Защо просто не ме докоснеш?
Защо се плашиш , студа ли те уби
или глупоста ми.
Очите ти останаха там
да светят някъде из мрака
преди ми бяха упътването
как да изляза от този затвор
но сега изгаснаха
тъмата ме погълна
кърфица след кърфица
забивам в трупа до тротоара
ще помисля че аз съм го убила
и дори да е така не ме интересува
не помня , не зная..нито искам
къде ще бъда или кога
няма значение навсякъде е мрак
и навсякъде може да бъде утре
днес може същност да е вчера
но тук винаги е тъмно
една кокалеста ръка
присажда барут в сърцето
подготвя за взрив
крехките кости..
изсипва киселина в прясната рана
костите се чупят..няма сърце?!?
Замъглени представи
вместо бдителност
неизчерпаема глупост
вместо грижа
неумиращо тъмно
незалязващо черно
неизгряващо добро
миражно щастие?
По следите на нещо
което няма да стане
но го виждам в ума си
оказвам се близо
но само мислено
и никой не го вижда
или не иска?
не съм ли вече
твоето момиче
което докосаваше
винаги
за да знаеш че го има
не искаш ли да бъда пак
онази послушна играчка
винаги чакаща те
щом я желаеш?
аз не бих искала да съм...
не съм ли ябълка ..кисела
дом на червей
след твоето студено "сбогом"
сега съм само това
което се осмелих да съм
една хапче за по лесно
само-отрицание
твърде горчиво в устата ти
няма лек?
болезнена съм цялата
и в мен и в теб и в всеки
дръзнал се да е до мен
така идва истината
заболяла от светлина
и несвързани сенки..
а ти заблуждавай тялото си
че не те боли
заблуждавай се че в гората
ще намериш път..
бавен озлобен ден
изтръгна се..
мрака дойде да ме вземе отново
готов за нова извратена игра
рисувам себе си
а дори не съм се променила
за минута
виждам портрети
и на нито един няма
образ
виждам ад
но никъде няма сенки
и гърчещи се души
пристъпвам бавно
но никъде няма път по
който да стъпя
гледам напред
но това е лъжливото напред
защото пред мен всъщност
има бледа стена
и един прозорец
виждам хора
които нямат сенки
и тела в които
няма и капка живот
фалшиви усмивки
добре облечени обаче
добре гримирани
виждам фалша
прозиращ през очите
..виждам твоите очи
и лъжата прозираща там
кърфица след кърфица
забивам в тялото до тротоара
и знам че никой няма да ме види..
кърфица след кърфица
забивам в сърцето си
защото му е време да умре..

Тъмна нощ , облачно утро
капките дъжд се изсипват
по голата ми кожа и я карат
да изтръпва , душата ми
се препъва в черният силует
опрян на стената
сенките си играят
драксащи нокти по гола плът
кървави длани обвиващи се
около скършеният ти врат
разширени зеници спряли се
някъде там и невиждащи
мойто утре и другата мен
думите изтичат сами
като кръв от прерязано гърло
думите запечатват спомена
и не спират да солят
раната за да чувстваш
това което заслужаваш
- да те боли
да мразиш мен и себе си
ноктите този път се впиват
по навътре ..дупката е голяма
кървавите ми длани туптят
капките се стичат по белият под
секунда тишина озвучавана
от туптенето на умиращото сърце
захвърлям го в стената
и то се разпръсва на парчета
мъртво тяло пада на колене
пред мене..цял живот чаках
да искаш прошка
сега когато дори и мъртав
си коленичил не бих
ти я дала..
зависима от насилието
зависима от мрака
вече не съм на морфин
а го чувствам вътре
течащ и вливащ се в вените
предпочитах безкрайната болка
и някак си видях нещо и припаднах
и сега безкръвно не искам
безкръвно не зная
как така се събудих и
видях горящото си тяло
но го гледах някак си
отстрани
полусънно разказвам и питам
какво се е случило
как съм горяла?
над самото си тяло
и съм се виждала на земята
като в ковчег
как съм искала да избягам
но съм се спънала ..
как да отрека ..твоето не знание
и твоето не искане
как да отрека твоя глас
и очите ти..нищо
че ги извадих
и ги пазя в клетка
така те виждам
всеки ден..
и сега умирам
не викайте помощ
не идвайте бързо
просто когато видите това тяло
ще осъзнаете сериозността на
онова което ме мъчеше
на безкрайната меланохолия
и мъката..умората отегчението..
уморена съм
или мъртва?

