Just Cry Baby Cry







(Don't cry no more)
Cause every tear that flows falls into the ocean
And rises to the sky
And then the rain will come
Right before the sun shines...


Пъзел от мисли
вече не знам коя част за къде е
говоря сериозно
но сякаш хората изгубват интереса си
още щом проговоря.
Свикнала съм да разочаровам
и на обратното съм свикнала.
Жертва или Нараняващ
няма разлика
била съм и двете
била съм и без двете
била съм и никой.

Има ли значение
така или иначе
не ме взимат на сериозно
без значение съм
ех
поредното прибиране
и няма очакване
едно глухо отекване
един безкраен вой
агонични пристъпи
на болно създание.

Думите ме пресъздават
думите ме издават
думите от които боли
думите като сол
думите върху раните..

Обратно отброяване
на изминали сенки
шаващи по грапава повърхност
бягат и се завръщат.
завръщат се
и се впиват в плътта
хапят и късат жадно
пируват с моите страдания.

Ох тези дни ми така никакво ,
че не мога да разбера защо и как успявам
да изпадам в такива крайности
така честа смяна
една голяма буца ми е заседнала в гърлото
и не мога да я преглътна
тежи ми.
Имам нужда да не съм сама
имам нужда от усмивки
а се чувствам странно цветна
в сив свят
не съм на място
не съм се чувствала някога
аз не си пасвам просто никъде
мамка му и скапана работа.
мамка им и на хората
идиоти..

Вдишвам се огорчена
напуснах себе си
затръшнах вратата
завъртях ключа тъкмо няколко пъти ,
изхвърлих навика и
го настъпих няколко пъти,
колкото да го заболи ,
но не и да умре.

Раста без корени
неусетно ме затягат
бурени
недостиг на емоционалност
недостиг на сигурност
недостатъчност на въздух
и на някой , който да
ме полива
с топли думи , нежни ласки
да ми гали наръбената кора
разцепена
и да ми лекува лъжите
съхнещи по лицето.

Завързала съм си въженца
така или иначе съм нечия кукла
неясен е кукловода
вървях дълго по коридорите на мълчанието
често си сменяхме ролите
с сянката ми
тя е повече мен от колкото аз нея
тя не знае да губи
и не е тъпа лигла
тя не обича романтиката
и хапе когато трябва
тя е моето покривало
когато ме боли прекалено много.
тя ме пази ,
тя ме обича
тя е моят най голям враг
и най добър приятел
тя е аз и в същото време
е някоя друга , непозната.

Раздирам си образите
очите ми възпоизвеждата
една неяснота
и създават погрешни впечателния.
Трудно ми е да се изчисля
страха пуска корените си
се по надълбоко в сърцето ми
омотава го
като на макара
кой някога
би издърпал конеца му?

Впускам се в
прекалено обяснения
кога ще ми стане безразлично
и ще съм една безвременна
жестока и неясна
сега все едно някой
е забравил да ме научи
как да съм скептична
и недоверчива.

под похлупака на съмненията
се вплитат
просто низ от дни
в които
аз си увивам
думите така близко
до лъжите , че
ги бъркам
и самата себе си обърквам
тази раздвоеност ме плаши

разнебитена съм
като лодката на рибар
и той е забравил за мене
оставяйки ме да
тъна в разрушение
и дупки..

Keep Steppin



Остъргвам си мислите ,
нека да са по остри та поне да наранявам качествено.
Студено , с това бих се изчерпала тотално.
Душата ми я чувствам , като една кална яма
дълбока , поглъщаща каквото и попадне и гладна.
О , да гладна е - за нови падения ,
не и стигат униженията , все така наивна , все така доверчиво
гледа и уж вярва..
и се почва провал след провал
но вече си казах че не мога да позволя на себе си
да плача , не знам
усещам се провлачена и някак си грозно скроена
под тъпата кройка се усеща липса ,
която нагло се впива като кама чак до кокъла.
Дори не знам как стигам до тия ми състояния..
в един момент си толкова щастлив или се заблуждавам за пореден път?
Все още не се разбирам ,
не знам дали и хората успяват да ме разберат
изхабих си думите и гледам с тъп поглед унесено
някъде из пространството , крачка напред
ии ссе спирам там сред нищото
улиците криволичат и се разминават
хората се срещат и подминават
толкова непознати
и аз като слепец се чувствам
следваща техите течения
впускайки се в техният океан
на изпокъсани чувства , наранени егота
отъпкани пътища ,похабени мечти.
И не аз не съм празна
колекциорнирам си лица , гласове ,спомени
и разочарования.
Във всеки който съм повярвала и който ама
винаги обещава да е до мен , точно
като имам нуждата не е.
Да ,да тръгвайте си
защото тъпата дума е по вечна от вас
винаги - куха , като всички вас "приятели мой"
присъствието изстива
и накрая ми остава едното прозрачно обещание.
Не искам повече да ме нараняват ,
не искам да се страхувам от това да допусна някой до себе си
не искам да се страхувам от това да обичам
ах да ..не искам
но как мога да се доверя изобщо НЯКОГА?



