Мислех си светлината липсва
бетона бе изсипан върху цветята
всичко е мъртво..

Мислех си , че трябва да дъвча пръст
докато не почернеят дните
или по точно липсите - самите мечти.

Самотата е просто една стъклена чаша
също така прозрачна като мислите ми
и вътре бива изсипва течноста
като блуждаещ образ някъде там
и изглеща някак си гъсто
но е заблуда..празнотата е пълна.

Мислех си да погреба всичко
в тъмни нюанси
но цветовете се
отвратиха от мен.

Мислех си да те нарека
с някакво име
ако някога се появиш
в сънят ми.

но не вярвах...

Но невярвах
когато оставях
щорите отворени
за да може светлината да се процежда
не вярвах , когато оставях
вратите отключени
и прозорците отворени
когато през тях влизаше
нашепващият вятър нежно
галещ ме в ушите
и полъха на лалетата..

Мислех как ще спя
все така
легнала по корем
без никакви импулси
и как ще изглеждам
дори някак си глупаво
все така
недоверчива
отегчена
и егоистична...

Мислех си..студени
са пръстите ми
за да докосна нещо
по топло от болката ми..
и мислите ми..

Мислех си как ледено
ме грабва морето
на сивото ежедневие
с примеси на отчаяние
и някаква тъга..

Мислех си че никога не
си съществувал
и че си плод на мойте
фантазии..
мислех че няма да те потърся..

Сега разбирам че големият покрив
всъшност закрива
цялата сцена
скрива декора
заедно с актьорите..

Събличам черната рокля
и се потапям в реката
пълнеща шепи с кристална
вода в която можеш
да видиш толкова
ясно образа си
и да го докоснеш
поднасям я към устните ти
пренасям я в твоите шепи..

и утре щом бъдеш
целунат от лъчите на слънцето
което ти шепне
как надеждата те превежда
отново там сред цветовете..
и че аз стискам своите палци
и мислех

мислех че всичко е сън
сега знам..
че някъде там
винаги те е имало...