And I'm master of self - defense..


Още една стъпка до морето
усещам водата , която се разстила нежно във краката ми , усещам всяка песъчинка между пръстите ми , всяка мида , всяка неравност и привидно се прекланям пред тази безкрайна синева , която би ме погълнала и не би я интересувало коя съм , каква съм , какво търся именно на този бряг.А аз винаги съм търсила именно някой бряг , който ще ми е толкова познат и аз ще съм му така близка , ще ме почувства в сутрешния вятър и ще разроши косите ми или в глътката горчиво кафе със сладък привкус , ще ме погали по съненото лице с бистрите си лъчи , слънце.
И се събудих. Нищо не беше такова , каквото на онзи бряг.Сега пак съм си чужда , в чужда реалност съм и отпуснато вирея върху почвата , която само бурени поникват а цветята увяхват... И аз вехна от толкова време насам.
Още мъничко наляво , а така моля ти се сега изкорени ми нуждата да чувствам. Действително ми омръзна да страдам , заради чужди грешки.Сигурно аз съм си виновна за това , че съм толкова лесно ранима.
И тази Зима , вдишвам я толкова безкрайна , че чак ме заболяха дробовете от студената глътка въздух.Нанизвам се на черен бряг и не финни морски извивки усещам под краката си , а изсъхнало поле от разбити мечти , илюзии и прочие.
Жъна страха си и си го сервирам отново.Страх от несбъдването на целите , от хората , от света.Колко пъти се питам, трябва да ме наранят за да мога и аз да стана като тях.
Толкова безчувствена , жестока , неучтива и празна.
Не , това не бих била аз и всъщност не съм , защото винаги съм вярвала че някъде там
ще ми подадат ръка , която не би ме пуснала в пропастта.
Твърде наивна , по детски му наивна и после аз съм си виновна за сълзите само където съм твърде голяма да плача. Не обичам да плача , срам ме е от сълзите ми ,показват слабостта ми , неуравновесената ми чувствителност на душата , афектираното съзнание и нареждам всички заедно със себе си на черната земя.
Кокалите ми изпукват ,толкова ми е схванато.Болна съм вътрешно от незарастналите рани , тъкмо когато хванат коричка все се намира някой или нещо , което ще ги изчопли докато не текне кръвта.
И колко кръв трябва да изтече за да пресъхна.
Всички реки се вливат в морето и достигат до толкова брегове , някой близки други далчни и запустели..искам си моят бряг , моята утопия от блянове и приказни истории , където устните ми не се напукват от студа и нозете ми не се порязват на острите ти думи ,които уж така небрежно си оставил.
Но идва момента , в който наивноста ми е толкова непозната и се отбранявам от всички.Хората - лешояди , хората - лъжци , хората , които няма да се замислят дали да те наранят..защото те друго не могат.
People always leave!
това го осъзнавам толкова ясно , а ми се ще да е лъжа , искам някой да остане до мен
и да ми целува болежките , сутрин да ме затяга в обятията си , а аз да се огъвам като някоя тръстика , да ме изслушват и да бъда наистина чута и не само като съм нещастна , а и когато съм щастлива за да си споделям щастието.
кога някой ще е там за мен , до мен , след мен..с мен??ама наистина с мен.
и ето лежа в леглото ми , а всъщност все още се намирам върху черната земя.С отекли от гледане очи , все още се взирам в звездите , те ми говорят , те ми шепнат и споделят , казват да те очаквам ама и те не знаят кога.
Е може и да съм мечтателка , но не съм единствената.. (: