Септември - Гео Милев





Септември


1

Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв -
величав.



Дълбоко сред мрак и мъгла.
Из тъмни долини
- преди да се съмне
из всички балкани
из дебри пустинни
из гладни поля
из кални паланки
села
градове
дворове
из хижи, колиби
из фабрики, складове, гари
хамбари
чифлици
воденици
работилници
юзини
заводи:
по пътища и по завои
високо
по сипеи, урви, чукари, бърда
през слог
и рид
през глухи усои
през есенни жълти гори
през камънаци
вода
мътни вади
ливади
нивя
лозя
овчарски пладнища
глогини
изгорели стърнища
трънаци
блата:
изпокъсани
кални
гладни
навъсени
измършавели от труд
загрубели от жега и студ
уродливи
сакати
космати
черни
боси
изподрани
прости
диви
гневни
бесни - без рози
и песни
без музика и барабани
без кларинети, тимпани, латерни,
флигорни, тромбони, тръби:
на гърба с парцаливи торби
в ръцете - не с бляскави шпаги,
а с прости тояги,
шопи със сопи
с пръсти
с копрали
с търнокопи
с вили
с брадви
с топори
с коси
и слънчогледи - стари и млади -
се спуснаха всички отвред - като отприщено стадо
от слепи животни,
безброй
яростни бикове - с викове
с вой
(зад тях - на нощта вкаменения свод)
полетяха напред
без ред
неудържими
страхотни
велики:
НАРОД!

2

Нощта се разсипва във блясъци
по върховете.
Слънчогледите
погледнаха слънцето!
Зората от сън се
пробуди
сред гръм от картечници:
От далечните
склонове - удар след удар -
заплющяха
луди
куршуми - олово.

Топове
като зинали слонове
зареваха...
Трепет и страх.
Слънчогледите паднаха в прах.

3

Глас народен:
Глас божи
С хиляди ножа
прободен
народ - затъпен
унижен
по-нищ и от просяк,
останал
без мозък
без нерви -
въстана
из мрака тревожен
на своя живот - и писа със своите кърви:
СВОБОДЕН!

Глава първа:

Септември.
- Глас народен -
- Глас божи -
О боже!
подкрепяй свещеното дело
на грубите черни ръце:
влей смелост
в нашето гърмящо сърце:
Не искаш ти никого роб -
и ето - кълнеме се в нашия гроб -
ще възкресим ний човека
свободен в света.
Пред нас е смъртта - о нека!
но отвъд:
там цъфти Ханаан
от Правдата обетован
нам - вечна пролет на живия блян...
Вярваме! Знаем! Желаеме го!
С нами бог!

4

Септември! Септември!
О месец на кръв!
на подем
и погром!
Мъглиж беше пръв
Стара и
Нова Загора
Чирпан
Лом
Фердинанд
Берковица
Сарамбей
Медковец
(с поп Андрей)
- градове и села.

5

Народа въстана
- с чук
в ръката,
обсипан със сажди, искри и сгурия,
- със сърп сред полята,
просмукан от влага и студ:
хора на черния труд
с безглаголно търпение -
(не гении таланти
протестанти
оратори
агитатори
фабриканти
въздухоплаватели
педанти
писатели
генерали
съдържатели
на локали
музиканти
и черносотници)

А
селяци
работници
груби простаци
безимотни
неграмотни
профани
хулигани
глигани
- скот като скот:
хиляди
маса
народ;
хиляди вери
- вяра в народний възход,
хиляди воли
- воля за светъл живот,
хиляди диви сърца
- и огън във всяко сърце,
хиляди черни ръце
- в червения кръг на простора
издигнали с устрем нагоре
червени
знамена
развени
високо
широко
над цялата в трепет и смут разлюляна страна
на бурята яростен плод:

Хиляди -
маса - народ.

6

Блесна
над родни Балкани,
издигнали пъп
срещу небето
и вечното слънце
светкавица - гръм
хрясна
право в сърцето
на гигантския
столетен
дъб.
Хълм подир хълм
ек бързолетен
отпрати далек
през чуки
грамади
към стръмни долини
в каменни дупки
- пламтящо легло -
дето спят на витло
пепелянки и смолци,
в пещери
на змеици и змейове,
в глухи хралупи на вещици
- и екота сля се
с далечно ехо:
екот и ропот
на водопади
потоци
порои - бесни
рукнали в бездната
с гръм.

7

Започва трагедията! -

8

Първите
паднаха в кърви.
Метежният устрем
бе посрещнат с куршуми.
Знамената изтръпнаха
пронизани.
Планината гърми...
Там горе
далечни и близки хълми
потъмняха обнизани
с хора - плъпнаха
черни редици:
редовни платени войници
и разлютена милиция.
Всички те знаят:
"Отечеството
е в опасност!"
Прекрасно:
но - що е отечество? -
И яростно лаят
картечници...
Първите
паднаха в кърви.
Зад далечните
върхове
забумтя артилерия.
Затрепераха
градове
и села.
Мъртви тела
- окървавени трупове -
застлаха
склонове
валози
пътища...
С извадени саби
кавалерийски отряди подгониха
разбитите селяни
- доубивани, стреляни
с шрапнели, фугаси
- бягащи в ужас на всички страни,
догонвани в къщите
и съсичани там
с кървави саби
под нисък сайвант
сред писък
на изплашени баби,
деца и жени...
- - - - - - - - -
9

Войските настъпваха.
Под грозния звук на шрапнелите
изтръпнаха
и най-смелите:
в отчаяние
към небето издигнати голи ръце.
Ужас без слава
замръзна на всяко лице -
очи без страдание.
"Всеки
да си спасява
живота!"

По всички пътеки
ето спущат се рота след рота
- пехота
кавалерия
артилерия.
Бият атака
барабаните.
Паника - високо
над изподраните
червени знамена -
бич от пурпурни пламъци вей.