for every boy that she allows to step on her heart
she comes one step closer to findin what she needs
the sad part is shes still stuck somewhere behind the start
still doesnt know what it takes to make it leave
that tattoo bleeds upon the paid dues
break the rules, to balance the odds, challenge her god
the untrained eye thinks shes got it all together
but the first time i seen her smile i knew better
right down the letters, piece them in order
make sense out of a sentance, give the picture a border
got to sort through the images that clutter the soul
but the photo got fried cause the shutter didnt close
over exposed, too many steps, too soon
killed the pain with a jameson under a blue moon
she climbs, she cries, she waits
how many more can she take before her legs break

=)



Тъкмо тогава се появи лисицата.
- Добър ден - каза лисицата.
- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Тук съм, под ябълковото дърво...
- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...
- Аз съм лисица - рече лисицата.
- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...
- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.
- Ах, извинявай - каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
- Какво значи "да опитомиш"?
- Ти не си оттук - рече лисицата, какво търсиш?
- Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"?
- Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете..., мисля, че ме е опитомило.
- Възможно е - каза лисицата. - На Земята могат да се видят всякакви неща...
- О, не е на Земята - каза малкият принц.
Лисицата бе много озадачена:
- На друга планета?
- Да.
- Има ли ловци на тази планета?
- Не.
- Това е интересно. А кокошки?
- Не.
- Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.
Но пак се върна към мисълта си:
- Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...



Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо...
На другия ден малкият принц се върна.
- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.


Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.
- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...
- Разбира се - каза лисицата.
- Но ще плачеш! - рече малкият принц.
- Разбира се - каза лисицата.
- Тогава не печелиш нищо!
- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.

Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.
И розите много се смутиха.
- Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.

И се върна при лисицата.
- Сбогом... - каза той.
- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.
- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...
- Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни.

Can u?Can u ? can u change me???

Късно вечер е , мъглата си плетеше все така спокойно
гъстите паяжини над заспиващите лампи чийто светлини угасваха с
същата нелогична спокойност.Вятъра търка дъхът си около
премръзналите тела сновящи навън , луната грее в пълната си красота.
Винаги все така еднаква , а в нашите очи показваше себе си
всеки път в една различна светлина..
ех и съм болна , никога не се бях
чувствала толкова разнебитена физически ,
буквално ще се разпадна , ще се разпилея
на частици и ще се надявам да можеш да ме сглобиш правилно..
Прозявам се , клепачите ми се затварят и вътре в ириса изскача
един образ на самата мен , така ухаеща на душевен покой.
как да си изкъртя недостатъците
езика ми се раздвоява , самата аз се раздвоявам
неспирно се измъквам от тялото - затвор ,
но това определено не ме тласка към промяна..
Имам тооолкова малко , а дори него ме е страх да го споделя с света ,
защото ще ми го отнемат , ще ме изпотъпчат
ще стана равна сестра на тревата и кална в съзнанието си като почва
неравна като склон и ще ме газят постоянно.
Аз си имам своите недостатъци и знам че сама
не съм си достатъчна , но вече ме е страх да ви споделям
толкова ми е неистинско , цялото това суетене по цял ден
бръщолевене и прозрачност на едни хапливи хора
които ще те разкъсат стига да им се отдаде случай..
нелепа съм , ах боже каква съм идиотка
винаги винаги искам
искам искам
искам до объркване
и броя , броя лъжите които изричам..
Петя , която винаги се усмихва.
Петя , която трудно преглъща ,
същата тази Петя на която и се плаче доста често
има нужда , но не го прави
прави го , но никой няма нужда да я изслуша.
Петя , която доста често е излишна ,
Петя с разкъсаните черти и сенки под очите ,
Петя , която никога не се наспива
и когато се събуди сутрин и е криво
тази Петя , която тайничко може би те обича
но ти си бил прекалено зает за да и обърнеш внимание,
Петя която пресича все на червено
която си протърква съзнанието от мисли
Петя с болното гърло
която кашля и гледа тъпо..

Otherwise

a.k.a am i special to you?

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо...
На другия ден малкият принц се върна.
- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.


Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.
- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...
- Разбира се - каза лисицата.
- Но ще плачеш! - рече малкият принц.
- Разбира се - каза лисицата.
- Тогава не печелиш нищо!
- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.

Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.


p.s Ще ме опитомиш ли?