Колко пъти те търсех
някъде из пространството
и колко пъти се молех
и то напразно за да
усетя отново онзи полъх
на лято и на душевна наслада.
Питаш ли ме как не исках
да бъде разбит още един
час в който ме нямаше
да бъде отразена още една емоция
която вече не мога да почувствам
и още една функция която спрях да имам.
Да се облегна отново на грапвавта
стена която смъкна мойта кожа
и сега отново ходя само
по плът , кървавите дири
се смесват с калта
и отново бележат онова нищо
което предизвиква у мен
една аномалия.
Тишината се впива злостно
в моите уши
а зеницата отдавна спря
да бъде част от моето око
хора без зеници , слепи
хора без език и със език - нями
те не искаха да спрат
те не искаха да гледат
как кръвта умира
дори тя умира
изсъхва ..избледнява
раните са твърде дълбоки
за да могат да бъдат закърпени
вървя и хората виждат през гръдта ми
защото там зее огромна дупка
празна е .. няма нищо
затова и кръвта няма къде да спре
нито да продължи
тя изтича.
Бродя там някъде в мрака
и се моля ..моля се на теб
да ме обикнеш поне за секунда
протягам ръце а те се врязват
в хладният въздух и падат
изнемощяли..тялото се строполясва
главата е като на конци
заспивам..умирам , крещя
и се будя
кошамара не отминава
вътре в главата ми е
не иска да излезе от там
сънищатата са само една врата
която може да бъде отворена
или една длан пробита
ти я проби
и сега я посолваш отново
в мене си дупка
в себе си , си цял
може би всичко е заради
изстрела който отправи
към безпомощтната длан
ако искаш можеш да я възродиш
..нищо че се преструва , тя не спи
болката - кара те да мислиш че си жив.
Илюзия ти не си жив , ти не си мъртъв
ти не си дух нито идея..
ти си един размътен образ
в едно криво огледало
никога няма да бъдеш прав
защото правотата е измама
душата ми е вода
която се стича
по кървавата плът
очите гледат счупено
накъсана ирис
смазани пръсти
около тялото ми - куршуми
после умираме
и заспиваме
всичко е дъжд
и всичко е тъмен силует
един сън.

Безсмислена ли беше усмивката?
очите сами ли те гледаха
или аз ги карах
унищожих щастието?
или то просто загина?мит ли е?
преглеждам в речника
и търся онази дума
която така и не почувствах
люб..няма я някой я е задраскал
или от толкова излишна употреба
се е самозаличила.
слънцето ли изгасна
че е толкова тъмно.
Студа заличва всяка една клетка
някъде там вътре в мен
някъде там където има
прекалено много празно
пространство.
Запали ме..възпламени
душата ми
изгори зениците
убий чернилката
изрисувай очите
изваяай тялото
заличи раните
после се скрий..
мразя те
и те обичам
чувствам ли
или сънувам
бягам или те търся
кого търся
защо?
мислиш ли?чудя се
ръцете ми са протегнати
но защо чувстват само хлад
очите трепнат в очакване
сърцето ще пробие плътта
но там няма нищо
само един празен хоризонт
студ..отварям пак очи
и пак хлад..тъмно ..бледо
хора , много хора
прекалено много
за моят свят
не искам реланост
не искам и сънища
пак бягам
злоупотребих с теб
всичко е лъжа
не искам да отварям очи
не и този път
убий ме , убий ме
протягам недоразвита ръка
скърши я ако желаеш
ако не я хвани и дано оцелее
восъка се топи по кожата ми
кожата ми се топи , защото е восък
свещ ли съм..дали светя
светех за теб..ти изгаси всичко
дим..дъжд..студ..
един черен образ
неяснота..