Там
посред общия смут
сам,
като луд
епически смелия
поп
Андрей
с легендарния топ
стреля
снаряд след снаряд...
В последния миг:
"Смърт на Сатаната!"
извика
побеснял и велик -
и обърна назад
своя топ:
последната
граната
изпрати
право там
- в божия храм
дето бе пял литургия, ектении...
И се предаде.
"Да се обеси червения поп!
Без кръст - без гроб!"
До телеграфния стълб бе изправен.
До него палача.
Капитана.
Въжето
бе готово.
Балкана
тъмнееше мрачен.
Небето - сурово.
Попа стоеше огромен,
изправен в целий си ръст,
цял
спокоен като гранит - без жал
без спомен
- на гърдите Христовия кръст
и с поглед в балканите впит -
далеко
сякаш в грядущето...
- Страхливо вий поглед отпущате
пред близката смърт на човека,
палачи!
Що значи
смъртта на един?
Амин!
Захрачи
и плю.
Бързо нахлу
сам на врата си въжето
и
без да погледне небето
- увисна -
език
между зъбите стиснал:
велик
сюблимен
непостижим!

10
Есента
полетя
диво разкъсана
в писъци, вихър и нощ.
Буря изви се
над тъмни балкани
- мрак и блясък
и гракащи гарвани ято -
Кървава пот
изби по гърба на земята.
В ужас и трепет снижи се
всяка хижа и дом.
Погром!
Трясък
продъни небесния свод.

11

Тогава настана
най-ужасното:
Бясно захласната
заудря в душите тревожна камбана
- удря, бие, звъни...
Нощта падна тъй ниско -
глухо и страшно заключена
от всички страни.
Смъртта
- кървава вещица сгушена
във всичкине ъгли на мрака
изписка,
и ето посяга
далеч и навред из нощта:
със своите сухи ръце
- дълги, безкрайни -
улавя и стиска
зад всяка стена
по едно ужасено сърце.
О, нощ на безименни тайни!
- и тайни, и явни:
Мегдани отново с кармин окървавени.
Смъртни писъци в преръзано гърло задавени.
На вериги зловещия звек.
Затворите пълни с хора.
В двора
на казарми, затвори
от командвани залпове ек.
Вратите залостени.
Чукат отвън тъмни гости.
Сина със револвер в ръката
мъртъв на прага прострян.
Бащата обесен.
Обезчестена сестрата.
От селата задигнати селяни
след тях - войници:
мрачен конвой.
За да бъдат разстреляни:
Команда: стой!
"Огън" - изтракаха пушки:
Ку
Клъкс
Клян - "бий!"
- залп.
Десет трупа
от брега
пльоснаха тежко
в мъртвите мътни води на Марица.
Окървавена повлече
ги скръбната родна река.
Военна музика нейде далече
през обезлюдени улици
гърмеше
"Шуми Марица..."
Окървавена...
В изпотъпкани ниви
трънливи
между бодил и високи треви
се валят червени глави
с накълцано обезобразено лице.
Бесилки разпериха черни ръце
(привидения в мъртва мъгла).
Непрестанно се носи страхотния марш на топора
ударил о кокал. Горящи села
озаряват далеч кръгозора.
Потекоха кървави вади.
Пламнали клади
лизнаха със светотатствен език
светото подножие
на божия
престол.
Замириса на живо месо.
Ужасени отвис небесата
нададоха вик
блажените жители на светлия рай
- на бога свирепо Осанна -
Край.
Урагана престана,
халата
спря най-подир:
мир
и тишина
настана
по цялата
страна.
Кървав на боговете курбан.

12

Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила...
Ахил беше грубата сила.
Военния демон.
Ахил беше стар генерал
на Н. Ц. В. цар Агамемнон.
Ахил бе герой.
С безброй
кръстове, ордени, ленти...
Пиедестал
на реда и тишината
в страната...
Но днес ний
не вярваме вече в герои
- ни чужди, ни свои.
Троя бе опожарена и срината.
Приам и Хекуба загинаха.
Ахил тържествува...
- Какво е за него Хекуба? -
Душата му дива и груба
не чува
плача на свещената майка, разкъсъна
над безименни гробища с кърви оръсени
израснали в миг
- толкоз много -
безброй.
- Какво е за него Хекуба? -
Ахил бе герой.
Ахил бе верик.
Бич божий изпратен от бога.
Но Ахил ще загине под гняв и проклятия.
- И загина
падна в позорно падение:
на убиеца вярна отплата.
Агамемнон уби Ифигирия
- и загина:
Клитемнестра уби Агамемнона
- и загина:
Орест със Електра уби Клитемнестра
- и загина...
Едничка остава
- стои и пребъдва
през вековете -
Касандра-пророчица:
тя вещае възмездие
- и всичко се сбъдва.
Безсменна прищявка, игра и забава
на боговете.
Вековечен разцвет на божествена стръв.
Всяка смърт е за тях развлечение,
всеки вопъл - шега.
Смърт, убийство и кръв!
Докога, докога?
Вседържителю Зевс
Юпитере
Ахурамазда
Индра
Тот
Ра
Йехова
Саваот:
- отговаряй!
Кръз дима на пожарите
се издига и бие ушите ти
вика на убитите,
рева
на мъченици безброй
върху клади горящи дърва:
- Кой
излъга нашата вяра? -
Отговаряй!
Ти мълчиш?
Не знаеш?
- Ний знаем!
Ето виж:
с един скок
ний скачаме право в небето:
ДОЛУ БОГ!
- хвърляме бомба в сърцето ти,
превземаме с щурм небето:
ДОЛУ БОГ!
и от твоя престол
те запращаме мъртъв надолу
вдън вселенските бездни
беззвездни,
железни -
ДОЛУ БОГ!

По небесните мостове
високи без край
с въжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу
върху печалния
в кърви обляния
земен шар.
Всичко писано от философи, поети -
ще се сбъдне!
- Без бог! без господар!
Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
- нагоре! нагоре!
Земята ще бъде рай -
ще бъде!

"Inertia Creeps"


Клишета и баналности
празни парадокси
редове без хора
и думи по тях
празен перваз
и ням вятър..
обичам да ходя по стъкла
макар и да се порязвам
и то много кратно
кръвта е красива...

Бягам или чакам
имаше ли още преди-та
и сега-тата от кога
спряха да се крият
в черната ми ракла
от кога слънцето
залезе и се появи
студа
арктическа зима
вътре в мен
дъждовна есен
навън
и прозореца е някак счупен..
погледа ми празен
и седя и гледам
минаващите дни
и хора..

Допир ..изтръпване
само при мисълта за теб
тръпките се навират някак
в корема ми
и лазят по голите ми
рамена
настръхвам..
Сърдечната дейност
е ускорена
ударите стават на все по малко
и някак те виждам
и усещам как скоро
ще имам дупка в гърдите
ако можех да ти го дам
защото то така или иначе
е твое?!
Полазващи тръпки по инерция
увивам се
се повече в себе си
и не спирам да мисля
за зимата
и как тя ще навлезе
през счупеният прозорец
и ще замрази всичко
по пътя си
ти ме сгряваш
с онази усмивка
и всичко
останало няма смисъл...
няма значение.


Понякога се чудя аз ли съм
и кое по точно от мен
би могло да мине за истинско..
Надеждите си отидоха
не говоря с датите
нито с числата
те просто бързат
и минават
и си отиват
а аз оставам с спомени
листата падат
върху косите ми
и вятра става все по жесток
и някак си изчерпват се
вътршните ми
запаси от светлина..

Иска ми се да живея в тишината
и да спря да говоря
думите ми винаги са кухи
нямат смисъл..
Студ , ръката
ми трепери за
не знам и аз кой
пореден път
някак бронхите ми са се
сковали
и дишането е трудно
че дори не изпълнимо..
Стоя сива и се сливам
с сивотата на дните си
ако можех да мисля за в бъдеще
или да спра да живея за момента
или и двете..
Стъпвам , и пропадам
този път няма ръка
за която да се захвана
няма нищо..ПУСТОШ
Гняв..изпълва ме
гневна съм на света
гневна съм на времето
гневна съм на часовника
и на обстоятелствата
че и на думите..
Не помня как се случи
нито защо се случи..
помня лилавата луна
и зелената поляна
помня ръцете , които
натискаха клавишите
на пианото
и оставяха отпечатаци
понеже беше прашно
и душата ми
и тя е така
но няма кой да я сгрее
както биват стоплени клавишите..
Страстта я има само в
моментите които те видя
а те не са много
и не са дълги..
Монотонно се търкалят
дните и не спират
а гнева расте
и някой ден ..
ще изригна..
чувствата са заключени
в клетка
в стъкленицата
на мястото на сърцето ми
няма смисъл от съмнения
аз цялата съм едно
голямо такова
и няма изключения..
Плахо поглеждам в тишината
само тя ми остана
и някак глухо заспивам
накрая остава
само едно шише
с мъгла
което няма прогнози
за по добър живот
и по светло бъдеще..

Понякога не знам къде стоя
и защо стоя
и не не съм готова
за война
след като
не мога
да отстоявам
себе си
понеже не се познавам?
Или просто искам да не се
шепа светлина
ми подари
обаче аз я изпуснах
а ти не се върна
повече..

Гледам напред
и се усмихвам все така
избери си отровата
казва ми аптекаря
и аз просто я поглъщам
избрах най зелената
най искрящата
и заспивам
но няма да дойде Ромео
или който и да е
и да ме събуди..
ще седя така до края на
до края на тялото ми
докато не се разложи
и бъда просто грозна гледка...

Писна ми от парадокси
..клишета хора
места ..мисли
искам , искам
да съм свободна
но дори не знам
какво е свободата
искам да обичам
ако знаех какво е
да обичат мен
и какво е любовта
не съм наясно с мислите си
нито с личността си
нито с това което
някой иска от мен
или аз какво искам?
Има ли значение
трева , поляна
просто си лежа
макар да няма слънце..
стени без очи
и врати без душа
буркан счупен
някак си несръчно се
порязах беаз да искам
тихо е
ако трябва ще викам
за да се оттърся от
тази тишина
ако трябва ще тичам
и ще избягам накрай света
и ще слушам стъпките си
вместо нея..
Чаках ..и вярвах
че някой ще ме намери
ще отдели секунда
за спрялото ми мислене
и изтекля срок на годност
на времето в което съм
или не съм
не придналежа ли към света
или отдавна съм спряла
да съществувам.
Капан на чувствата
обърквам се
в нишките на мрака
и се заплитам
по навътре
големият паяк
ще се опита да
ме нападне
все ми е едно
така или иначе
на всеки му е все едно
защо на мен да не ми е също
всички умираме..

Загубена в дебрите
на собствената си душа
с унесен и муден поглед
продължавам да следя
глупавият филм
макар и да знам
че е скучно
продължавам да гледам..
и да мисля..
Всичко което искам да попитам
"може ли една прегръдка"
но някак си вече няма сили..
Устните бяха слепени
предполагам заради това ,
че изгубих желание да говоря
или изгубих гласа си .??
Ходя под дъжда
чувствам се изгубена
не усещам нито студа
нито капките..нито мокротата си..
хората претичват около мен
с надеждата да бъдат сухи..
някак си , трудно е за човек
като мен - винаги мокър
мразя дъжда..колко много го мразя
но днес е без значение..

Човешката душа е като замък
с хиляди стаи и вратички
скрити в ъгъла
някой са отключени ,
но повечето тънат в мрак.
Дори да имах ключ
не бих искала да влизам вътре..

Тичам из прашните коридори
и навсякъде ми изглежда
едно и също
и аз като едно черно петно
просто обикалям
може би в кръг
и няма изход..


Ако си затворя очите завинаги?
ще има ли значение
винаги ми се искаше
да пиша..красиво
но ръката ми сама
почваше да рисува мрак.

Понякога ми е трудно
да задържа мечтите си
толкова са невъзможни
или поне така ми изглеждат
или съм свикнала с света
и ме е страх
да го променя
поредната страхливка?

Отпивам глътка кола
не ми горчи
нито ми е сладка
и с вкуса свикнах
и с миризмата..

Отново заставам пред огледалото
някой от там гледа
но не и аз
слагам грима..
физиономия тип - щастлива съм
обличам измачкания суитчер
и отново някъде там
навън
граници..предели
хора цветя
изоставени пейки
бездомни души
бързащи светофари
забавящи ме светлини
профучаващи коли
минутите ми се изплъзват
измежду пръстите
искам някой
искам го
но той не идва
и отново червено
знаци
които никой не спазва
не могат ли да четат
и дъжд
студени капки се стичат
по бузите ми
примесени с сол
така поне не си личи
че плача..

Няма глухота
празен небосвод
няма слънце
нито луна
не виждам
не чувам
не искам
да дишам
да моля
да викам
да плача
да търся
теб..