I want you to want me..

Оф , вбесявам се , изтривам се
отърквам се в яростта си и се моля
да се появи някой , който да ме обича
цялата с недостатъците , с глупостта ми
с импулсивността ми , с всичките кривини и деформации.
След поредният привидно сантиментално романтичен филм
ми се иска да има някой който и аз наужким да мразя ,
но всъщност да го обичам повече от всичко.
Искам да се потъпча , да заплълня всички празноти
с барут , да се обстрелям , да се застрелям
с такава сила и такава мощност , че просто да се залича.
Никога да не ме е имало , да не съм била създавана -
ето ме каква съм робиня на чувствата си , на проклетото сърце
не му ли стига разочарованието и болката , че просто се моли за още и още.
Ето такава съм , една наивна по детски му и вярвам сляпо , в добротата им.
На тях , на хората , на думите ,
а ах как искам да се освободя от тия окови на тази моя чувствителност.
Мазохистично се натягам се повече в празнотата на самотата ,
слушам си Muse , набива ми се "I'll never let you go , if you promise not
to fade away , never fade away" бих ти го изпяла , бих ти посветила
всичко мое , на тебе само ако знаех че те има ,ако знаех че ще ме намериш
след всичкото това време осъзнавам само и единствено че съм един плод
на вечно искащото ми същество..имам чувството че съм се превърнала в поредният
консуматор , страх ме е да бъда опитомявана , а как искам...как ми се иска
зимата да свърши ..
Днес реших да наблюдавам дълбокото в себе си , преди окончателно да е изчезнало.
По следит на някой съм , на някой който никога няма да съм , се спъвам , се търся.
Отказвам се. Винаги.
По следите на нещо , което никога няма да стане съм толкова близо , в ума си и никой не вижда , наистина никой не иска.
Трънлива съм цялата , болезнена , горчива - във теб , и в мен и във всичките.
Имали ли сте наскоро чувството , че слепи бродите сред непознати ,
че всяка дума се удря във вас наобратно , с двойно ускорена сила?
Кое е значимото в дните ,
кога в съзнанието ми идва нощ?
кога заспиват спомените
кога стрелките спират болезнено да дращят
и вече не си пионка на времето.
Ох , епитафиьо не ти ли стига толкова изгнила плът ,
че продължаваш старателно да изобразяваш покварата си?
Както и да е ,продължавам да синея в студа...на спирката с всичките чакащи хора.
Не чакам нищо. Наречи го както искаш. Имам избор.
имам часове на блудкаво очакване , преизпълнено и наситено с една крайна повърхност
и навътре с нож трябва да дълбаеш , защото вече ме е страх да ви показвам
какво има , какво съм имала , какво съм искала. мразя ви крайно и в същото време искам да съм като вас , такава сива и мразеща , безразлична и саркастична.
не чуплива
от желязо да съм - за какво ми е така или иначе тая плът?
"Колко студено е станало...
Сега пак ще облека дебелите топли лъжи....ще разхождам безличното, погрозняло лице, а то услужливо/към обществото/ ще се усмихва, ще се разсмива шумно, ще потвърждава и отрича по равно, за да е изгодно на всеки... жалко наистина.
Не знам колко дълго ще вървя в празното.
Дори да се върна и залича следите си или обратното, никога няма да те приближа пак така - оголяла и полудяла от погледа на луната, забравила за една нощ...
Искам да не си спомняше за мен, да можех да спра кървенето...Да бях игла и конец или покривало за Истината...Но не мога."
ето бе пак страдам от тая моя шизофрения ,
това разкъсване на многото лъжи и истини , вплетени в мене.
Възлите на предните дни , ме растърсват до основи ,
растът с всеки изминал ден и все повече се затягат около вратът ми.
Възлите на времето , възлите на промяната , на опасните езици ,
на фалшивите крещящи нужди , на безразборната смяна на величините в хората ,
на низ-а , поредицата от хора които "от днес стават по добри"
Може ли да си самодостатъчен понякога?

тя броди повече от мен ,
мрачината моята сянка..

един ден се облякох цялата в лъжи ,
всички ми споделяха колко зашеметяващо изглеждам и
о , простота , о набързо скърпени думи , о празни хора
живейте в ваща симфония на един безкраен фалш
и се залъгвайте с още по измамни думи,
мойте метафори вече ми се свършват..

жестока, безмълвна, питам само на светло
нощем нося вината и крея..

days away , i still feel you
touching me , changing me
and considerly killing me.

