my heart skips a beat




думите ми са пръст
думите ми са барут
думите ми са зареден пистолет
един магнум 44ти калибър
с който се разстрелвам
толкова пъти ,
че не знам как още живея.
дишам наобратно
и съществувам като един
развален часовник
тиктакам , стрелките се въртят
и поне два пъти в денят съм правилна.
сърцето ми има камера , да!
има предсърдия , да!
и вътре има само лед
само зима
само студ
не изтласка кръв, само болка.
24/7 вливайки се в кръвта,
разпространявайки я , като проклета болест ,
заразявайки всичките ми органи с нея.
Мозъкът ми страда също,
съзнанието ми е в криза
на ръба си е
и би се самоизвадило,
самата аз бих се
саморазпарчетосала.
всички късове бих изгорила
всяка част погребала
и така със зората на новият ден
ще започне
новата ми смърт
все така отначало..

Bitterness the star





Разбивам себе си досущ , като вълна
и все така безстрашна следвам края си
не вярвам в хорски думи , нито в любовта
защото имам , като доказателства , прекалено много белези.
И днес и утре все повече
ставам непозната и за себе си ,
умря една вълна , и после още една
докато не остана никакъв океан из сърцето ми.
Изтече водата , изтече кръвта
изниза се дъха , духа и всичко цяло
сега имам само крива празнота
и едно полу мъртво , полу живо тяло.
И смисъла изчезва , точно като дим
не мога с ръце дори да го обхвана
и става някак толкоз непроследим
губя се във нишките на мрака.
Един часовник , вътре в мен
отброява и непрекъснато ме притиска
сякаш казва "няма време , чуваш ли"
"скоро няма да можеш да обичаш ?! "
но аз забравих ,
забравих и какво
забравих
що значи да живееш за нечия усмивка
и нежен допир радостен ,
аромата на някой , примесен със целувка.
И днес , и утре , до безспир
всичко е илюзия , зрителна измама
където уж наред е и нали,
а вътре все едно обир е ставало
счупени стъкла и хиляди парченца -
някогашната ми пълна цялост
сега само хаос един като гарван на пир
се гаври с трупа на душата ми , смазана..

"- Нещастен съм като камък - продължавам аз , като съкращавам разстоянието , което ме дели от непоправимото. - Не , по- нещастен от камък , защото никой не изоставя камъка и камъните не умират.. "

Love me the right way




искам да се саморазкъсам
самоизям
и да изплюя парчетата ненужни после
и без това всеки друг го прави
защо и аз да не си го позволя.
Запълвам съзнанието и времето си
с хора
които не чувствам
на които говоря
но никога не чуват истинският смисъл на думите ми.
Целувам устни , които не усещам
прегърщат ме
желаят ме
имат ме
какво имат ?
създанието без пулс
без дихание
създанието с безкраен глад.
Гладна съм
и ме преследва онзи тип глад ,
който не мога да задоволя
нито с хора , нито с думи
нито с погледи или светофари
малка кола съм в големият поток
малка рибка в огромният океан
и всичко това докато не се разгърна
сама по себе си в такъв
не погълна нечии свят
и после се чувствам доволна
заради болката която причинявам
и щетета която нанасям.
Аз съм безскрупулна
аз се мразя
и после се обичам
аз си хапя устните до кръв
за да усетя , че още я имам
че не съм някакво мекотело
че може да почувствам болка
различна от онази саморазрушителна крайност
върлуваща , като проклета чума
из вътрешностите ми
из органите
през които поетично чувствам
но само наужким..
истината е че отдавна
спрях да бъда
и сега живея
в жалката си обвивка
на онова което можеше да бъда..
погребвам се хиляди пъти на ден
и никога не е достатъчно
колко по мъртва може да стана?!!?!?!?

