Pitiful





На ръба на чувствата си ,
някак си ,съм се отказала
да повярвам
да издишам
във глухата ви суета.
И никак не намирам хората
за нещо повече
от сган събрана в пустошта.
Есен е , но ми е толкова студено
от този тип студ ,
който ми измокря костите
който задава неприятните отговори
и не чува въпросите..
Вярата ми даже до ъгъла не стига ,
отказах се от нея , заедно с емоциите
и се усещам все повече фалшива
зад стените си , зад строфите..
А сърцето ми отдавна атрофира ,
затова съм толкова побъркана
и някак се гипсирам
нямам дъх , не виждам , безмълвна съм.
Лош сън съм ,
за това те моля , събуди се ,
преди да си в окото на бурята
преди кошмара ми да те погълне
преди да усетиш лудостта на едното безумие..
неспособна съм
и много недостатъчна
сама за себе си не си достигам
освен сърдечната ,
усещам се упадъчна
след всяко дъно казвам стига,
а никога не достигам до последното
винаги имало и повече
и още
и никоя надежда или измислица поредна
не ми помага
да заспивам по лесно нощем..

единствено разбирам се със нищото
а то ме гали
даже ме обича,
целува ме
и ми държи ръката
утешава ме
и до безкрайност ми се врича..
и аз съм негова
винаги такава съм била
винаги , завинаги , безкрайна , нищо!
такава , която
даже не успява
да се пребори със демони
собствените си!
ах колко , колко ,иронично е..

Boogie man




И стоя пред огледалото си
Фауст си разигравам
и с Дявола си водим диалог
душата си поставям аз пред него
и да вземе чувствата ми - най големият порок!
Защото нямам вече достатъчно туптежи
всичко под ребрата ми умря
и като едно угаснало огнище
няма дори едничка искра..
нямам нито усмивки вече
нито блага дума
нямам смях
а камо ли любов
гори из тялото - затвор , проклетата омраза
и прегазва всичко
до дебрите на онзи ад , на онзи терор
ада в който гния до изнемога
който е денят ми , и ноща
който хапе , като бясно куче
и изтормозва
остатъка от скъсаната ми душа ?!
и не мога да мисля от болка
не мога стон дори да издада
бутлирам в себе си кошмара
надявайки се по този начин уж да се спася...
а той е шала ми
и ме задушава
той е примката около врaта
която все повече и повече се пристяга
и знам че от отдавна не съм жива
но не мога и да умра..
заклещена между собственият си ад
и това което за рай минава
заклещена между четири стени
часовника просто си отброява
всички онези призраци ,
пародии , бледи на мене си..

"this is everything thats ripping you apart
but you act like its just a little scar "

Black winter day


Ако болката ми можеше да вика ,
би крещяла до полуда..
Ако бях , нещо повече от вихър ,
една свободна , волна птица..
Но винаги ще бъда зима ,
в гърдите нося си един декември ,
бяла , скована пустиня
със сняг в дробовете и в себе си.
Пулсът на айсберг е , и една тишина
там живее,
Там е - и от ляво , и от дясно ,
камък в гърдите
и един кошмар душата пристяга на тясно.
Стоя на спуснати завеси и мрак ,
нямам очи за тази реалност,
която бавно навива се и троши ,
гръбнака ми , заедно с моята цялост..
А , аз съм тъжна,
изгасна моят плам ,
като счупен стълб стоя из мрака ,
избяга от тялото мойта душа
и сега само механично тиктакам..