Стой далече




Стой далеч..никога не съм мислила
какво ще стане ако изреча тези слова
и се пак думи вплели се някак си
в устните ми..
просто слова който вписвам
на празния , самотен лист ,
който едва ли ще прочетеш
а дори да го , не би разбрал
нито открил смисъла който
се е влял в тях.
Мислите ми са толкова
разбъркани..странни
и тази светло лилава светлина
восачни пръсти , опитващи
да се захванат за кухото дърво
за да не рухне изнемощялото тяло.
Изхабените клепачи почти не мигат
а душата ..?Няма душа не е имало
всичко е просто пламък ,
който гасне се повече.
Стой далече , омръзна ми да
бъда нечия опора ,
да се сещаш за мен
само когато ти изнася
казах ти..трябва да ме обикнеш
трябва да ме почувстваш
защото аз не се усещам
убивам се сама
или по точно убих всичко
което можах..другото само загина
преди да усетиш щастието
трябва да се запознаеш с образа му
може би грешиш
като ме мислиш за самовлюбена
егоцентричка
може би прекалено дълго
съм седяла в ъгъла пропит с мрак
може би съм сгрешила
като съм опитвала сама да
лекувам ...убитата плът
и да възнасям набързо
закърпения дух..
може би..дълго съм мразила
твоето тъмно и моята тъмнина
двете думи са различни
макар и от един корен
твоито аз и мойто нея
са доста чужди едно на друго
и знаеш ли така е по добре..
ти сам се разочароваш от
моята самовглъбеност
ти сам разграничаваш
действията и думите
и онази сетлина сравнение с моята.
Дълго съм мразила и съм се криела
и съм чакала онази
ръка която никога не получих
била съм в заблуда?
вкарвах си мечтите една
след друго в болният мозък
чаках , надявах се..умирах
съжаляваха ме , плътта гниеше
думите губеха смисъл
нямаше кръв..нито вени
направила съм изключение
родена изключение
гласа ми се пречупи
за да може да изкаже
онази нищета на която
обрекох себе си
изсъхнах и сега не съм жива..

Тази сутрин
лепкаво заобикалящ е смисъла
на всичко което чувствам вчера
като лъжичка която се потапя в гъстата пяна
на горещото капучино което знае
че ще бъде изпито
знае как го обожавам
той знае колко го обожавам...

полепващите пръсти..тела погледи даже
начина по който заспиваме
е същият онзи с който целуваме
с който целувам , с който значението целува
с влажните си устни..същият начин
по който аз бих целунала отново теб
и същият този начин..който ни кара
да сънуваме един - друг..защото всъщност
няма никакъв порядък в това
и накрая всичко което имаме
са влажните целувки..

Галиш ме..чувствам се по
същият онзи начин по който пръстта
се чувства когато есента я гали и закрива
с опадащата от дърветата шума и листа..
по същият начин по който
капките дъжд докосват розата
в дъждовният ден.
И ти си този който ме кара
да се чувствам като роза.
Който ме кара да разцъфвам ден след ден.
Замълчи..не отваряй напразно устни
в опита да кажеш нещо..
просто искам да се впия в тях
и отново да се почувствам жива.
Замълчи..знаеш че всичко е моменто
затова задръж момента...
не се колебай..

и накрая всичко което
имам до себе си е
чашата с капучиното..

Лесно ли е да вървиш
по улица , която ти е до болка позната
и в същото време ти идва
да крещиш и да бягаш от нея
защото нещата които виждаш
са ти толкова втръснали
колкото проклетото ти еднообразно
ежедневие.Тогава добре дошъл
точно на мястото си където
няма значение дали устните ти са
залепени или си просто ням или просяк ,
но от онзи тип просещи за топлина
понеже студа е прекалено затягащ
сърцето ти.
Тук няма да намериш нито грам съжаление
трябва да свикваш да вижаш хиляди лица
но нито едно от тях да не може да те
съзре или може би не иска поради факта
че хората нямат сърца просто часовници
тиктакащи вътре в тях , напълно освободени
от чувства ..машини.



