust

Вали сняг .
Покрива
косата ми ,
измива тенорното в мен.

Странно е ,
като риба в аквариум съм..
златна рибка ,
но не изпълнявам желания
хриле нямам
за необятния океан
и съм притисната между
четири стени
коя от коя по чупливи и студени.

А зад този студ какво има друго?
Зад решетъчната изоолация
чувствата могат ли да проникнат ,
метала е несломим
стъклото неприкосновенно
а самата аз неспособна..

Отломки от една отпадачна
реалност.
Изрежи си хора от хартия
така би било по лесно да ги разбереш ,
понеже мене не успя.
Но не си отивай ,
остани за шоуто ,
не би изпуснал атракцията нали?


Вдишвам омраза
и дробовете ми някак вече са свикнали ,
ходя по улицата
и непреклонния студ
нахлува под дрехите ,
там няма нищо - само една гола душа ..
замръзнали мечти и счупени криле..
- Извинете имате ли да ми дадете 2 лева? - пита ме клошарката
- Извинете имате ли да ми дадете едно сърце? - питам аз
- Ненормалница - получавам в отговор..
Лудостта ми се измерва
само в хилядите стъпки на ръба , по ръба , около него
ако съм на този ръб и отвъд няма друго
по добре да скоча..от колкото да съществувам
просто заради идеята..

На часовника накрая
батериите му свършват
стрелките му прашасват
а моят език се вкочани..
всичко е сенки
а когато си отида
няма даже и студ..

On Any Given Night

Много луни изгряха
от онзи ден в който
се чувствах пълна ..
От тогава минаха много приливи
и повече отливи ,
през които нещо от мен си отиваше.

Потапям четката в боята
и нанасям следващия щрих ,
картината се избистря леко ,
но все още е толкова неясна.

Намирам се в центъра ,
в центъра
на тази паралелна реалност
и знам че няма път наобратно.
Самата аз съм наобратно
и времето
и хората
и порядките
един не свършващ цикъл
циклично изчезвам
и накрая единственото което
остава от мене е пепелта.

Не знаех дали съм още жива ,
тоест дишах , движех се
но имаше ли това някакво значение.
наълно застинала съм
между редове и прозорци

Х , хладно се разстила въздуха около устните ми ,
дефект на съзнанието
С , спрях да виждам цветно .
Винаги търсех черното в белотата си.
Бях като ходещ некролог ,
уж привидна до всички ,
а всъщност не принадлежах никъде
бях чужда за теб и за нея , за всички
и най чужда за себе си.

С , сънувам мъж
подавам му недоразвитата си ръка
хайде поеми я или я скърши
скърши бъдещето от плещите ми.

Хвърлях светлосенки
на отдавна несвързано тяло.
Изскубах си кабелите
и си вкарах още
една доза от онази отрова ,
дето всеки ден по малко те убива.

Несъмнено съм съмнителна
нелогична
не разбиращо те гледах
наранявах се
страдах от сиво ежедневие
исках разнообразие
получавах лицемерие
гаснех с печал.

Вечер си лягах с студени мисли
сутин се събуждам и бях все още празна
не можех да обясня на никой
с думи
и в това беше цялата ирония.

тежи ми нещо ,
може би е износеното ми сърце ,
бих отишла да си купя ново
само че намирах винаги магазина
за втора употреба на сърца.

заспивам
и после се събуждам
всичко е един дъжд
един гладен декември
една опустошителна зима..

и после си тръгвамe от себе си
и оставяме кървящите ни кожи..
да бледнеят , да изчезват

this could be the hardest thing to leave without a single trace.
Here without you
Here without you,, I fall apart.
I fall apart

Strangers in the night


Разхождаше се из мудната нощ. Стъпките и бяха равномерни , тихи и леки.
Стъпваше сякаш не бетон , ами коприна.Косите и се вееха , а лицето и само от време на време
бе осветено от някой и друг игрив лунен лъч.
Беше като едно красиво привидение , като същество не от този свят
във ноща , студена и увличаща те в стегнатите си обятия .Някак си притегляше
към своя хлад и ако се поддадеш , никога повече не би отворил очите си навярно.
Беше валяло сняг , първият сняг от толкова време насам.Една глуха красота..
Белите поли на зимата , сияйните лъчи на пълната луна , тихите и стъпки..



