Smell Of Spring




"Everything is all I have to give you
And I'm afraid it ain't enough"

Дишам заедно с навика
машинално се събуждам
протягам ръце
и ставам ,
чувствам се като робот ,
който прави всичко
по инерция
без умисъл , просто защото
така трябва.

Ако можех да се саморазчупя
най накрая да стана красив лебед
вместо това лутам се
в предишни мой образи
и се чуда какво е щастието?
бродя из мъгла ,
която ми пречи да стигна
до крайната ми цел
и винаги се отказвам
и тогава мъглата
изчезва и виждам
колко малко ме дели
от крайната нужда..

Но няма да се предам повече
и никоя мъгла няма да е достатъчно
гъста за да ме спре.

Готова съм да поема риска
да катастрофирам отново
да се разбия в скалите -
скалите на отчаянието
дори да ме погълне
аз ще вярвам
и ще се надявам
че всичко ще е наред ,
а то би било
щом ти си до мен ,
защото ти си моето слънце
и ме докосваш с най
нежните лъчи
и само пред теб
мога да бъда това момиченце
което всъщност съм
и няма нужда да се преструвам ,
защото ти вярвам
и знам че не би ме наранил
поне не и умишлено.
Защото те обичам
защото тази любов
я чувствам така невинна
и истинска
и до преди време
даже не подозирах че мога
да я изпитвам..

А аз лъжа всички винаги
дори и себе си ,
жалко че не мога да се заблудя сама.
не мога да заблудя сърцето.
играя роли , които не ми отиват
но въпреки това никой не подозира
какво е времето вътре в мен.

Между мене и светът
има една стена ,
никой не може да я разруши
никой не може да я премине
но тебе мога да допусна
отвъд нея
бих ти показала моя свят ,
защото когато те гледам в очите
виждам и намирам
всичко от което имам нужда
защото те обичам , да..
обичам те.

to my precious sunshine ;]

Hate it like a coffee..



Много облаци и все на мойто небе ,
много дъжд и все над мойта глава
гръмотевици и светкавици само в мойто съзнание..
Вече ми писна от скапаните очаквания на всички.
Чувствам се уморена , толкова ми е отегчително
всеки ден едно и също , накрая разбрах щастие няма.
Самата дума предполагам е измислена
от някакви безнадеждни глупаци , които се надяват на нещо ,
което всъщност е тотално невъзможно.
Все едно да искаш от реката да пресъхне ,
същото е да се бориш да си щастлив..
Всичко е за даденият момент ,
за това предполагам трябва да извличаме всичко максимално
дори да бъдем тотални консуматори , всъщност такива сме всички ,
защото това е заложено дълбоко в нашата същина ,
в самосъзнанието ни , в съществото ни..
Добре си ми беше да съм нещастна и да не се надявам на нищо , а сега
веднъж вкусила от щастието , което се услади на моите вкусови рецептори
не искам да ме напуска , не искам да се оттърся от него.
Защо всичко трябва да бъде толкова сложно , спомням си как когато бях малка
имах такова огромно желание да бъда като големите , да правя всичко като тях
а с всяка изминала година товара , който трябва да мъкна след себе си се увеличава хилядократно.
Амбиции , бъдеще , цели , едно безкрайно преследване и не искам да разочаровам никой
и въпреки това всички разочароват мене.
Да , да предпочитам да имам какво да правя вместо да лентяйствам по цял ден ,
но всичко толкова ме изсмуква , тъпото ежедневие , на което са му отнети цветовете ,
особено в дните в които те няма , единствено ТИ си човека който може да ми вдъхне надежда ,
който ми връща усмивката на лицето(от онези истинските усмивки) , който ме прегръща
и знам че колкото и да е скапана ситуацията щом ти имаш мен и аз теб всичко ще е наред.
ах как искам да съм малка още , да си бера маргаритките , да си правя венчета
да не мисля за бъдещето , което с тъпите си аспекти ме съсипва
и целият свят ми се върти около някакви си тъпи хартийки
ех мразя я тази материалност , без която в действителност не бих живяла..
мразя идеята че всяка сутрин ми започва по един и същи начин (събуждам се сама , в студеното си легло и
усещам мраза , който нагло се настанява върху кожата ми и още повече ненавиждам факта , че те няма
че няма да мога да се наслаждавам на спокойното ти лице и красивите ти черти докато спиш , няма да мога
да изпивам всяко едно твое дихание с поглед , няма да мога да те целуна за добро утро ..обикновенните скапани сутрини
мразя ги мразя ги мразя ги!)
и кафето сутрин го мразя ( така ми горчи) , за това вече не го пия..
и ежедневието и всичко всичко така неприятно ми действа и цял ден чакам само този момент
в който ще те видя и ще се сгуша в теб , като някое малко дете и ти ще ме обсипеш с най нежните ласки на земята..
живея само за този момент , през другото време уж съм себе си , но
всъщност акъла ми витае из други места , духом ме няма ..само тялом.
Тяло , което е с изтекъл срок на годност , ама не мога да го върна на произведителите и да им се оплача нали?
не мога да си поискам ново.
чувствам се точно като някакъв скапан продукт , остава и аз да си татуирам един скапан баркод , та да се
вписвам още по добре в така или иначе "идеално" изградената система , да бъда поредният тъп киборг
крачещ по улиците , забързан , толкова забързан в живота си че да няма време да му се наслади?
Да , да непрекъснато слушам "Животът не свършва на 17/18/19 " ама се питам "Е кога де? " тия години
кой ще ми ги върне , а има хора които не им пука , които си купонясват и си пият до зори , с какво тия хора
заслужават спокойствието за което така шибано копнея.. и се чувствам счупена , олющена..
Мислите за това , което ми предстои ме съсипват , напрежението ми идва в повече
накрая самата аз ще бъда един нервен тик , грешка на тялото ? нужни са на организма ми за разтоварване..?
Искам спокойствие бе (сигурно звуча като някоя пенсия) ама честно само за това копнея , ама спокойствие
в моя речник присъства в малко по различен вариант ..
не знам всички тия планове ме изнервят допълнително.
накрая системата ми ще се самоизключи и тогава драги ми мой , тогава
може спокойно да ме метнете на боклука
damn it...