Залепени устни
зашити може би
искам да ти кажа
да ти кажа толкова
много неща
но ме боли
не мога..
не зная как
как да разтворя
дробовете си
за да поема дъх
не зная как да погледна
света
след като той
ми обръща гръб
винаги го прави
не мога да спра
да вярвам
но някак вярата умира
или аз
не мога да го накарам да бие пак
не тупти
няма кръв
няма и мисли
студ...
разяждащ съзнанието ми
искам да дишам
хриле ?
искам дъжд
но е отново суша
искам..да спра да искам
и да спра да давам
защото никой не оценяваше
въздух..замаяна гледам филма
просто въздух..
заспивам..

Ходя някак неравномерно
по паралелно изкривеният свят
и виждам огледално
на представите за смях
драскам по стените
и чупя часовниците
заразяващи ме с
тяхното тик так тик так
чупя стъклата
защото ми писна да се оглеждам
покривам стъпките си
защото не искам
никой да върви по този път
скривам се в гората
където ще се чувствам
в безопасност
пазя се от тишината
и някак се опитвам
да се разсейвам
но рано или късно тя все идва
занемарила съм морала
и вътрешните ми съждения
свеждащи се
до представите ми за
правилно и ред
но днес всичко
ще тъне в хаос
и аз някак си
ще съм в изгнание
заточена
от самата себе си
..
мрак и клепки
които очаквах
да се разтворят.
Пускам филма
но той не започва
или аз съм била
винаги в него
някакви си
измислена сценичност
манипулират ме
чувствата ми
и се пазя
от хората
не искам да са до мен
не искам да съм с тях
не искам да пия повече
стига с горчивото
смътни очертания
в езерото
шепот..
прилепи
витаещи в мрака
ти беше всичко
а аз изминалото
- смътно , разхвърляно и красиво.
Ако не знаеш
какво да ми отговориш
направи го с мълчание
и без това не ти остава
друго решение..

тук съм
лице в лице
с онзи облечен или гол свят
дрехите му изтъкани
от някакви лъжи и леност..
тук съм и преди
и тогава може и сега
..не ме прави
поредното отрицание
аз не бива да се
самоотрицавам
не бива..
подарявам ви очи
с надежда..
ето тук ги оставям на масата
вече ме няма!

Мълча и втренчено
те наблюдавам
вглеждам се внимателно
в всяка една твоя
тръпчинка потръпваща
весело по лицето ти.

Всяка една моя фибра
потръпва само като те гледам
и така фибра по фибра
тялото ми се навива
на невидим конец
и така до края
когато чувствата ми
са така опънати
че едвам мога да дишам
и да се съсредоточа
като жица ,
която скоро ще се скъса
като балон пълен с въздух
не можещ да побере още.

Дали съм била някога
за някой
нещо повече от образ
който бива отмит от времето.

Бродя боса по ливадата
и нозете ми се галят
в цветята
всички цветове
се вливат в мен
и се чувствам като дъга
на която всеки би се
наслаждавам
но само така
от далече
иначе не би тръгнал
да я търси
защото се страхува
че никога няма да я открие
или..?

Знак след знак
точка след точка
аз се изчерпвам
обаче ти ме изпълваш
запълваш сенките
ти беше първият
който си играеше
и покриваше
с моят мрак
първият който
ми набра
букет с усмивки
и ми пожела
сладки сънища
когато не настоявах
да бъдат такива.


Една целувка
би означавала
много неща
една прегръдка още повече
макар и да не го правя често
се радвам когато съм така
близо до теб
и мога да усетя
дъха ти..
и винаги ти повтарям
не спазвай дистанцията
и винаги си мисля
и потъвам в тези мисли
колко самотна мога да съм понякога.

И все пак всичките ми спомени
са базирани на хора ,
който обичам или
те обичат мен
или всичко заедно
а може и нищо.

Какво мога да съм
и кое не съм
кой би определил това
задушавам се
в твоят цигарен водовъртеж
макар и да не пушиш
чувствам се объркана
и не е заради
тичинките на цветята ,
които когато се намокрят
се раздуват
и се различават
аз се различавам
само по образа ми
донякъде
защото вътре в мен
не знам какво е?

Хората често гледат
цветята и се оплакват
че не са достатъчно красиви
или свежи
или ухаещи..
и аз като цвете
което не е разцъфнало
се наслушвам
на мрънканя
но това не
би променило същността.

Вървя по скали
и тялото ми бива счупено
от гранита на скалите
някак си се напуквам
но не мога да се разцепя
някак си съм щастлива
и въпреки и разцепена
аз слепих някой
парчета
макар и като
странно творение
аз обичам да живея...

Зимното слънце изгря
а в мен е толкова топло
гледам те дълго и бавно
и все по светъл става денят ми.


Защо, стоиш на прага ,
на прага на моето сърце
след като вече
наруши спокойствието
в призрачната ми вътрешност
не се отдръпвай
ако студената ми ръка
се опита да те докосне..

До днес залъгвах се
че има смисъл
от утре ,
ще се смея и усмихвам
за да се слея с безсмислието.

Убих от тъга
всичките чувства
и сега не знам
дали се заблуждавам
или е истина.

Толкова много неща
а ти дори не подозираш..
Ще сънуваш ли мен
в моя сън?

Вчера , днес , утре ,
бяха
безумно далеч
безразлични
и неистинно тъмни
всичко започва от един сън
от една любов
се разпадат сезоните
заедно с приливите
и отливите
и прозрачно празната луна.


Колко неточен и муден
беше света
заедно с крещенето
и всичките не-та
пред думите
нелогично
не обичам
не истинно
несъществено
заедно с обичането
и с всичките
капризи на някакви хора.

Всичко почваше
някъде от реката
от където
хората черпеха идеи
всички зимаха
и бяха недоволни
от това
което получаваха ,
но защо не даваха
искаше ми се
да си взема онова
което дадох
защото в замяна не получих
нищо освен един укор
а тялото ми е кухо
защото няма сърце.
Подарих ти го
макар и ти да не подозираш.

Дните и секундите
бяха поредната прищявка
на времето
за да ми натяква
колко кратък е живота ми..
отново се давя в
аерозоловите изпарения
просто стоя
и гледам
артиста , който
с такава нежност
държи флакона..