Нанси , просто обикаляше наоколо.Обичаше нощният полумрак ,
за пореден път бе ядосана на себе си , на хората , на всички .На глупавата си
романтичност , за кой ли път се чудеше дали бе благословия или проклятие.
Погледа и се заби във луната , ах тази луна. Всеки път все повече я привличаше ,
но достатъчно я и отблъскваше.
Най много се страхуваше , че не знае.
Да , не знаеше , не вярваше и тя дори самата се чудеше в какво и кой.
Всяка , всяка вечер тя беше някъде с някой , раздаваше се ,
сякаш че имаше много да даде от себе си.
Поредният окаян нещастник , беше новата и любов , поредното и разочарование
и накрая тя винаги оставаше с едно гнило сърце , пълно с червей..като една изгнила ябълка беше.
И нямаше кой да я излекува.
Не беше измислен и лек , за нейната болест.
И сега , се бе запътила към поредното така наречено парти , на което би трябвало да и е забавно.
Забърза крачката ..и ето виждаше се смачкания и някак сив , както дните и блок.
Изморен от тежкото ежедневие , приличащ на една бездна , готова да те глътне ,
да погълне ценностите ти , идеалите , че дори и мечтите , а тя имаше мечти.
Или това беше прекалено отдавна , когато още не се бе отрекла до такава степен от себе си.
Бленуваше , целуваше с очи звездите ..преди да я попари покварата , и да превземе всичко.
сега всичко , целият и свят се изчерпваше с една затворена кутия , един опарен звук и крайна празнота.

Качи се в сдъвканият асансьор и натисна бутона с малък надпис 13.Машинариите мигновенно се
задействаха , звуците бяха скърцащи ..както някой мъченик проплаква в пред смъртната си агония.
Бавно се изкачваше , човек би си помислил че всеки момент може би ще се продъни.И блокът би те
грабнал в дълбоката си бездна.
След 1-2 крайно неприятни минутки , етажа дойде и тя слезе.
По етажа звучеше , доста силна музика и разни гласове.
Натиска протъркания звънец и на вратата се появи глава на момче..
- О ти ли си , айде бе крайно време беше ..влизай преди да си изпуснала всичко. - беше просто поредният "приятел" честно казано тя дори и името му не си спомняше.
Все пак влезе , той и каза да не се събува. Още с самото си стъпване вътре , главата и се замая от
високите децибели звуци , от задушният въздух..миришещ на плът , говорещ за разврат , за едно нравствено падение , в което тя би се напила до смърт и на следващата сутрин щеше да си отиде с едно огромно главоболие
и същата поразяваща празнота...а трябваше да и е забавно нали?
Първото нещо което подхвана бе чашата с бяло вино , излезе на балкона , запали поредният фас
и засмука от тютюна така зажадняло , сякаш би я избавил от малкият ад , който умишлено си бе създала.
Направи една две , три дръпки и го остави да догаря в хладната вечер , разкъсвана от дънданията. Никога не ги
допушваше тез фаски , не можеше , не искаше , като да изпуши себе си докраен предел - такова нещо не можеше
да позволи.
Отпи от чашата с вино и с замечтан и унесен поглед , загледа луната...