I wont be afraid just because you dont need me. :/

Мъгливо време , мъгливи помисли и ми е тежко.Чувствам се така сама за пореден път.Разхождам се из спрелите в времето улици на още по спрялото ми съзнание "I wont fade away again" , звучи от слушалките ми , ще ми се и аз да можех да го кажа , да го изпълня и ми е студено пък и нямам кой да обичам , странна зима. Винаги ме е подтискала повече и повече и не искам да бъда себе си вече . някак си не мога да се изправя лице в лице срещу демоните си , те са все повече и все по настървени и неотстъпващи.
Думите ми си отиват със смачкани хартиени писъци , думите ми нетърпеливи , своенравни , но срамжливи толкова че да не бъдат чути , да не бъдат запомнени.Объркали стъпките непремерили удара , разтегливи многоточия водещи към самотата на смисъла. Смисъла който много често не намирам никъде.
Ох тя е толкова уморена , другата в мене , която се събуди от 100 годишен хищен сън и нагази в реката , която само нея приемаше. До коленете нагази , опознава дълбочините си , вглежда се във дълбините си..Тя разхожда неуравновестта си като танц и обгръща дирята от липсващото тяло , като топлината на някой който е бил там но насилствено нежно изяден от мисълта за невъзможната принадлежност от близостта на два погледа се забравят старите навици това е да се посветиш да избереш красивия смисъл на слепотата си..глезени пръсти ,очи, рифове ,мигли ,страни ,синьо
тъмно ,неразгадано .Тя е вълна. И като такава умира след като се губи из чуждите брегове гладна , жадни за докосване дори и студеното и докосване. В леки реверанси и се кланяха и накрая просто я нараняваха..всичко е един цирк и ти седиш като скапан зрител и гледаш глупавия сеир .
Не знам вече какво искам и защо го искам , нито пък как и не знам и колко думи ще трябва да изпиша за да се увствам по добре дали някога бих била по добре "ай донт тинк соу" звучи като погребален марш в главата ми..церемонията свърши ..вече можете да изкажете съболезнованията си и да си тръгнете.
така или иначе винаги го правите.

she just wants to fall in love again..
she is broken like an angel

What doesn't kill you makes you stronger



Така , така..колко пъти вече умирам , в истерична агония разкъсвам себе си на части , сея смут и отвращение в чуждите очи - не ме интересуват , не живея за тях , нито някога бих . Страдам от парадоксалност , от скапан морал и остарели ценности , страдам от сърдечна недостатъчност , от подпухнали клепачи , от разцепване на ириса , страдам от себе си.
МРАЗЯ СЕ БЕ , не същност не е достатъчно , вдишвам - издишвам , само пумия е задръстила дробовете и се е насъбрала от към душата , руши я бавно и мъчително , вече май свикнах с болката. Толкова много гнус , засъхнала в сърцето ми и рани и спомени . Сломена съм , но няма да се предам , не и сега , не просто никога.
Моят звяр е гладен , моля те не го допускай близо до теб , до твоя дом , в твоето легло , в твоя ден ..насън е и само вие в агония , през пръстите ми вие , от очите ми ме гледа - теб гледа и като бесен препуска и търси , но намира отломки.
Кръвожаден е иска да къса , да разпорва , да разрушава , да НАРАНЯВА , иска бе!
Самотата е една чистота , която си отива и ни остави без присъствие.
Няма какво да ме притъпи , няма кой да ме притъпи нито болката ,нито сенките ,няма...
Докато се прибирах и музиката просто си бучеше и залепваше лирики по чертите на съзнанието ми като пъзел , мъглата беше обгърнала цялостно светът ми. Аз ли бях в нея , тя ли в мен една крайна липса.
Връхлита от нищото и започва грубата си игра и само ако се заблудиш никога няма да намериш пътя към себе си ще се изгубиш в своя замък - душата , и няма да намериш ключа към стаята с лъчите светлина , реещите се птици и цялата тази приказност.

Вечно във филма , някъде там бях аз. Някъде из лентите на режисьорите , още не прогледнала , не вдишала , но знам прозирах всичко през тухлената ти стена виждах тялото си като на ренген , само че охлузено някак си старо , пусто е.
Всичките ми вътрешности са си там , само дето сърцето ми е разбито и аз не спирам да го храня с някакви илюзии ..
любов няма
привидно стоя си като стар филм , не е класика
просто някакъв
рядко те изваждат от шкафа с книгите
е едно време си бил брилиантен , великолепен ..а сега
тънеш и ти в кюпа на опрашените "ВЕЛИКАНИ"
неадъгава работа..
издърпали са ти кабела от системата
и сега не си нищо повече
от един изтърган и сантиментален образ..
да да , аз живея за сантименталности..

"While I’m living my heart is screaming
For what I can’t forget at all Yeah,
I’m breathing but I’m bleeding
And I’ve got no place to go

And I'm master of self - defense..