****************

Аз знам , че тази нощ
ще е от по хладните
и че звездите няма да са достатъчно ,
но ще светят за теб
и ще се опитат да стоплят част от
сърцето ти.
Ти каза , че искаш всичките
но дали когато имаш всички
те няма да бъдат отново недостатъчни
за жадната ти за още звзди душа?!
Говора метафорично
и бих ти обяснила
точно какво искам да кажа
но ти едва ли би послушал ,
едва ли би чул дори една единствена дума
защото си просто такъв.
Една луна би било
напълно достатъчна за мен
но ти би поискал и слънцето
би искал да го застреляш с лъка си
би застрелял всяко едно слънце
докато света не потъне в мрак
а нима вече не е достатъчно мрачно и хладно.
Ако побегна дали би ме последвал
би ли ми дал напътствия за да
мога да достигна това което искам?!
Би ли жертвал нещо в името на друго.
Не мисля.
Казват , че съм била жестока ,
че съм нямала сърце
напротив аз имам сърце.
То все още бие в буркана до мен
жалкото е , че дупката не може да се запълни.
Тогава те казаха да се самовзривя
аз предпочетох да се запаля и да изгоря
и праха ми да се разпръсне из поляната.
Казаха , че нямам право да мечтая
и че не съм достатъчо добра за тях
мислеха ,че могат да властват над мен
обвиниха ме в различност , наложиха ми
грубите си етикети..станах един вид продукт
на тяхното универсално общество.
Те казаха също така , че нямам право да
говоря , но аз изказах своя глас
мислеха че съм малка и глупава
и никой не ме послуша
устните ми бяха зашити
и така и аз се превърнах в поредната
машина управлявана от хора
който не познава
бореща се за народ , който я интересува
и за крал който е твърде зает
с своите неща..
Една груба но модернистична
картина с багрите на
модерното общество.

Нежна Отрова



Да пийнем по чашка абсент
нека във въдуха се носи онзи аромат
така упойващ ме , и онова
изпепеляващо усещане
което ме кара да знам
че все още съм жива.
И нека устните ми вкусват
от тази зелена магия
защото сега е момента
в който света ми е безразличен
същност той винаги ми е бил.
Не е въпроса в еднаквостта
нито в това че хората са странни
поне така изглеждат в мойте очи
като разни фигурки , пешки например
и аз съм пешка..поредната куха
изпразнена от смисъл и значение
фигура , жалкото е че се боря
за Цар който никога не съм виждала
боря се с враг , който не мразя
и до мен са хора които не познавам
Каква ирония. Смея се на висок глас
всички ме гледат все едно съм луда
а дори да съм на кой му пука?
Поне на мен не.
Слънцето , не може да ме изненада
знам формата му наизуст
знам как лъчите му ще минат
и ще се пречупат и накрая ще си отидат.
Всички си отиват дори и ти
дори и аромата който усещам в момента
и абсента който в момента се топи
в устните ми , и аз жадно преглъщам
но не се насищам.
Аз никога не се насищам
и ето стигам и до последната капка
всичко хубаво си има край
и така с замаяна глава
бих искала да продължавам
да чувствам аромата но той си отива
нова доза морфин
чувството е завладяващо
скоро ставам част от свят който
не познавам , който никога
не съм имала възможност да опозная
нито желанието
скоро всичко остава в миналото
прекалено съм замаяна за другото
утринта настъпа..
филма е към края си
лентата спира
и режисьора гледа уплашено
към бледото синкаво тяло
наместило се удобно в
сивото канапе..

Мисли толкова са много ,
че се заплетох на един възел
най трудното е да го отплета
имам нужда да изкажа всичко
онова което винаги премълчавах
имам нужда която отчайващо
искам да махна от себе си..да изчезне.
То бие?Кое?!! Питаш ти
"-Сърцето ми" - отговарям аз
защо бие , кои бие , от какъв зор
мисли , че би могло да бие
и защо с такова желание
иска да ме победи
и да ме убеди в смисъла
на това което на пръв поглед
изглежда така безмислено.
Искам да те мразя и презирам
но не мога да отреча че те обичам
любовта ми е като игла
забодена в игленик ,
всички твои любови са толкова много
че едва ли точно мойта би могла
да се открои от многото
но може би да..една малка кърфица
махай се..ако ти кажа че не искам
да те виждам може и да те излъжа
напротив искам да те виждам
всеки ден , ден след ден
докато мога да бъда с теб
искам да бъда будна без да съм уморена
и да се будя и уморявам до теб
заедно с теб
да заспивам с теб
искам да мога да те прегърна с думи
искам да оставя частица от себе си
в теб
искам най накрая да се науча да вярвам
все още се уча да мечтая
замислял ли си се колко думи
които съм искала да кажа не си чул
замислял ли си се как точно
една дребна попова лъжичка
става жаба..и как гъсеница
става нещо наистина красиво
дали аз мога да бъда нещо такова
за теб?
аз помня усмивката ти
докато ме гледаше
помня допира ти до кожата ми
помня милувките ти
красиво е защото е несигурно
защото всичко при мен
е по силно от едно чувство
знаеш...