Финна нотка на съмнение
ми казва че фантазирам
за някакви неща
искам да знам
и да намеря
отговорите на
онези въпроси
които не спират
да се блъскат в съзнанието ми
още само секунда
отново се вгеждам
в бледите извивки на
тялото си
и в празният поглед
и изпитите очи
изпити
от съмнения
от вероятности
от възможности
и хора
с предложения
които само предлагат
и чакат да получават...

Не е разрешено да вярвам
нито да рискувам
просто го правя
и не очаквам нищо
знам че не съм тук
защото не си до мен
а тогава
и аз съм просто поредната
теория
но нищо повече
само теория..

И думите ми не
са нищо друго
от вероятност
написана на лист
който ще се изгуби
и няма да бъде намерен...

Стоя права и чакам
на спирката
за да се уверя
че все някога
някой
ще дойде
ще знае че го чакам
ти определено не го знаеше.
Стоя и гледам някак
и виждам замъглено
в ръцете си държах
мислите и идеите си
шепи с вяра
подарявах
и се затварях
вътре в моя
прашен свят..

Там някъде
когато ме боли
знам че би трябвало да ме има
но без топлината ти
денят е страшно празен
не излъчвам
нищо повече от студ...

Сив свят изваян от пясък
и някъде измежду реалното и иреалното
се вижда лъскавото слънце
държа топка светлина
в шепите си
и се къпя в росата..
Навътре в плътта
исках нещо да кажа
исках да ти дам нещо мое
нещата говорят отвътре в мен
но понякога не искат да се удържат
понякога имах нужда просто
от прегръдка или усмивка
и тишината не ме дразнеше
всичко се свеждаше до
това което обичах
и ме обичаше.
Света не ме плаши с пустотата си
нито с бързината си
плашеха ме промените
понякога обичах да
тичам из дъжда
и да улавям капките с ръце
макар и те винаги
да се изплъзваха някак си
извинете господине
може ли още един ден
на заем
нека е от тези слънчевите
с доброто настроение
каза алчно тя
още един само..
Като всички останали дни
живот назаем
безкрайно бързо изтичащ
стая пълна с такива дни
на заем , откраднати..
Всеки бе виждал по един
нейн образ ,
но някой дали си спомянше
истинският и?
И нека слънцето да грее
и очите да сиаят с онези
детски искрички в тях.
Силна съм .
Мога да победя това
мрачно чувство
понякога забило нокти
в сърцето ми
загнездило се вътре.
Купих си балон
той се издигаше високо
накрая се спука
чак тогава осъзнах
че го изгубих
като малко дете
гледах нагоре
и чувствах някъде в корема си
липсата.
Тогава ти ме погали
и разроши косата ми
и каза че е просто балон..
после беше просто той
просто денят
..просто живота ми..назаем?
Слънцето усещах всеки един
негов лъч
и най вече утриннта когато
се събудя
то лъчезарно си играе
и ми свети в очите
хубав ден?може би
Понякога крещя
но само на ум
ако бъде гласно
едва ли ще ме чуе някой..
рейса се поклаща леко
и някак си скрибуца
а аз унесена в мисли
просто седя и се усмихвам
макар и дъждовен
ден той бе ..перфектен
или може би да се
доближава до перфектността..
Ако ти кажа
че си звезда
и че грееш ярко
в сърцето ми
ще се зарадваш ли?
Някак си самотата
не е нищо повече
от нужда която ти липсва
и тъмното
в него се заражда
твоето утро
и красиво днес
а ако слънцето
се доближи до теб
в най страхотното си
сияние би ли го познал?
Ще чакам образа ти
ще вярвам че си близо..
ще протягам ръка
и ще вярвам.
Мисли някак
неподредени
и объркани
същество
което вярва
и няма синтетична усмивка
пламък който
чака да бъде събуден
и мрака заспива
и се заражда щастието..

Тя винаги имаше нужда
да се разплаче пред някого
има нужда , но не го прави.
Прави го , но няма кой
да бъде пред нея
точно в този момент.
Липса на думи - сковава усмивката
искам да разтворя листата си
студени , увехнали
като че ли има значение?
Искам да знам коя съм
или пък ти да знаеш поне..

Докосвала съм и по нежно
знаех ли че ще ми е отнето
разкъсвала съм болезнено
тишината убива.
Изкривена нужда от някаква липса
и подтискам чувствата
писна ми да бъда актьор
в собственото си тяло
тази роля ми писна..
стопявам кълбо светлина
в самотата си
пътя пред мен е
черен и дълъг , неравен
някак си виждам го
но стъпалата ми
не го усещат
ритъма на сърцето ми
е забавен
скоро няма да има
съдечна дейност
опитвам се да си
проправя път
към слънцето
в този облачен ден
за да стопи леда
за да ме дари с топлина
отново мечтая?..

Говоря в мен
от студ се парализирах
добре е така
от страната на
треперенето
видимо съм тук
но никой не ме вижда
слънцето е зимно дори
студено някак
шепите ми кървят
спирката е пълна
и някак си недвусмислено
загубих и малкото
живо в мен.

Тихо е
няма дори кой
да бъде с мен
за да ме разсее
и стопли от
този зимен ден
в тази зима - безименна..

Страх ли ме е
докосвам ли те
сънувам за хиляден път.
всичко е толкова черно
ако можех да те видя
любов и топлина
скриха ли се..
отново съм в заблуда.


Превърнах себе си в вятър
не твърдя че някога ме е имало
ако не си усетил нещо..
Момичето което съм
то е най красиво
когато е забулено..
то може да обича
има и сърце
дори и душа
макар раздрана
аз дишах , осмъртявах
аз съм болест
стой навън
аз отвътре
имам най тъжните очи..

Взе от мен всичко
за което копнеех и което съм
уби всичко в мен
за да се чувстваш добре..
превърнах се в онова
от което се отвращавах
жалко мекотело
чувствах ли или пак сънувах.

винаги ми е студено
колкото и да се обличам
в теб..
винаги ми е празно
чувствам се прозрачна
маската ми е толкова изразително
изваяна , че не би
различил настроението ми..

описвам мрака
само докато гледам
през прозореца
траур - аспект..

ти беше спрежение
нещо между мир и любов
нямаше нищо общо с реалността
исках да летя на твоите крила
исках да се чувствам свободна..
заблуда ? отново..