Той - красив , висок , измамно изискан , строен , хладен..с похотлив поглед огледа обстановката.
Всичко си беше на ниво , музика , хора ..въздуха разнасяше миризмите и звуците ,
а неговите уши бяха сякаш антена за всичката тази суета.
И тогава я видя , нея ..сама , непознатата , с веещите се коси , с красивите и дълги пръсти , впили се
жадно в студеното стъкло - чашата. Устните и , червени и сочни , вкусващи от питието , изсмукващи ,
сякаш всичко наоколо..атмосферата беше твърде пренаситена откъм посредствеността и
простоватото уж "сложно ежедневие" ... Един късометражен филм , в който лентата изненадващо не свършва?
Приближаваше бавно към нея , но все още не знаеше какво да и каже. Колко ли глупаво би изглеждал ,
но какво пък толкова , само ако можеше да и разбере името.
А тя изглеждаше прекалено далечна , дори и така близко до него , деляха ги няколко крачки , а всъщност
биха били дори и километри .

- Луната е стряскащо красива тази вечер , като самата вас ..да опредлено е като вас - плътният му глас ,
сякаш се беше отразил по повърхността на кожата и.
Тя вдиша дълбоко силният му парфюм и закова очите си в неговите.
- Да , тя винаги ме е привличала ..сякаш се вливаше в мен и аз като един бряг очаквах с нетърпение вълните
и.
- Хм , странен начин да се изразиш за нещо , толкова относително не смятате ли?
- Прекалено много неща са относителни..Името ми е Нанси , да прескочим любезностите - отвърна тя с усмивка.
Наистина може да е странен , но именно за това ми звучи по запленително и красиво - и ето , тя му изпрати още една усмивка.
Той отвърна на нейната ..
"Значи Нанси се казваше , тази така загадъчна девойка.." Внезапно мислите му бяха заглушени от случката вътре , а именно разни пияни типове вилнееха.
- Какво ще кажеш да се разкараме от тук , Нанси? Естествено ако не звучи прекалено самонадеяно и нагло и ако нямаш нищо против? - запита той опитвайки се да звучи поне малко убедително.
- Все още не съм разбрала името ти ? - отново му приложи от онези погледи , сякаш можеше да види душата му.
- Ох , извинявай..доста съм разсеян като че ли? Франк , името ми е Франк. - и той и подаде една от своите грабващи усмивки , показващи два реда изключително бели зъби.

Като цяло той си беше доста спретнат младеж , умееше да съчетава дрехите си придавайки си един леко екстравагантен вид.
Косата му беше черна и доста гъста , седеше в една небрежна форма , леко рошава.Носеше
черени джинси и черна риза , първите две копчета бяха нарочно откопчани , допринасяха едно съблазнително излъчване , а очите му бяха като два смарагда преплитащи се с нефрит и грееха в очните си орбити. Усмивката му бе леко непринудена и засилваше чара му.Всяка една част от него крещеше - НЕУСТОИМ.

Тя определено не можеше да устои , въпреки че и беше пределно ясно , държанието и беше непроменено.
- И накъде смятате да ме отведете , Франк? - сега бе нейн ред да впусне усмивката си в действие.
Цялата тази игра на усмивки , беше доста по лична и необикновенна от това което изглеждаше да е.
- Ами , не знам имам кола , имам и бира ..не е прекалено изискано , не е правилно да карам и да пия , затова си седи за специални случай..винаги можем да отидем нанякъде. - опитваше се да измисли горе долу подобаващ отговор..
Но всъщност да ви кажа , няма значение , просто някъде , ще караме. Някак си не обичам да определям нещата.
По ми допада когато всичко е..
- ..спонтанно? - довърши тя
- Да , спонтанно - засмя се закачливо той , направи приканващ знак с ръка и се поклони леко.


След като бяха успяли да си проправят път през цялата тази "сган" най накрая , успяли да се измъкнат от обятията
на студеният бетон , стигнаха заветната цел - колата. Черен понтиак , доста запазен и голям.
Той отключи колата , след което отвори вратата за да може Нанси да влезе.
- Доста малко са хората като теб в днешно време - някак отегчено прозвуча тя.
- Какви хора ?
- Ами в случая , кавалери , възпитани ..досега толкова малко хора са ми говорили на вие , дори след като те помолих да ме наричаш Нанси , още повече самият ти вид , не издава такива маниери ..
- Предполагам не сте попадала на подобни хора , Нанси .
- Предполагам..е все пак накъде сме се запътили - сменяйки посоката на разговор.
- Ще видите - след което пусна тиха джаз и запали колата.