The Nicest Thing

"All I know is that you're so nice,
You're the nicest thing I've seen.
All i know is that you're the nicest thing
I've ever seen "





Полепнали лъчи по кожата ,
предизвикват усмивка
играят си с всяко изречение
обвиват го в чувства
шепнат много думи - разпиляни думи ,
като листа , думи
и нито една не е достатъчна
да опише тази еуфория
загнездила се вътре в сърцето
изпълнила съзнанието ми
само с един единствен образ - твоя.

Изтрих си перманентното черно ,
нямам нужда от него вече
ти ми показа различен свят
под друг ъгъл с много цветове
разкриващ ми една пъстрота
достатъчна за да обрисува
цялото ми същество.

Вече въздуха не е така задушен
втрисащ с леденият си хлад
миришещ на зима
на минало.
вече не искам да гледам назад
не искам да се обръщам.
Всичко е нежно , ефирно
памучно и леко
потъва в един невидим танц
ти и аз..и никой друг!

С ненаситност отварям очи
жадна за пейзажи , за хора
за нощи и дни
като този , когато
ти си така близо до мен
и аз опряла глава
на гърдите ти
усещам всеки удар на твоето сърце.

Ще се разгъна в обятията ти
по всеки един параграф
само ме
прегръщай!

ти като най чистия звук
се впи в съзнанието ми
и изпепеляваш сърцето ми
не е тихо , то бие!
няма никой , който
да чувствам по добре
до себе си , защото
ти отмиваш скръбта от мен
с нещо което недоизмислено
е по красиво и от най естесвените неща
от празната улица с светещите лампи
от червеното на залязващото слънце
от босите ми крака , стъпващи
на гладкия пясък , толкова фин
толкова мек и несъвършен ,
по истински и от най топлия бриз
играещ си с косите ми
и от най съвършенните думи
галещи нечие его.

Ако ти беше моето море
аз бих била солта в него
ако ти беше моя бряг
бих била твоята вълна
и бих докосвала с нежност ,
о блян мой :)