Fuck you , for hurting me.


Тя се казва Незнам
тя е слята , а не разделена.
Има тъжни очи
и сцепени зеници
има замръзнали клепачи
и ледени длани.
Снежна усмивка
и тих гласец.
Нежно лице
и несъизмерима обич.

Плачеше , но скришом
искаше някого ,
но получаваше пренебрежение.
Дишаше тежко
а мислите и биваха посечени
от острието на тъмното.

Първо си припомни тишината
и у нея остана счупеното
счупеното сърце , което
някой слепи с усмивка
и разби отново с усмивка.

"Какво знаеш ти за любовта" -
попита я някой ,
а тя тя мълчеше
знаеше отговора , но ако той бе грешен
ако тя самата бе грешна.

Компромиси , доверие
топлина и един огромен ФАЛШ
тя обичаше силно
за пръв път от векове
тя живееше вечно
и на никой не доверяваше
мислите и сърцето си
тя ти подари чувства
а ти ги задраска
с черно и плътно мастило.

Точка след точка
тя бе грубо очертана
и нямаше отражение.
По начало боли да си жив
но не строшените и китки
и го подсказваха
не счупените кости
а изкъртеното и сърце.

Тя не бе опасна , а жестока
ти я хвана в обятията си
и тя се влюби...

Светът и се руши
и страда
разпадаше се
Търсеше обещание
а откри пепел.

Ти я съсипа сега можеш да си вървиш.
Тя е раздвоена ,
и ти виждаш най доброто
останало в нея
вътре в себе си е мрака
който я убива.

Тя бе една остъргана самозаблуда
а сега си отивай
знаеш..
нищо не наранява така
както любовта..

Famous Last Words


Мрак омотал се около гушата ми
задушвайки ме смазвайки ме ..
Чувствам недостатъчност
празна теория от части лъжлива.
Това не съм аз?
Наивно влюбена
измамно далечна
вятърничево замаяна и
не достатъчна.


Игра на сенки и
пустотата се преплита
с веригите на душата ми ,
студена и окована...
Смъртоноснно ранена
всеки мой опит за дихание
бива потушен.
Не разбираш ли?
Убиваш ме..

Пресушаваш ме като река
и си тръгваш.
Страдам от раздвоение
двойната аз..
дивата и укротената..
ти ме опитоми и
сега се лутам в нишките на
тишината и се оплитам
се повече в сърдечния ритъм
на онова което буди погром и
печал в мен.


Съживи ме? Събуди ме ,
събуди ме от кошмарът в
който сме толкова далечни
а сме един до друг.
От кошмара в който
ти ме галиш а аз не те чувствам..


Абсолютна принадлежност на
едно друго едно различно ниво.
Стенания който ти не можеш да
чуеш тишина която
изгаря клепачи
който се натрошават
устни който гаснат
зеници който се счупват.

Равна от преплетените
лъчи на изстрадалото слънце
равна по ъглите и чупките
равна из нищожността си
равна в покоя на сънищата ..
неравномерно ме отблъскваше
неравномерно ме избягваше
неравномерно ме обичаше..

Отенъци на странни образи
мокър мрак блудкава
изменчивост и една любов
която ме прави послушна,
опитомена и само твоя..
Не ми достига въздух..
потъвам.

Не можех да оценя пеперудата
докато не излетя от ръцете ми
така и те не можеше да оцениш мен
трябваше ли да ме загубиш?
Толкова ли отчаяно го търсеше,
мразех да плача
презирах се и бях прозрачна.

Изстинало вдишване
и хиляди бледи копия
на една по щастлива аз
но даже и щастието беше блудкаво
и някак не истинско.

Един кръг в който не спирах да се губя
и да се преоткривам
една ръка която чаках
да ме погали
но тя никога не достигаше до лицето ми.
Наводнения и течове , пробойни
проби ме , проби съществото ми.
Перфорира ме като билет
за еднократна употреба
и след това ме изхвърли.

Аз обаче не може да изхвърля
чувствата си
нито усмивката ти
в която се разбивах
и бях усмихната.

Спъвах се в собствената си сянка
и се губех из ъглите
на собственият ми мрачен свят
който създадох
в който ти бе лъча надежда
който сега го няма.

Катастрофирах
срязах си плътта
и оставях кървави дири
нямах време
за розови мечти ,
писна ми да мечтая.

Писна ми да съм безлика
безразлична и куха
от към съзнанието си
изпразнено от мисли
куха от сърцето ми
което се пръскаше по
шевовете си от любов,
която ти така и не оцени.

Позволих си един сън ,
за който ти не беше готов
изгуби ме , в тъмната ми стая
болна съм , там в мрака
ще остане заключено
момичето с най тъжните очи
тръгвай си...

ПРОЩАЛНО

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.

Никола Вапцаров

Дизайн на неприемливостта.



Изскуби кабелите
на своя монотон и ми начертай ръка
с която да мога да докосвам
така че
все едно ми е за пръв път.

Изхвърли опаковката
на същността ми и
ме остави гола.
Голотата ми се изразяваше
в истинност
а истинноста в многоточия.

Неразгърната бях
и хладно се вливах в плътта ти.
Изстиваше аромата на думите ти ,
неспокойно дихание
се процеждаше от крайчетата
на устата ми.