Вечер София , изглеждаше прекалено красива. Някак си тихо застинала , но не и спяща , не. Празна , безоблачна
нямаше ги навалиците хора , нямаше го ненормалното движение , задръстванята , хилядите непознати пресичащи , сновящи и нараняващи улиците на града. Една великолепна картина си беше.. и целият сняг , по паважите , студа заскрежил прозорците.. ноща озвучавана единствено от мотора на колата и тихия джаз.От толкова време прекарано в този кът на света , нито единият от двамата не бе опознал столицата в тази и светлина. Сякаш времето бе спряло , въпреки че и той , и тя често сновяха , безпосочно и безцелно..
Сега всяка една лампа , беше приказен светилник , всяка улица нов път към красотата ..едно спиращо дъха великолепие.

И ето клубът изскочи пред тях , в шепнещия мраз , който нагло измукваше топлината от телата им.
Той отвори вратата , за да може тя да влезне..и ето
отново бяха вътре в поредният малък и топъл свят ...въпреки че нищо не изглеждаше така посредствено вече.
Нови миризми , топлини , ухания и музика.
"Strangers in the night, two lonely people, we were strangers in the night up to the moment .When we said our first hello.Little did we know ..love was just a glance away " - звуците , сякаш се разливаха из дължината на цялото и тяло ,
пускаха корени в съзнанието и ..думите се разпръсваха в душата и , всичко изглеждаше така необикновенно , а нагледно си беше най обикновенно. Фрапиращия джаз клуб , нямаше много хора , но това не пречеше на тези които бяха вътре.

- Ще може ли един танц - галантно запита той.
- Ами аз не съм много добра в танците - заоправдава се доста непохватно ,
всъщност магазина в който си купих обувките навярно само леви са ми дали . - отвърна с поредната усмивка и се засмя леко.
Той отвърна на смеха и ..
- Е ще ги видим тез твои леви обувки.


И двамата се понесоха , в един така различен свят , сега съществуваха само нейните очи впити в неговите..
само нейната глава опряна в неговото рамо. Съществуваше само музиката , която ги водеше към дебрите
на едно ново чувство загнезидило се в душите им , карайки ги да пръскат усмивките си навсякъде.

Светът нямаше значение , тя бе извън нейната кутия , извън посредственият си облик , извън всичките предпоставки , които я определяха , но не я допълваха.
Той беше далеч , от всички чужди погледи , от всяка една тъжна мисъл , от всеки един сив ден , монотонна изолация , от всички бръмбари на този свят , тихо живеейки си в тяхните места , заобиколенни от толкова свят ,
страхувайки се да го разкрият.
Общо казано всички имаха равни начала , но един се задоволяваха и изчерпваха до едното място в което
се загнездват , тяхният си остров и вечно заобиколени от толкова вода , се страхуват да видят , да опознаят какво има отвъд , отвъд представите , отвъд пределите , отвъд себе си.

Изгрева наближаваше , двамата лежаха на капака на колата му , въпреки студа лазещ по телата им.
Тя бе сгушена в него и някак сънено и невярващо бе вперила поглед в небосвода.
Франк я погледна малко по втренчено наведе глава към нейната и я целуна. Плъзна ръцете си към главата и
и ги зари с косите и , които се посипваха като злато..Усещаше вкуса и , усещаше топлината и дъхът и , чувстваше се
необяснимо , изглеждаше дори така , звучеше неадекватно.

Слънцето огря с лъчите си измръзналите им лица , а двамата не спираха да се гледат с този му опияняващ и жаден поглед.

