Хапчета , мина доста дълго време , а не съм пила нито едно от тях..Все още стоят като
малки статуетчици на масата - огромни пакети , неотваряни дори - хапчета.
Промених ли се , промених ли се поне малко? - мислеше си тя докато се бе настанила удобно в фотьоила.
Тиктакането на часовника я влудяваше с всяка изминала секунда.Хората , проблемите , света "тик-так" "тик-так" това ли е всичко???Пречупеният гръбнак на времето това е именно бледата реалност или аз я оцветих така и после я отмих.Ноември , студа се впиваше в душата ми както стъклото в топлата плът.Само , че не кървя , нито някога съм. Скривах сълзите и чувствата си , всеки път никой не знаеше , никой не чувстваше.Думите бяха бледи и изкривени а мисленето ми огледално , но дребнаво , просто , жалко. Отново думи , само с това бих изразила всяко едно кътче от онова черно сърце , дори да не го виждам съм сигурна , защото то изсъхна , първо се бе запалило но ледът прекалено бързо го уби и сега съм полу - жива. "Който избере самотата - не ще бъде сам.
Който избере бездомността -
ще има стряхата на света над главата си.
Който избере смъртта - ще продължи да живее.
Когото смъртта избере - ще умре

съвсем малко." - колко истински звучеше това , всеки път щом отварях кухата книга...
Лъскава повърност , зад изопачен образ. И нека да бъде усмивка , за да си мислят хората , че съм щастлива(дори да не е така , дори да не ме интересуват те.но това само в скоби)а дали наистина съм?В какво се определя щастието , какво количество трябва да погълна.Всичко , всичко което някога съм и обичам си отиваше , точно както
вятъра идваше и изчезваше , както звездите появяваха се и изчезваха. Живота ми
беше поредният бял лист от някаква книга , можеше всичко да се намери
там някъде измежду редовете. Пиша това не за да трогна някой , не за да получа съжаление , а за да знам какво е наобратно и никога да не се връщам в този край
и толкова назад.Оставаше винаги мрачното усещане за дълга зима , която трябваше да
изпратя с любезности , колко жалко дори да съм любезна не ми отива.
Преди си мислех , че имах нужда от някой до мен за да съм щастлива
дали имах този някой или просто никога не беше до мен , мисли студени и топли
импулсивно ли мисля , пресилено ?!?
Лампата свети прекалено ярко и не мога да се видя в огледалото..имам ли образ?
Първичен срив , нервите потъват в дълбокия океан на чувствата , които се опитват
да изплуват на повърхността , но студената ми ръка просто ги тласкаше надолу.
Дишам , а отвътре ме боли . Би ли запитал кое , дори да ме питаш и аз не знаех.
Всичко от което се нуждаех се скри от мен. Следобеда се потапя в жалкото тиктакане , отминават красиви и цветни хора , защо съм толкоз прозрачна?
Слънцето се е съсипано , толова се е предало на черният мрак , който му прави завеса
за да бъде излекувано. То дали ще се излекува ? , а аз?
Кожата ми линее , имам чувството че вече не съм човек..чужди думи , чужд глас
това ли съм именно.Картина , недовършена мацаница. Просто две лапи в снега.
Какъв сняг , та то е лято?
Всеки път те оставях някъде зад мен , а ти никога не ме хвана за ръка
и не ме придърпа до себе си за да остана.
Всеки път бягах и се криех от разни сенки , които упорито ме преследваха
разни образи , промити мисли , налудничеви погледи , разбито тяло
осланящо се само на интуицията си , на мисълта че иска да живее
да съществува , а болният мозък умираше.
Винаги забеляваха големите неща и никога малките жестове
винаги гледаха отгоре , отгоре а аз бях просто едно празно дъно
запълни ме?
Мислех че имам душа , но явно е била поредната самозългванка.
Дърветата са черни , а света ми бял. Нима дърветата не са част от света?
Отричам се от времето. Нима и аз не съм просто едно самоотрицание , част
от някой друг. Исках да остана , исках да не бягам , исках да не се предам
и да бъда силна да покажа , че мога да бъда , да съм!
Но не , това беше някой друг не и аз..
Трябваше ли ми причина , за искам нещо
трябваше ли ми слънце за да знам че е светло
и мрак за да знам че е тъмно
трябваше ли да се правя на глуха
за да не чувам тишината
и да съм с някой за да бъда добре?
НЕ!!! Сърцето и разумат ми го крещяха , а тялото искаше друго
то искаше ласки , то искаше топли думи , които да оправят
опадащата плът ..
Може би ще живея , но не тук , нито сега.
Отдавам почести на времето , избрах смъртта
тя не ме избира , защо Смърт не искаш да ме вземеш
в твоите кокалести обятия?
Смърта ме погледна сърдито и някак си се страхуваше
и каза ,че има живот в мене?!
Как ще има , когато знам че умирам
и че вътре в себе си нося зараза
която отравя падащата плът
и затова тялото е счупено
костите разпадащи се
защо живеех , когато имах
чувството че умирам всеки ден.
заговорих студа , а той отегчено ме подмина..
все пак ще потъна в черният фотьол и ще
се правя че ме няма..най добре ще е.
Хапчета..всяко от тях има своето име, щастие?
защо не го погълна , би ми станало по добре..или се заблуждавам?