Passive




оплитам се във рамките на нищото
на спомените
и отминалите думи
в които имаше искрица чувственост
и доза вяра ,без илюзии
когато шепота ми
беше повече от вятър
минаващ и посичащ , шепа шума
и не бях толкова блуждаеща
не бях безумна , изпълнена с безумия..
а те вече са ми и въздуха и всичкото
и сънищата
и прегръдките
и чувствата
и онази непривична за самата мен
наивност
която ме обрича на проклетото му нищо..
и бягам
и галопирам
и се скитам
скитница в самата ми есенция
скитница и навсякъде прозирам...
цялото ми тяло
е покрито със пробойни
резултат от остри думи
и жестоки хора
обаче някак са невидими
и само аз ги чувствам и изболвам..
и някак нямам сили даже и
да я усещам болката
преобърнала съм се
в една жестока , безмилостна апатия
нагоре и надолу все я чувствам
а най безкрупулна ме ръчка
във ребрата ми
а от ляво , няма нищо
там стои една безчувственост..
изгаснал пламък
кривост и навъсеност..


"ЕДИН ДЕН нещастието влезе в моя живот
и аз като глупак така и
не можах повече да го прогоня от там..."

Deafening silence



из пустинята на моето съзнание
всички са бездомници и просяци
и аз съм точно толкова
бездомна и недупостимо просеща
и аз съм толкова окаяна
душата ми е станала на дрипа
и пусто , изяжда ме проклетото страдание
и някак много крив ми е дори и щриха..
преди умеех да съм повече ,
а вече нищо не остана
страх ме е на глас да го изкажа
но изглежда просто се предадох
и оставих се на порочната циничност
на едното безразличие
и когато няма плът а просто камък
и не съм никак никак поетична..
преди усещах всеки удар
а сега изчезнаха туптежите
и вали и святка над света ми
удавиха се надеждите заедно с копнежите..
любовта ми , ми е доста чужда
изгоних я със викове
прокудих я толкова далече
и сега толкова тихо е..
от онази тишина , която просто те дращи
която изсмуква без жал
и се разгръща в кошмари
докато сам не се превърнеш в кошмар
в която трудно се мълчи
и се чувстваш неудобно
и от себе си дори
някак си безподобно..
и ако още малко забраня си
може би ще спра да чувствам
и без това вече съм машина
изпълнена с абсурдност
и вярвай ми по тъжна съм от камъка
по тъжна съм от нещо счупено
и живея с призраци в замъци,
замъците на неистинното..



"да се опиташ да се самоубиеш ,
след като си мъртъв , си е
чисто губене на време.. "

Iris




И някак си , не мога да обичам вече никак
заключих си обичането някъде в кутия
и превърнах се от Петя ,в просто призрак
спрях да изговарям думите , само умея да ги трия..
и какво ми остава във този Ноември
освен да бягам
освен да бъда всичко което не съм
а аз съм нищо , от това ,което казват
всичко друго , останалото , съм...
изглежда винаги ще съм просто не обичане
просто сянка , просто празен смях
колко пъти себе си изплаках
и още имам сълзи и още имам плач..
и още имам от онези болки - неутешимите
които ме ръчкат без жал
които света ми превръщат в пустиня
денят ми във нощ
сънят във комшмар..

(до себе си) а.к.а schizophrenical

Колко , колко , колко пъти , Петя?
колко още хора и мечти
ще изгубиш , ще изчезнат
колко образи , колко "любови" и дни
в търсене на Онзи,
който не съществува
т.е не е съществен в собствената си илюзия
не е естествен и го няма
към тъгата поредната прелюдия..
за да си докажеш ,
че можеш да си повече себе си
колко трябва пъти да се отказваш да обичаш
питам себе си питам и другата в мене
питам и оставам все толкова объркана..
все толкова побъркана
все толкова на края
все толкова изгубена
все толкова маскирана
хелоуин мина , но маската в мен
остана залепнала
и в собственото ми лице , превърнала се..


p.s Another one bites the dust..