Аз просто отворих вратата
а ти я зазида ...
камък , толкова често плачех
и галех камъка
но той не ставаше топъл..
не се трогваше
не ме докосваше..

Дали всичко от което
имах нужда беше
просто едно утре?
което да промени
студеното и облачно днес?
затягам примката
около китките
кръвта е тъмна
мълчалива
кръвта ми..
просто не е моята..

Нападам , нападам отново
всички биха били виновни
но никога не търсех
вината в себе си
никога не гледах
през твоите очи
ти ме направи таква..

Вглеждам се в онова огледало
и то ми показва образ
образ който не помня?
никога не съм го виждала
дали през цялото това време
е бил в мен или аз в него
маска..малко се е напрашила
мина време? мина много време.

Ще ми става все по студено
ще бъда все по прозрачна
и винаги ли ще е пусто?
а утрето..и то ли
не ми го отнемай
...

руша .. руша
всичко което докосна
руша себе си
но не се изграждам
крещя ..убивам , мълча
това ме осмъртява
рискувам напред и пак греша
безпомощност

телесна е празнотата
а толкова много влизаха в нея
и толкова малко намериха края
разкъсана душата ми
а думите са просто
разкривени черти
и остри нараниха ръцете ми
отново червен восък
дим..
всеки пита какъв е той
този дим господине
е всичко което имам..
живея щастливо
не ям мед , но и
горчивото ми е сладко..

тясната ми стая
тясното ми аз
тесните сълзи
и горещи парят
но не достатъчно за да
не спре да боли..

соу колд...


отново съм далече
протягам ръце
но биват пронизани от студа
разпадам се
сълзите се разтичат
и капят по пръстите ми
всичко е размазано
и двулицево
тишината ме обърква
а светлината ослепява
не исках
..
не исках да бъда такава
не исках да пипам нищо
всичко биваше счупено
разбито ..че дори убито
не исках да се препъвам
отново и тази пръст ,
за кой път съм отново там
където мечтите са измама
лъжите малка истина
а самата истина е замита с мрак
и пръст ..кал по лицето ми
затънала до коленте в тиня
и потъвам
някой викаше , подаваше ръка
така и не смеех да я пипна
пропадах , отново и отново
сълзите капят
цвета се разреждаше със солта
мрачното чувство в корема
и се губя
нарочно
неистинно викам
чуваш ли ме?
нещо безмълвно
ме кара да съжалявам
и не преставам да
се измъчвам
не исках
не исках да лъжа пак
не исках да се будя
и всичко да е било сън
знам че ти си някъде там
между буквите
не искам букви
уморена съм от тях
не искам сива реалност
нито ярки цветове
наситих се на тъмни нюанси
не искам рози на пръстта
нито камък
нека бъде пръст
не искам да потъвам
отново изгарям
като цигара в пепелник
изхвърли го
изхвъли спомена
загаси огъня..
мразя...
мразя бъдещето
то винаги обвинява
сегашният момент за неуспехите си
мразя границите преминавам
отвъд , отвъд сънят
нищожно тяло без свидетели без опора
съжалявам
късно ли е?
идеи пропити във тленни останки
образи изкачащи от счупеното огледало
на хилядите мои аз
цветни и безцветни
с грим и маска..сянки
на моето минало
уморени клепки
осмъртен въздух
безсмъртна зима
вътре в мен
опустошителен студ
изтръгващ съзнанието ми
от черупката си
сърцето от гръдта
думите от устните..
голи стъпки
затъват в потъмнената трева
..
погребвам всичко останало
без въздух защо ми е
въхновение
без разбиране
защо ми е смисъл
утаявам сенките на миналото
и ги прибирам в прашният часовник
тиктакане
нека и аз бъда просто
един човек затворен
и зависещ от крехката
но жестока същност на времето
жестока ли ме нарече?
нямала съм сърце
не имам
но е в буркана до мен
все още бие
нищо че е затворено
част от мен
расте необлечена
и тя е точно за теб
облечена в очите ти
ако искаш я обичай
но само това!
изрезки на душата
изпепели ги
само сън
протягам ръце
но е толкова студено
и далече..
толкова далече..

Хапчета , мина доста дълго време , а не съм пила нито едно от тях..Все още стоят като
малки статуетчици на масата - огромни пакети , неотваряни дори - хапчета.
Промених ли се , промених ли се поне малко? - мислеше си тя докато се бе настанила удобно в фотьоила.
Тиктакането на часовника я влудяваше с всяка изминала секунда.Хората , проблемите , света "тик-так" "тик-так" това ли е всичко???Пречупеният гръбнак на времето това е именно бледата реалност или аз я оцветих така и после я отмих.Ноември , студа се впиваше в душата ми както стъклото в топлата плът.Само , че не кървя , нито някога съм. Скривах сълзите и чувствата си , всеки път никой не знаеше , никой не чувстваше.Думите бяха бледи и изкривени а мисленето ми огледално , но дребнаво , просто , жалко. Отново думи , само с това бих изразила всяко едно кътче от онова черно сърце , дори да не го виждам съм сигурна , защото то изсъхна , първо се бе запалило но ледът прекалено бързо го уби и сега съм полу - жива. "Който избере самотата - не ще бъде сам.
Който избере бездомността -
ще има стряхата на света над главата си.
Който избере смъртта - ще продължи да живее.
Когото смъртта избере - ще умре

