Pitiful





На ръба на чувствата си ,
някак си ,съм се отказала
да повярвам
да издишам
във глухата ви суета.
И никак не намирам хората
за нещо повече
от сган събрана в пустошта.
Есен е , но ми е толкова студено
от този тип студ ,
който ми измокря костите
който задава неприятните отговори
и не чува въпросите..
Вярата ми даже до ъгъла не стига ,
отказах се от нея , заедно с емоциите
и се усещам все повече фалшива
зад стените си , зад строфите..
А сърцето ми отдавна атрофира ,
затова съм толкова побъркана
и някак се гипсирам
нямам дъх , не виждам , безмълвна съм.
Лош сън съм ,
за това те моля , събуди се ,
преди да си в окото на бурята
преди кошмара ми да те погълне
преди да усетиш лудостта на едното безумие..
неспособна съм
и много недостатъчна
сама за себе си не си достигам
освен сърдечната ,
усещам се упадъчна
след всяко дъно казвам стига,
а никога не достигам до последното
винаги имало и повече
и още
и никоя надежда или измислица поредна
не ми помага
да заспивам по лесно нощем..

единствено разбирам се със нищото
а то ме гали
даже ме обича,
целува ме
и ми държи ръката
утешава ме
и до безкрайност ми се врича..
и аз съм негова
винаги такава съм била
винаги , завинаги , безкрайна , нищо!
такава , която
даже не успява
да се пребори със демони
собствените си!
ах колко , колко ,иронично е..