Още една стъпка до морето
усещам водата , която се разстила нежно във краката ми , усещам всяка песъчинка между пръстите ми , всяка мида , всяка неравност и привидно се прекланям пред тази безкрайна синева , която би ме погълнала и не би я интересувало коя съм , каква съм , какво търся именно на този бряг.А аз винаги съм търсила именно някой бряг , който ще ми е толкова познат и аз ще съм му така близка , ще ме почувства в сутрешния вятър и ще разроши косите ми или в глътката горчиво кафе със сладък привкус , ще ме погали по съненото лице с бистрите си лъчи , слънце.
И се събудих. Нищо не беше такова , каквото на онзи бряг.Сега пак съм си чужда , в чужда реалност съм и отпуснато вирея върху почвата , която само бурени поникват а цветята увяхват... И аз вехна от толкова време насам.
Още мъничко наляво , а така моля ти се сега изкорени ми нуждата да чувствам. Действително ми омръзна да страдам , заради чужди грешки.Сигурно аз съм си виновна за това , че съм толкова лесно ранима.
И тази Зима , вдишвам я толкова безкрайна , че чак ме заболяха дробовете от студената глътка въздух.Нанизвам се на черен бряг и не финни морски извивки усещам под краката си , а изсъхнало поле от разбити мечти , илюзии и прочие.
Жъна страха си и си го сервирам отново.Страх от несбъдването на целите , от хората , от света.Колко пъти се питам, трябва да ме наранят за да мога и аз да стана като тях.
Толкова безчувствена , жестока , неучтива и празна.
Не , това не бих била аз и всъщност не съм , защото винаги съм вярвала че някъде там
ще ми подадат ръка , която не би ме пуснала в пропастта.
Твърде наивна , по детски му наивна и после аз съм си виновна за сълзите само където съм твърде голяма да плача. Не обичам да плача , срам ме е от сълзите ми ,показват слабостта ми , неуравновесената ми чувствителност на душата , афектираното съзнание и нареждам всички заедно със себе си на черната земя.
Кокалите ми изпукват ,толкова ми е схванато.Болна съм вътрешно от незарастналите рани , тъкмо когато хванат коричка все се намира някой или нещо , което ще ги изчопли докато не текне кръвта.
И колко кръв трябва да изтече за да пресъхна.
Всички реки се вливат в морето и достигат до толкова брегове , някой близки други далчни и запустели..искам си моят бряг , моята утопия от блянове и приказни истории , където устните ми не се напукват от студа и нозете ми не се порязват на острите ти думи ,които уж така небрежно си оставил.
Но идва момента , в който наивноста ми е толкова непозната и се отбранявам от всички.Хората - лешояди , хората - лъжци , хората , които няма да се замислят дали да те наранят..защото те друго не могат.
People always leave!
това го осъзнавам толкова ясно , а ми се ще да е лъжа , искам някой да остане до мен
и да ми целува болежките , сутрин да ме затяга в обятията си , а аз да се огъвам като някоя тръстика , да ме изслушват и да бъда наистина чута и не само като съм нещастна , а и когато съм щастлива за да си споделям щастието.
кога някой ще е там за мен , до мен , след мен..с мен??ама наистина с мен.
и ето лежа в леглото ми , а всъщност все още се намирам върху черната земя.С отекли от гледане очи , все още се взирам в звездите , те ми говорят , те ми шепнат и споделят , казват да те очаквам ама и те не знаят кога.
Е може и да съм мечтателка , но не съм единствената.. (:

Secret!






Here it goes again..