"Strangers in the night, two lonely people
We were strangers in the night
Up to the moment
When we said our first hello.
Little did we know
Love was just a glance away,
A warm embracing dance away and -

Ever since that night weve been together.
Lovers at first sight, in love forever.
It turned out so right,
For strangers in the night."

Inertia creeps 2


recollect me darling...
rise me to your lips..


Красива вечер , така тиха ,
така спокойна .
Грабва ме в покоя си.
Увивам се с нейното тънко було
от сива мъгла и загадъчност ,
лъчите на пълната луна
галят , къпят в светлина устните ми ,
шепнат слова , неустоими
ах как искам да се потопя
в меките ти коси , нощ.

Толкова дни наред
се храня само с усмивки
и ми е топло , приятно
някак си сито ми е.
Блестя като звезда ,
но блясъка ми не се изразява
във величествено сияние
а в най обикновенна шепа топлина ,
ако желаеш хвани ръката ми
и вкуси , ако ли не
винаги можеш да си тръгнеш.

Просторно ми е
непостоянна съм
променлива и еднаква
опитомена и дива ,
но в твоите ръце
веднъж докоснеш ли ме
няма да избягам
дори и дивото да ме зове ,
да драпа с нокти
аз ще остана при теб.
Ще бъда твоята питомна вълчица ,
красива , външно студена
но достатъчно любеобвилна.

Не ме е страх
от мене си
знам колко бях разочарована
и колко очите ми
бяха свикнали да плачат
а сърцето ми да се разпокъсва.
Знам , колко наранена и груба
беше кожата ми отначало
от всичките незараснали рани ,
колко люта бях , вътрешно
и как трудно се погасява урагана ми.

Обаче не се плаши
аз знам че докато
има усмивки
и щастие
топлина в очите ти
и слънце в хладната утрин
нито една зима няма да ме изплаши
нали =)

something just for you..


Нощем

Потънал си в нощта.
Както понякога човек потъва в размисъл, наклонил глава, така изцяло си потънал в нощта. Наоколо хората спят. Малка театрална пиеса, невинна самоизмама, че спят в къщи, в здрави легла под здрави тавани изпънати или превити върху дюшеци, в чаршафи под одеала, а в действителност всички са се събрали заедно както някога в пустинна местност, лагер на открито, огромно множество, тълпа, народ под студеното небе на студената пръст, проснати там, където са стояли, притиснали чело върху ръката си с лице към земята, дишащи равномерно. А ти будуваш, ти си един от пазачите, забелязваш другия по преместването на горящото дърво от огромната купчина до теб. Защо будуваш? Казано е: един трябва да остане буден. Един трябва да е тук.

Мостът

Бях стръмен и студен, бях мост, надвесен бях над пропаст, тук бяха вкопани пръстите на краката ми, там ръцете, здраво бях стиснал рохкавата глина.
Полите на дрехата ми се развяваха към двете ми страни. В дълбокото бучеше леденият поток с пъстървите. Нямаше турист, който да се излъже да дойде в тази непроходима урва, мостът все още не беше отбелязан на картите. И аз лежах и чаках; трябваше да чакам; без да се сгромоляса никой веднъж построен мост не може да спре да съществува като мост. Една вечер, не помня първата ли беше, хилядната ли, мислите ми се въртяха диво и все в кръг – една лятна вечер, все по-тъмно бучеше потокът, чух човешки стъпки. Към мен, към мен. Изтегни се, мост, застани здраво, греда без корен, задръж доверения на Теб, изравни незабелязано несигурните му стъпки, олюлее ли се, обаче, покажи се и като планински Бог го изхвърли на брега. Той дойде, почукваше с железния връх на тоягата си по мен, после повдигна с нея полите на дрехата ми и ги подреди върху мен, прокара острието през гъстите ми коси и го остави там задълго, вероятно загледан далеч напред. И тогава – тъкмо се бях размечтал как го прехвърлям през баири и долини – той скочи с два крака в средата на тялото ми. Превих се в дива болка, абсолютно неведущ. Кой беше този? Дете? Гимнастик? Авантюрист? Самоубиец? Прелъстител? Унищожител? И аз се обърнах да видя кой е той. Един мост се обръща! Едва се бях обърнал, когато вече се сгромолясвах, сривах се и бях разкъсан, бях прободен от острите камъни, които винаги ме бяха гледали така миролюбиво от дивата река долу.

