Ходя някак неравномерно
по паралелно изкривеният свят
и виждам огледално
на представите за смях
драскам по стените
и чупя часовниците
заразяващи ме с
тяхното тик так тик так
чупя стъклата
защото ми писна да се оглеждам
покривам стъпките си
защото не искам
никой да върви по този път
скривам се в гората
където ще се чувствам
в безопасност
пазя се от тишината
и някак се опитвам
да се разсейвам
но рано или късно тя все идва
занемарила съм морала
и вътрешните ми съждения
свеждащи се
до представите ми за
правилно и ред
но днес всичко
ще тъне в хаос
и аз някак си
ще съм в изгнание
заточена
от самата себе си
..
мрак и клепки
които очаквах
да се разтворят.
Пускам филма
но той не започва
или аз съм била
винаги в него
някакви си
измислена сценичност
манипулират ме
чувствата ми
и се пазя
от хората
не искам да са до мен
не искам да съм с тях
не искам да пия повече
стига с горчивото
смътни очертания
в езерото
шепот..
прилепи
витаещи в мрака
ти беше всичко
а аз изминалото
- смътно , разхвърляно и красиво.
Ако не знаеш
какво да ми отговориш
направи го с мълчание
и без това не ти остава
друго решение..

тук съм
лице в лице
с онзи облечен или гол свят
дрехите му изтъкани
от някакви лъжи и леност..
тук съм и преди
и тогава може и сега
..не ме прави
поредното отрицание
аз не бива да се
самоотрицавам
не бива..
подарявам ви очи
с надежда..
ето тук ги оставям на масата
вече ме няма!