Заключвам вратите , затварям прозорците , спускам щорите , дърпам завесите , пускам си музиката и се заключвам в немощното ми тяло , в черупката пълна с дупки и се крия от света.
Постоянно се оплаквам , вече ми е неудобно. Поставям си граници и някакви правила , които да спазвам за да се чувствам по - добре.
Получавам нов спазъм , поредната тиха агония , в която отново викам колкото ми глас държи , но няма звук , няма никой , само досадния навик , че единственият ми спътник е самотата.
Не не съм луда , просто ми писна да се правя че всичко ми е наред.И знаете ли ..не съм наред.
Бих дала всичко , душа , сърце , съзнание , само за да променя себе си , за да спра да чувствам някак си в затвор съм.
Тялото затвор , вече по навик се отчуждавам , само за да не страдам пак , въпреки че сега страданията сама си ги причинявам , но по добре аз отколкото поредният привидно "загрижен" човек.
Затварям клепачи и без това ми е уморено от съзиране на скапаната истина , игнориращия те свят.
Всичко е една безкрайна сивота. Знам , че определено изглеждам доста жалка , но по добре да си пиша от колкото да буча на нечия глава. Напоследък дори не ми се и говори с никой.
Гледам филми и съзнанието ми попива картини , за които копнее да му се случат , да го сполетът внезапно , да го разтърсят , да ме разтърсят..
и животът ми , сърцето ми . ВСИЧКО.
някак си навика е пуснал корените си толкова навътре в окаяната ми душица ,
че ме е страх да направя каквото и да е , знам че всичко е каквото си го направиш е явно аз нищо не правя по въпроса , от страх ( а уж съм смела??)
всичко води до едно закърняване
и нито това че тичам всяка сутрин в еди колко си рано ще ме оправи
или че вечер късно правя упражнения
или че чета книги
или че имам цели в живота ( за които само говоря тъй като ме е страх че няма да успея , не грешка аз вече дори знам че няма да успея о.о)
или това че се виждам с хора често
и си прекарвам добре
може да ми помогне.
взимам си поредния освежаващ душ , само под водата се чувствам добре.
Измива душевните ми рани , гадната мърстотия впила се във всяка една моя клетка същество.
Знам си проблема , знам и решените..докога ли ще се правя на безразлична или може би така е по лесно.
Бях решила , че тази година ще направя нещо голямо със себе си
и ще има някаква промяна и действително съм надъхана да го направя , заради себе си защото е лесно непрекъснато да хленча как всичко е толкова скапано нали..
и скоро ще съм притежателка на още една татуировка (х
една малка звездичка (моята светлинка , в края на тунела дето ме изважда от глупавия сив транс на опустялото ми съзнание , душа , същество.. , моята Н-А-Д-Е-Ж-Д-А )!!!



p.s And If I would , could you?

Scar Tissue


Блокирани мисли
и се чувствам скована , уморена някак си
от това ежедневие (толкова е еднакво)
добре , че утре съм на даскало - се пак е някаква промяна.
Иначе нищо ново в репертуара , рутинният - ставане ,
оправяне на коси , обличане , излизане , макдоналдз , хранене на хора(не да ги тъпчеш с храна ъфкорс) вкъщи ( топло , хубаво , уютно - хоум суит хоум <3) ,
вечеряне , гушкане и мачкане на кучо(Джек) и филми , чат до късно , малко писане из блога..и спане?
ени факин дей , ени факин тайм? (год блес дъ Туул.!!!)
не , че вярвам в каквито и да е богове ,затова е и с малка буква предполагам .
Бих искала да се самопрегърна , да почна да си ближа раните
и да се моля да зарастнат по бързо.
Бих искала като се събудя да ми е някак си весело , щастливо дори еуфорично.
Бих искала да правя различни неща.
Бих искала да не съм толкова обзета от безразличност и налудничева апатия.
Объркано ми е ,
съзнанието ми е някак си спряло.
Понякога ми писва да се чувствам уморена
тоест доста пъти не ме интересува - вживявам се в ролята си
и приемам всичко прекалено стоически ( определено ставам за актриса)
и всичко опира да мене?
действително съм прекалено голям егоист
толкова много говоря за себе си -
уж хората да добият скапана представа
и винаги когато хм ми се говори всички са заети
или не знам. няма кой да ме слуша
а ако ме слуша се чувствам прекалено досадна
да обяснявам все за мен , мойте чувства
направо съм си отворена книга???
Винаги съм била толкова опърничева :/
и не знам
всеки очаква нещо си от мене
и вече не ги понасям тия неща
никой не те учи какво да казваш
как да се държиш с хората
не те учи как да се справяш като ти е самотно
всичко е просто очакваня
и ако не ги изпълняваш си егоистичен
всички са ми като стени
колкото и да им говоря
те не ме разбират
иронично е че уж пиша , а дори не
мога да обясня правилно какво мисля(а уж чета книги)
патетик..
толкова проблеми , наглед са незначителни
а ми се струват от такова значение :(
иска ми се да съм като някой супер герой
спасявам всички , изпълнявам очакванята им
и хепи енд , всички са доволни.
И се променям , хората около мен и те се променят
някой са толкова различни от това което са били
и сме се отдалечили , а дори не знам как да си ги върна
дали изобщо искам такова нещо?
най ми е болно от това , че
като те оставят веднъж сам (което винаги се случва)
сам - душевено ..и после какво може да се очаква от теб?
да ги приемеш с отворени обятия ли..ноу уей
ех ех ех..
защо никой не може да ме приеме такава каквато съм
а иска от мен да съм по изискана , възпитана , зряла етц етц..
донт уана гроу ъп..ай уана гет аут
бледнея..
от ден на ден
къде отиде цветът в живота ми
не всички е черно бяло(само че при мене само сънищата са цветни)
животът ми е една магистрала
и все още не знам накъде съм се запътила
и колкото и да се променям никога не е достатъчно..