Малка приказка

"Ах", казала мишката, " с всеки изминат ден светът става все по-тесен. Преди беше толкова широк- аз все се плашех, бягах и бях толкова щастлива, когато най-накрая виждах в далечината отляво и отдясно стени, но тези далечни стени се съединяват помежду си толкова бързо, че докато се усетя, съм се намерила вече в последната стая, а там в ъгъла стои капанът, в който ще нахълтам". - "Само трябва да смениш посоката на пътя", казала котката и я изяла.


Котката и мишката

Една котка уловила една мишка. "Какво ще правиш сега?", попитала мишката, " имаш толкова страшни очи". "Ах", казала котката, " такива са ми винаги очите. Ще им свикнеш". "По-добре да си вървя", казала мишката, "чакат ме децата". "Чакат те децата ли?", попитала котката, "тогава върви, колкото можеш по-бързо. Исках само нещо да те питам". "Ами, хайде питай, какво чакаш, и без това вече съм закъсняла".


Колата

Летиш винаги напред, с разперени настрани ръце, като перки, все в студения вятър шляпаш и откъдето и да минаваш, полузадрямал в бързането си, на всичко с блуждаещ поглед гледаш и някой ден колата ще мине пред теб. Но ти оставаш твърд, със силата на погледа си караш корените да се врастват надълбоко и нашироко, нищо не може да те помръдне, и не корените са, а единствено силата на настоятелния ти поглед- и тогава ще погледнеш и там, надалече, където нищо не се променя, откъдето нищо не може да се появи, единствено само колата понякога; ето я, приближава насам, става все по-голяма и в мига, в който стига при теб, става толкова голяма, че запълва целия свят, а ти потъваш в нея като дете в меките седалки на някой пътнически файтон, който препуска през бурята на нощта.

Ненужно е и свойта стая да напускаш

Ненужно е и свойта стая да напускаш.
На масата си остани и слушай.
Дори не слушай, просто чакай.
Дори не чакай, замри във тишина и самота.
Светът свободно себе си ще ти предложи
и неговата маска ще свалиш,
той няма избор,
в краката ти в екстаз ще се свлече.



Много сенки на отишлите отвъд се занимават само с това, да лизват от вълните на мъртвата река, защото тя води началото си от нас и все още има соления вкус на нашите морета. От отврата реката тогава възроптава, поема по обратното течение и изхвърля мъртъвците обратно в живота. Те са обаче щастливи, пеях хвалебствия и милват възбудената река.



Той се храни с отпадъците от собствената си софра; известно време той става по-сит от другите по този начин, но се отучва да се храни на софрата; така обаче отпадъците след известно време се свършват.

ГАРВАНИТЕ
Гарваните твърдят,че само един гарван е в състояние да унищожи небето.Това е безспорно,обаче не доказва нищо против небето,защото "небеса" означава точно следното:невъзможността на гарваните.

"Ти искаш да си отидеш от мене? Едно решение, добро като всяко друго. Ала накъде искаш да тръгнеш? Къде се намира това „да си отидеш от мене”? На луната? То и там дори не е, а и няма как да отидеш толкова далече. Следователно: защо е всичко това? Не ти ли се ще да си седиш в ъгъла и да си мълчиш? Нима това не би било по-добре за тебе? Там в ъгъла, на топло и тъмно? Ти не ме слушаш? Търсиш, пипнешком, вратата? Е добре, но къде се намира тази врата? Доколкото си спомням, в това помещение врата няма. Когато това тук бе съградено, кой можеше да помисли за такива раздвижващи света планове, каквито са твоите? "

Франц Кафка

CRUSHED




Shame , such a shame
I think i kind of lost
myself again..