Груба бях , неиздълбана.
Сенчесто беше вътре
където нямах съзнание
а просто студенина.
Студена луна и замръзващи
приливи и отливи.

Изцедената ми душа
неспирно окапваше.
Състаряваше се меланохолията
и стрелките се вдървиха.

Тъжна мелодия заедно с
недовършеният шедьовър.
Не мога да осъзная как
неизчерпателно синея в
своя полумрак.

Безсъние
и едно безсъзнание
което се стоварва върху
крехките ми ръце
начертани те - изсъхват.

Сгрей съмненията
и ме чакай в уюта на
моя разум.

Бездънна и изкривена
политам от смачканият
лист
преливах в дим
проследи ме!

:)


Не тръгвай надалече ни за ден,
защото този ден ще е безкраен
и аз ще чакам дълго, както чакат
на гарата задрямал нейде влак

Не тръгвай надалече ни за час,
защото всичкият блуждаещ дим
и всички безсъници в света ще се сплотят,
за да убият моето сърце

Да бъде сянката ти цяла върху пясъка,
да не отлитат твоите зеници:
не ме оставяй ни за миг любима -
защото в този миг ще си така далече
че цялата земя ще прекося с въпроса:
дали да чакам, или да умра веднага.

ПАБЛО НЕРУДА


Сонет №130



Устата й не са корали нежни;
очите й не са съвсем звезди;
тя няма "къдри-злато"; "преспи снежни"
не бих нарекъл нейните гърди.
Не й е "бяла лилия" ръката;
страни "същински рози" няма тя;
дъхът й не напомня аромата,
излъхван от априлските цветя.
Не пърха като нимфа тя, признавам;
гласът й като арфа не звънти;
но все таки, Бог вижда,
не я давам за никоя от "дивните жени",
залъгвани от другите поети със хиляди сравнения превзети.

У.Шекспир


Неизговорено - Надежда Захариева

Не, ти не си от моя земен свят.
Далече си от всичките му грижи
Когато слезеш някога при тях,
те само те опарват с тиха жал...
Аз ненавиждам да ме съжаляват!
Не слизай в мойто сиво ежедневие,
в което няма време за поезия.
Сама ще си остана аз във него.
А ти бъди за мене светъл извор
със животворна приказна вода.
Отпия ли от нея, да се връщам
във твоя свят пречистена и мъдра.

Валежно хладно утро..


Уморена в далечният си смисъл
и тиха в близкия ,
поддавам се на измръзването
и не чувствам кухото си тяло.
Напукаха се дробовете
и трудно дишах ,
но не научи ме да бъда по добра.

Бледа светлина от лампата
и аз като пеперуда в клетка
не знаех защо нито как
съм попаднала там.
Изобщо ме е нямало преди
изобщо не съм виждала
не съм чувала
била съм илюзия.

Не мога да си позволя
незнанието ,
нито несъществуването.
Всичко е толкова
несъществено .

Ще ме събудиш ли
от моите мечти и блянове
ще ми кажеш ли ,
че не е истинско
ще ме докоснеш ли?
Хлъзгава , гладка кожа
студена - лед , измръзнала.

Всички очакваха нещо от мен
напразни очакваня и надежди ,
не ги хранете ,
аз отдавна спрях да бъда човек ,
в който да влагат нещо..

Прекосявам гордостта си
и затъпявам остротата
на душата ми .
Изгарям вътрешно ,
а нагледно съм измръзнала?

Отчаянието се е впило в косите ми
умирах за болното съзнание
и се раждах отново за да страдам
всичко беше трудно и болезнено ,
а може би затова си струваше..

 

One of these days...


Протегнах сънливо ръка
и плахо нагоре погледнах
искаше ми се да споделя
всичко с оназ тишина
толкова близка и същевременно
 толкоз далечна.

Вдишвах частица живот
бях неистинно прашна
рисувах на бледият фон
по листа изцапан с кост аз дращех.

Ден измамен , но доста познат
с нотката си на съмнение
с меланохолията си
с уморените стрелки
и усмивки изпълнени с доверие.
 
            ****  ****

Вътре нещата не вървяха добре
те бяха покъртителни
всъщност хората не издържаха
и го казваха на висок глас
вътре в съмненията ,
вътре в съзнанията си ,
вътре в нехуманните си отношения?

Тя бе съвършенна - те не са ,
тя - самотата ,
която неуморно влачеше
"трупове" за да ги разбира.
Те не я разбираха , те бяха
просто самотни ,
уморени от делничните дни
и празничните без - празник.

Бяха скучни трупове - лъскави ,
сиви и вървяха с зашеметяваща ,
че чак ужасяващо бърза скорост
и всичко около тях беше така
роби на изкривените си съзнания.


Роби на уж "универсалният" си начин
на живот
криворазбрани , недоволни , мрънакщи
не оценяват същността
на това около тях.

Аз съм човек , не предмет
не може да ме имаш днес
и да съм твоя.
Не съм трофей
не ме окичвай на стената си
с твоите награди
не съм и стенен часовник
не отмервам времето.
НЕ измервай въздишките ми
не ме имай като даденост...

Декември , студа се нижеше
по пръстите ми
и се вледеняваше всичко.

- Аз трябва да хващам влака -
каза момичето ,
отиде  си и последният образ.