натъртваня
счупени велични
красиви изображения - така далечни
сива реалност - ежедневието
твърд хляб дето строшава вкуса ми
трудна хапка , трудно се преглъща
сухост и вечни оплакваня
лъжливи хора
не им ли писна да ме разочароват?

п.с Puddle ot mudd - blurry

Broken like an angel

Изсъхнали клони
върху шията ми
толкова дълго ме смущаваха
и ми пречеха да си поема дъх.
Изчпочупени клони
изкъртени толкова отдавна.

Прекършени думи
и не мога да говоря повече..
не и ако
ще изричам още лъжи.
Не искам вече.

Оплетох се в прямата епитафия
надраскана грубо
върху кожата ми.

Сенчест ден
и следващия се изнизва същия.


Напоследък гледам само филми , красиви , хубави
изпълнени с щастие ( великия хепи енд)
как ми се ще и в живота поне веднъж
да има хепи енд , а не само горчилка. Все едно
не спирам да се наливам и никога не ми е достатъчно.
Повечето хора пробуждат в мен , злоба , страх
и една апатия , която през по голямата част от времето
ми помага , да съм безразлична
и винаги си задавам въпроса "Е това ли е което искам" ??
Виждам себе си уплашена и унила и предпочитам това
да го виждам само аз.
По силна изглеждам в очите на другите.Е не , че заради тях живея
но никога не ми се е щяло някой да ми отдели време
за да ме съжалява ..нали всеки с проблемите си.
И винаги си мисля мисля мисля , сякаш би се променило нещо
или поне аз бих се?
Като се замисля имам нужда от промяна , от различност , от нещо свежо , но ме е хем прекалено страх да го потърся , хем
не обичам промяните ..не и коренните , не и големите :/
И само когато се прибирам и тъпо гледам през прозорците на
така или иначе покъртените стъкла си се замислям ,
музиката звучи в съзнанието ми и ако то имаше стени съм сигурна , че
бая дълго време ще да си отеква ,
замислям си се над лириките , замислям си се над проблемите
толкова съм егоистична , че наистина не ме интересуват чуждите проблеми просто не знам някак си толкова егоистично ли ще да е
ако искам да съм щастлива..и без това по цял ден гледам по ТВ-то ..катастрофи , смърт , болка ..по път виждам тъгата в очите на хората и не искам да слушам вече , прекалено ми е еднотипно ,
тежко , банално..но не съм аз виновна за тяхните проблеми.
Например днес някакъв ром да го наречем ми обясняваше за едното си око с което не виждал , не знам дали беше забелязал че имам слушалки в ушите , но си обясняваше , а аз го игнорирах. А какво трябваше ли да го чуя , да се заслушам в поредната агонична песен на болката. Нима не ми стига моята си?
Правя си равносметката на дните през изминалата година. Да 365-те дни в които съм се смяла като луда , в които съм плакала и съм се чудила как още имам сълзи с които да го правя , в които съм била разочарована и прочие и прочие..
Накрая винаги си оставам сама и разочарована.
Язък за вярата дето вкарвам в "хората" , всичко е толкова цинично
и най ме е страх и аз да не се превърна в поредния консуматор
който изсмуква каквото има и накрая всичко , което остава е една празна черупка , една сянка , едно "той беше ебаси пича" тоест не че
реално се стига до физическа смърт ами просто до душевна. Знам , че душата ми не мога да си я почувствам , но това не ми пречи да знам че я имам.И така като съм започнала със сърцераздирателните мъки на моя живот цял ферман го изкарах. Наистина имам нужда от отдушник , от надежда , от някой за който бих се събуждала сутрин и вместо да пъшкам и да си викам "Фак още съм жива" и да ми е гадно че се събуждам да се усмихвам и да се кефя на слънцето , което през тази зима е толкова малко , но все пак като го има определено ме надъхва..

"I''ll never let you go , if you promise not to fade away , never fade away.."


Crossfade...


She was a queen
Lost within a dream
Misconceived that he was fit to reign
Lies take victims
Separate them at the seams
Cause them to fall apart
Then move along to better things now

She
Wants to fall in love again
Don't you know that
He's
Satisfied to own her

No time permits to open up
When you've been hiding thoughts so strong
She's been holding out for an angel to come along
No reply from the sky
But she just keeps looking up
She just keeps looking up now

She
Wants to fall in love again
Don't you know that he
He's
Satisfied to own her

She'll never know love's true potential
Lost in the open wind
To his impatience
Never feeling they would fall apart
She let her feelings grow
To tears she'll never show now

She
Wants to fall in love again
Don't you know that he
He's
Satisfied to own her

You know he couldn't see
That she could be his everything
Bringing light to everything now
Oh
She just wants to
Fall in love again
She's broken like an angel

Self strategy?