съвсем малко." - колко истински звучеше това , всеки път щом отварях кухата книга...
Лъскава повърност , зад изопачен образ. И нека да бъде усмивка , за да си мислят хората , че съм щастлива(дори да не е така , дори да не ме интересуват те.но това само в скоби)а дали наистина съм?В какво се определя щастието , какво количество трябва да погълна.Всичко , всичко което някога съм и обичам си отиваше , точно както
вятъра идваше и изчезваше , както звездите появяваха се и изчезваха. Живота ми
беше поредният бял лист от някаква книга , можеше всичко да се намери
там някъде измежду редовете. Пиша това не за да трогна някой , не за да получа съжаление , а за да знам какво е наобратно и никога да не се връщам в този край
и толкова назад.Оставаше винаги мрачното усещане за дълга зима , която трябваше да
изпратя с любезности , колко жалко дори да съм любезна не ми отива.
Преди си мислех , че имах нужда от някой до мен за да съм щастлива
дали имах този някой или просто никога не беше до мен , мисли студени и топли
импулсивно ли мисля , пресилено ?!?
Лампата свети прекалено ярко и не мога да се видя в огледалото..имам ли образ?
Първичен срив , нервите потъват в дълбокия океан на чувствата , които се опитват
да изплуват на повърхността , но студената ми ръка просто ги тласкаше надолу.
Дишам , а отвътре ме боли . Би ли запитал кое , дори да ме питаш и аз не знаех.
Всичко от което се нуждаех се скри от мен. Следобеда се потапя в жалкото тиктакане , отминават красиви и цветни хора , защо съм толкоз прозрачна?
Слънцето се е съсипано , толова се е предало на черният мрак , който му прави завеса
за да бъде излекувано. То дали ще се излекува ? , а аз?
Кожата ми линее , имам чувството че вече не съм човек..чужди думи , чужд глас
това ли съм именно.Картина , недовършена мацаница. Просто две лапи в снега.
Какъв сняг , та то е лято?
Всеки път те оставях някъде зад мен , а ти никога не ме хвана за ръка
и не ме придърпа до себе си за да остана.
Всеки път бягах и се криех от разни сенки , които упорито ме преследваха
разни образи , промити мисли , налудничеви погледи , разбито тяло
осланящо се само на интуицията си , на мисълта че иска да живее
да съществува , а болният мозък умираше.
Винаги забеляваха големите неща и никога малките жестове
винаги гледаха отгоре , отгоре а аз бях просто едно празно дъно
запълни ме?
Мислех че имам душа , но явно е била поредната самозългванка.
Дърветата са черни , а света ми бял. Нима дърветата не са част от света?
Отричам се от времето. Нима и аз не съм просто едно самоотрицание , част
от някой друг. Исках да остана , исках да не бягам , исках да не се предам
и да бъда силна да покажа , че мога да бъда , да съм!
Но не , това беше някой друг не и аз..
Трябваше ли ми причина , за искам нещо
трябваше ли ми слънце за да знам че е светло
и мрак за да знам че е тъмно
трябваше ли да се правя на глуха
за да не чувам тишината
и да съм с някой за да бъда добре?
НЕ!!! Сърцето и разумат ми го крещяха , а тялото искаше друго
то искаше ласки , то искаше топли думи , които да оправят
опадащата плът ..
Може би ще живея , но не тук , нито сега.
Отдавам почести на времето , избрах смъртта
тя не ме избира , защо Смърт не искаш да ме вземеш
в твоите кокалести обятия?
Смърта ме погледна сърдито и някак си се страхуваше
и каза ,че има живот в мене?!
Как ще има , когато знам че умирам
и че вътре в себе си нося зараза
която отравя падащата плът
и затова тялото е счупено
костите разпадащи се
защо живеех , когато имах
чувството че умирам всеки ден.
заговорих студа , а той отегчено ме подмина..
все пак ще потъна в черният фотьол и ще
се правя че ме няма..най добре ще е.
Хапчета..всяко от тях има своето име, щастие?
защо не го погълна , би ми станало по добре..или се заблуждавам?

Мислех си светлината липсва
бетона бе изсипан върху цветята
всичко е мъртво..

Мислех си , че трябва да дъвча пръст
докато не почернеят дните
или по точно липсите - самите мечти.

Самотата е просто една стъклена чаша
също така прозрачна като мислите ми
и вътре бива изсипва течноста
като блуждаещ образ някъде там
и изглеща някак си гъсто
но е заблуда..празнотата е пълна.

Мислех си да погреба всичко
в тъмни нюанси
но цветовете се
отвратиха от мен.

Мислех си да те нарека
с някакво име
ако някога се появиш
в сънят ми.

но не вярвах...

Но невярвах
когато оставях
щорите отворени
за да може светлината да се процежда
не вярвах , когато оставях
вратите отключени
и прозорците отворени
когато през тях влизаше
нашепващият вятър нежно
галещ ме в ушите
и полъха на лалетата..

Мислех как ще спя
все така
легнала по корем
без никакви импулси
и как ще изглеждам
дори някак си глупаво
все така
недоверчива
отегчена
и егоистична...

Мислех си..студени
са пръстите ми
за да докосна нещо
по топло от болката ми..
и мислите ми..

Мислех си как ледено
ме грабва морето
на сивото ежедневие
с примеси на отчаяние
и някаква тъга..

Мислех си че никога не
си съществувал
и че си плод на мойте
фантазии..
мислех че няма да те потърся..

Сега разбирам че големият покрив
всъшност закрива
цялата сцена
скрива декора
заедно с актьорите..

Събличам черната рокля
и се потапям в реката
пълнеща шепи с кристална
вода в която можеш
да видиш толкова
ясно образа си
и да го докоснеш
поднасям я към устните ти
пренасям я в твоите шепи..

и утре щом бъдеш
целунат от лъчите на слънцето
което ти шепне
как надеждата те превежда
отново там сред цветовете..
и че аз стискам своите палци
и мислех

мислех че всичко е сън
сега знам..
че някъде там
винаги те е имало...

В бледа просъница
думите скърцаха
пръстите трескаво рисуваха
устните описваха ,
очите лудешки гледаха
светът непомръдващ бе черно бял
и като на кино лента
разни епизоди излъчваха
режисьора бе незнаен
но това бе моят живот
сцена след сцена ,
пара изпускаше ,
като приближаващ локомотив
зрителят гледащ ,
нямият филм
стоящ на първият ред
краката поклащащ си..
с лукава усмивка , гледащ го пак
лентата се протъркваше
от толкова гледане
трескаво пръстите
напипваха копчето "старт"
и заедно плачехме , продължавахме
смеехме , гледахме до болка
филма познат
Зелена поляна , две деца лежаха
гледаха слънцето
мечтаеха пак
полаха на вятъра , косите и лекичко рошеше
през пръстите се провираше
ухаещ на цветя
момче и момиче
по поляна празна
вървяха напред , ръка за ръка
гоеореха и заедно се смееха
превъртаха филма..и пак..
В бледа просъница
устните шепнеха
спомени цветни , за безцветните дни
вероятността изкривяваше
техните образи
замъгляваше представите
изгори лентата..
Поляната празна е
и те не са влюбени
нито деца..
те си заминаха
сенките скриха се
не се видяха повече
убиха и спомена
В бледа просъница
клепачите тежки са
хладният въздух влиза
през прозореца голям
хора с тела огледала
леко напукани
огледално са празни
и нямат души
високи и ниски са
леко изчекнати
черни и бели
с шептящи уста
трескаво бягащи от реалността.
В бледа просъница
тихо заспивам
думите галят ме
не виждам света..

