Deafening silence



из пустинята на моето съзнание
всички са бездомници и просяци
и аз съм точно толкова
бездомна и недупостимо просеща
и аз съм толкова окаяна
душата ми е станала на дрипа
и пусто , изяжда ме проклетото страдание
и някак много крив ми е дори и щриха..
преди умеех да съм повече ,
а вече нищо не остана
страх ме е на глас да го изкажа
но изглежда просто се предадох
и оставих се на порочната циничност
на едното безразличие
и когато няма плът а просто камък
и не съм никак никак поетична..
преди усещах всеки удар
а сега изчезнаха туптежите
и вали и святка над света ми
удавиха се надеждите заедно с копнежите..
любовта ми , ми е доста чужда
изгоних я със викове
прокудих я толкова далече
и сега толкова тихо е..
от онази тишина , която просто те дращи
която изсмуква без жал
и се разгръща в кошмари
докато сам не се превърнеш в кошмар
в която трудно се мълчи
и се чувстваш неудобно
и от себе си дори
някак си безподобно..
и ако още малко забраня си
може би ще спра да чувствам
и без това вече съм машина
изпълнена с абсурдност
и вярвай ми по тъжна съм от камъка
по тъжна съм от нещо счупено
и живея с призраци в замъци,
замъците на неистинното..



"да се опиташ да се самоубиеш ,
след като си мъртъв , си е
чисто губене на време.. "