Така съм уморена
от това човешко високомерие
от тази сприхвост , ленивост, от злобата и съмненията.
Искам да живея в един по добър свят
и защо всичко хора са толкова затворени , самовглъбени и затиснати
в себе си. Вместо да си помагат един на друг
ако видят че някой се дави ще го удавят , вместо да го спасят.
Хора сме само по празниците
хора сме само като съжаляваме някой
но другите нямат нужда от съжаление
те и без друго сами си се съжаляват.
И не знам защо пред всички не мога да съм себе си
винаги го има този страх
че ще ме наранят.
Играя различни роли , пред различни хора
предубедена съм
създавам грешни впечатления ,
но поне не съм разочарована.
Дишам , вдишвам себе си
с целия си егоизъм който съм способна да притежавам.
И ах , как искам да не ми пука
повтарям си го
потретвам го
и залъгвам всички - само себе си неуспях
има дни в който твърде силно вярвам че е така.
И не знам иде ми да крещя
ПИСНА МИ ОТ ХОРА , НЕ ВИ ЩА ПОВЕЧЕ
не ви ща жалките любезности
тъпите оправдания
умишлените разрези дето правите
и после съжалявате за нанесената рана
и аз го правя
ама веднъж направя ли грешка
се старая да не я повторя
и всеки очаква от мене нещо си
да им се невиди и очакванята
за напред очаквам само по лошо време
и по студени хора.
опропастих си дните в чакане на чудеса
и единственото чудо дето ми се случва е безразличето..

Nothing Hill

Ще умра тук. Всяка частица от мен ще изчезне. Всяка
с изключение на една...
Говоря за малка, крехка частица,
което представлява всичко красиво
на света. Никога не трябва да се
отказваме от нея или да я губим.
Не трябва да им позволяваме да ни я отнемат. Надявам се да успееш да избягаш от тук. Надявам се светът да се промени към по-добро.
Но най-много се надявам да разбереш, че въпреки че не те познавам и вероятно няма да се срещнем, ще се смея и ще плача с теб. Ще те целуна. Обичам те
с цялото си сърце...
Обичам те.


Извинявай...
- Винаги има пауза,докато журито обсъжда присъдата.
- Ана, виж...Аз съм консервативен тип,който не се влюбва често.
Мога ли да кажа "не" на любезното ти предложение и да оставим нещата така?
- Да.Да, разбира се, аз...Разбира се.Е, тогава ще си тръгвам.Беше ми много приятно.
- Проблемът е в това, че около теб съм в опасност,Ситуацията изглежда перфектна,като изключим характера ти,но сравнително неопитното ми сърце няма да се възстанови,
ако още веднъж любовта му бъде отхвърлена.Имаш прекалено много снимки,прекалено много филми.
Ти ще си тръгнеш отново,а аз ще остана с разбито сърце.
- Това си е истинско "не", нали?
- Аз живея в "Нотинг Хил".Ти живееш в "Бевърли Хилс".Теб те познава целия свят.А моето име дори майка ми понякога го забравя.
-Добре.Добро решение.Славата не е нещо истинско.И не забравяй...
Аз съм само едно момиче,
което стои пред едно момче
и го моли да я обича.Сбогом.


http://zamunda.net/details.php?id=102884

Far away from the dream!


Мъртвото не може да умре.
Скрибуцам отвътре
като стар стол съм
не се намествай
прекалено удобно
ще се разпадна.

Тичам по магистралата
и всички страхове
са по петите ми
страшни , грозни
и с разкривени усмивки
дебнат всяко мое падение
всеки мой провал
и ако се отдам
напълно на тях
ще ме пречупят.

Странни дни
всичко ми е толкова прозрачно
прозира до корена
призрачно е даже.
Вкопчвам се
в системата си
пълна е с вируси
които настройват съзнанието ми
на негативни честоти
изпълнени с съмнения и гняв.
Гняв към себе си
гняв към околните
гняв към реалността
и този студ ,
който се е загнездил
дълбоко в диафрагмата ми
чувствам го
с всяко следващо вдишване
и по следващото ми е трудно.
Като една стълба е всичко
с всяко стъпало съм все
по близо до тебе
а същевременно
така далечен си ми.

Чудя се колко още
горчилка ще вкуся
за да усетя сладостта ти
колко още устни да целуна
за да почувствам топлината на твоите
и как да вярвам че те има
щом до сега не съм те срещнала.

В приказките всичко е толкова
хубаво
без едно - те са измислица..

е да вярвам
или да бъда поредната
птица с изпотрошени криле
и накъсани крила?

вслушай се в сърцето си..
бъди себе си.
аман от празници
и новогодишни късмети.