Кървящи длани , натискащи клавишите
зашити устни опитващи да се отворят
душа прекършена , повече от плътта
сърце изпълнено с тих мрак
отново подминаваш сянката
все така не виждаш
ако бях човек би ли ме докоснал
устните отново вкусват онзи абсент зелен
чрез очите прозираше опиянението
леко чак сега докосваш ме
но аз съм стаятуя от мрамор бял и студен
без сърце нито плът...
едно сияние греещо за тебе
опитващо се да стопи твоят северен полюс
издъхващ полъх от един вятър
бледнеещ надпис на оронваща се стена
вечер сънувам те и почти докосвам ,
устата ти макар и мъртвешки студена да е тя
мечтите сиви са , а денят ми черен
няма идеи във мене и съзнанието някак си празно е
няма мисли даже ..
Горещо кафе
следваща глътка , процеждаща се
през устните , много горчиво е
и трябва ми захар
искам и пръстите твоите
горещи дланите
разрошващи косите ми , парещи кожата
искам очите ти , гледащи мен
изпиващи сърцето ми , искам ги тях!
Оставам с кафето си
страшно горчиво е
поисках аз захар , получих спомени
спускам си щорите , дърпам завесите
сгушвам се леко , издърпвам завивките
затварям клепачите , усещам мрак
тишината гали ушите ми
всичко измамно е
много желая да те видя пак
думите глъхнат както морето
вълните разбиват се
в пустият бряг
две боси нозе, малки стъпки
ако искаш последвай ги
ще намериш чаша кафе
знам че горчиво е
ала под завивките когато
те прегърне мрака
дано изпиеш свойто кафе
своята доза спомени...
Бера маргаритките
обича ме късам листенце
и не ме обича пак
захарни сърцата
гризът ги бавно , мъчително
послания по камъни шедьовари
с длетото извайват ги
две силни студени ръце..
цветя прекрасно ухаещи
красива утрин ,изгрев усмихнат
и чаша ароматно кафе..

тленна топлина, а вътре скреж...
бял и трошлив като мисъл..
отпечатъците са линиите
на сляпа съдбовност
всичко е една случайност
думите една формалност
тишината привилегия
а чувствата мираж
когато затворя очите си ..заспивам
и сънят е нищо повече от един блян
блянът е сляпа мечта
а мечтата илюзия
отвън изгарям..а вътре измръзвам
душата ми е в окови
а сърцето в стъклен буркан
казват че съм банална
че съм скучна и сива
че се сливам с света
казват че съм жестока и студена..
омръзнало ми е от неудачници
скоро и аз осъзнах че съм просто сатира
че и аз газя в тресавището на
всеобщото страдание
че съм просто идея
под формата на образ
поглеждам в огледалото
но там има само едно лице
никога не е имало тяло
дали имам? или е заблуда
истината е одрана
ти ми омръзна с своята неяснота
аз гледам все така невзрачно
и не виждащо
веригите се поклащат докато ходя
те тракат там някъде така звучно
вътре в мен
клепачите ми са натежали
не мога да избягам
а животът никога не спи
омръзна ми от фалшива гордост
не се гордея с себе си
гибелният гняв ме убива
словата ми са част от
едно лъжливо аз
война е поет..
да обичам ..мога?!?
да мразя определено
смеха ми се впи в кухите стени
около мен
и пръстите сами
описваха този ад
въпреки че исках да се
получи красиво
..искам да се кача на асансьора..
а той вече дори не се качва по етажите
блоковете са изгнили
къщите са срутени
не се чувствам сигурно
обстановката е плашеща
не мога да спра да се страхувам
самоотричам се..
немислимо за другите
посветих душата си
сега нека тракат веригите
прехвърлих тежкия камък
точно като Сизиф..
и затова смъртта ме наказа
с това че няма да дойде
докато тегне на съвестта и..
аз се отдадох
усмихвах болезнено..
чаках някога да прояви състрадание
но си останах с очакването
целувах безмълвено и горещо
студеният и дъх..вкусвах страха й
аз стена за своето тяло
оставено на случайността
прерязани стонове
не довършиха думите
пленява мълчанието
планета пълна със омраза..
тишината е привилегия
чувствата мираж..
света относителен..

когато заспя идва моят страх
всичко е черно и обвито
в мъртвешки прах
хората дяволи
хората с дупки вместо очи
хората живеещи в сивата дупка
искам да се събудя но още ми се спи
тишината предизвестява
твоята смърт
протягам напред ръце
а те все още кървят..
ада е пълен
препълнен с заблудени сърца
всеки носи своят кръст
и своята тежка съдба
да бягам писна ми
всеки цял живот ще бъде сам
навънка пусто е
нямам душа вътре в мен , а плам..
Тихи стонове
добре закърпени очи
мислиш си че виждаш всичко
но не виждаш себе си
счупени огледала
изпотрошени кости
нарязани парчета плът
питам колко още
ще продължава този път
виждам сенки
и разкъсан мрак
виждам залепени устни
във въздуха се носи страх..
Дърва без корени
къщи без греди
нямам спомени
сърцето не тупти
туширам себе си
и не ме боли
цветя изсъхнали
изпотрошени статуи
мъгла обвива ме
останах без мечти
да викам ще ми се
но нямам глас дори..
сълзите стопиха се
убих себе си нали?
тъмна нощ е
бродя незнайно накъде
това което виждам
като трън в дланта ми
ме боде
счупени прозорци
на хорските души
вратички нямат
нито мисли..те са сами
те различни са
казват го така
все едно е тяхно право
а аз еднаква съм
казват че са смели
и че са добре
казват че не бягат
но дали ще понесат повече
от тази болка
и от този мрак
с усмивките изкуствени
от очните ями прозиращ грях
ето там накрая май изгрява светлина
отново събуждам се
но вътре в себе си усещам мрак...