Безметежно се подминавам .
Несвързано и несигурно звуча
въздуха ми се струва тежък
нямам сили да си поема нов дъх
странно е когато се погледнеш
в огледалото и всичко което виждаш е просто една сянка ,
сянка на някой , който отдавна е спрял да съществува.
Добре се прикриваш зад хилядите рафтове с усмивки ,
но нали знаеш че един ден те се напрашват
и дори не приличат и малко на истинските??
Не знам , чувствам се прекалено разпокъсана ,
въпреки че нагледно си изглеждам цяла..
Знаеш ли , в повечето хора няма човек.Четох го някъде
из някоя от хилядите книги на лавицата.
Думите ми изстинаха като че ли ,
не че някога буквално биха били пресни..
Толкова много пъти ги повтарях , наушкем да повярвам в тях ,
че те се изхабиха , завехнаха и безнадежно умряха.
Но с тях не можах да умра , единствено психически , там
се развиваше една непрекъсната смърт..
Някой , някога ми беше казал , че много парчета трябва да лепят по мен
за да съм отново цяла , предполагам е било вярно.
Достатъчно лъжи си присадих в устните, понякога те
свикаваха само лъжи да изричат..
Кожата ми се счупи , много повърхностни рани зееха ,
идея си нямам с какво да ги запълня ,
понякога ми беше толкова празно , но не от глад
поне не и физическият глад , а такъв къкъвто колкото и храна да опитвах тя буквално губеше вкуса си в устата ми.И не знаех с какво да се заситя , пропилявах си възможностите?

Идваше нова , дълбока и някак си непреодолима зима.
Ах да , вие дори не знаехте какво е времето вътре в мен.
Кой слуша моето говорене , кой чуваше моето молене , когато влизах в студено съзвучие , съзвуче с едно съмнение. А дали мога?Някога можела ли съм?Или ще си остана с едното "кухи някога си"..говоря като дявола в себе си , молещ се за опрощение.
Вдишвам се омърсена , запали ме нощ с тихия си вопъл , о нощ
която може да си играе с неверните ми съмнения и предубедеността ми.
О , студени Декември , с жестокостта ми ме сломи.Ах как се опитвах ,
наистина опитвах да надвия себе си , да преборя себе си ,
можех уж на думи , тези думи не променяха факта , тях никой не ги
осъзнаваше или не и този който трябваше.Хиляди пъти бях пренебрегвана
и разочаровах вътрешно себе си
или мене разочароваха
хилядите ветрове..

Има ли значение какво ще напиша
как ще го прочетеш
и какво ще кажеш
как ще изглежда
след сълзите ми?

ех в плътта ми забити
писалки
мастило се разтича
и почерк , който разпознавам
само като своя.

от толкова дни се разпокъсвам
избери си парче
преди да са изгнили прекалено много?

не се научих да тичам
научих се да бяхам
от всеки който заплашваше сянката ми
сега дали съм доволна..

няма пристанище на което
да спусна свойта котва
начина е прост
бягаш
но докога
и винаги оставам неподготвена за битката
с себе си нали?


passion is overated anyway..

Six

"never back down
never back down
destroying everything"


Като новородено ,
съзнанието ми проплаква
за първи път вкусило въздуха ти..
аз съм изчезващ вид..
вид на хора , които
от одавна не срещаш често.

Пръстите ми се вкочаниха
от студа по между ни.
Низ от дни
и все снежни ,
с ледените си длани
засипваха косите ми с скреж ,
скреж по устните ,
скреж по кожата..
едно крайно настръхване
нежване на тялото
смесване на топлото с студеното ,
чувствам се нажежена до краен предел
ще изригна
гнева и яростта ми , биха
били способни да намерят всеки
и да го обсипят с тишина и горчива болка.

Светът такъв къкъвто го познавахме
толкова далечен
несъзимерен
и всеки сам погребваше
мъртвите си останки ,
разпръскваше мъглата
около себе си
все по гъсто , че накрая изчезваше.
Любовта бе едно голямо противоречие.


И макар да ми се спи
клепачите ми стоят и гледат
втренчено в твоя ирис
студения син океан
не мога да го гледам повече
имам чувството че ще ме погълне
и че никога повече няма да се намеря.

Бих се разгърнала
в твоите обятия
по всеки един параграф ,
въпроса бе
били ме прегърнал?

Cold and Ugly




Underneath her skin and jewelry,
Hidden in her words and eyes
Is a wall that’s cold and ugly
And she’s scared as hell.
Trembling at the thought of feeling.
Wide awake and keeping distance.
Nothing seems to penetrate her.
She’s scared as hell.

Лишавам се от цветовете ми ,
знам че някога пръщяха
във усмивката ми
и блестях от тях ,
но и някога бях черно - бяла
толкова лишена от смисъл
че клепачите ми не се събудиха вече.

Шептя на някого , че го обичам
а в следващия момент осъзнавам ситуацията.
Тук няма никой , освен
глагдните , хладни спомени ,
никой друг освен момичето
с скършените крила
всичко е зима ,
една недовършена зима..

И аз като нея ,
толкова недовършена
с трепет очаквам
моя склуптор да ме извая
да замаже грешките ми ,
с длетото да издълбае
недостатъците
да премахне болката
вкопчила се толкова навътре
в ириса ,
та чак ме боли да те гледам.

Вървя отново сама ,
с слушалките в ушите
в съзнанието ми звучи
нежна мелодия от
успокояващи съществото ми звуци..
вървя по самотните улици на града ,
града който ми е далечен и непознат
и в който има едно две убежища ,
които ме спасяват ,
там мога да се скрия от себе си.


Стая , в която и да викаш
гласът ти в крайна сметка става нетвой
желания , провокирани
от безркайна апатия
цели , които не ми вдъхват нищо повече
от страданието заболо
костелив пръст в слепочието ми...



Несъвъразно вали
без ритъм , без такт , без жал
вали..
За кой да се смилява ,
опитва се да очисти градът , светът ти
тебе и всички останали
от мърсотията залепила се в душите ,
от гнева загнездил се по дрехите ти
от лъжите с които заливаш цветовете си.
Крадеш смисъл
крадеш безконечностт
крадеш измислици
и накрая самият ти си
толкова безмислен и измислен
че ти се иска да се самовзривиш
и да изчезнеш някъде си в вечността.

От толкова много игри ,
свикнах да имам нещо
само за миг ,
някой само за час
отсъствието ме плашеше ,
но накрая се примирих..
Бях една послушна играчка??/

НАЛИ????

сама ли си заслужих
това студено отсъствие ://

Skin against Skin


Когато сме сами
сме толкова различни.
От тази различност ,
чак ме боли.
различни сме ,
когато прекършваме
думите си
и когато напояваме пръстта
си с този цинизъм.

Знаем цената на всичко ,
а стойността му
е невалидна нас
величина.

Ровя в дълбините
на съзнанието си
и водя люта война
с собствените ми демони.

Пресъхвам
и следващата чаша с съжаление ,
не би унищожила жадата.

Приливите ми ,
ме самопоглъщат
танцувам на лунната светлина
с призраците си.
Сценично съм съвършенна ,
откъм всеки един детайл
за публиката ми.

Опровергавам се
обличам се в
страховете си
и си нарисувах
по добра маска
направих си терапия
забодох игла във
всяка една болежка
с надеждата да
намаля болката.

Дълбоко се съмнявах
да открия , копчето , бутона - червеният.
Да се самоунищожа
да прекъсна жиците на машината ,
на чувствата
на биенето , на сърцето.

Действах опустошително
изчислявах границите
на края
на тялото си.

Още колко време ми трябва
за да се изтрия
заболяха ме пръстите
да тиктакам.