Let Go

Не търсех дни
безименни улици
и тъмни спрежения.

Не молех за вятър
слънцето грееше
беше ми хладно?

Камък полепнал
и черна ръка
правеща затъмнения.

Тишина в кални думи
покрита с смола
и самотна топола.

Празно и мръсно
оцапан с чувства лист
нямах идеи.

Увивам се в листа
търсех образи
и чужди решения.

Бягах далеч
тънеше зората в съмнения
почувствах хлад.

Хвана ме за ръка
бях изобличена
просто момиче което предлага любов.

Монологична изповед на една глупачка


Тя често гледаше нагоре , но никога не виждаше светлината...често плачеше ,
но никога нямаше някой който да я разбере..или да я утеши.
Всичко беше въпрос на време - падението или нищетата
макар и двете да бяха едно и също. Винаги бе усмихната
и жизнерадостна , но дълбоко в себе си знаеше
че никога нищо няма да е наред. И аз знам ,
защото говоря именно за себе си и за това което знам
че няма да бъда никога..именно добра..именно истинска.
Колкото и пъти да се старая винаги ще бъда поредната нула
и ще знам че не ставам. Духа ми се топеше като восъка
от свеща и накрая няма нищо..и не е имало просто поредната заблуда
за нещо цялостно до края на неговото напълно разпадане
ако можеше да повярвам в това което съм
и в нещата които мога . Не съм търсила никога
съжаление а само разбиране и не го получавах
бях просто..поредният образ , но никога човек
имах нужда да има някой..някой който да вярва в мен
но не просто защото съм там или защото имам нужда
а защото наистина ще е до мен и ще може да ме подкрепи..
Поредната нощ в самозългваня , колко често човек
следи мечтите си..или ги загърбва за да постигне нещо
с което някой си просто може би някога ще му каже - ти успя.
Капки по старият прозорец , нямах нужда от цветя
нито от пъстра дъга нито от зелена полянка
защо трябваше да се събуждам всеки ден
ако можеше да се опиша с една дума..може би щеше да е - самотна.
Никога не съм страдала от липса на хора около мен
винаги ги е имало..но те са просто поредните сенки
които съзнанието ми отмива..и винаги все така сама
сама не се изразяваше в някакво състояние
нито в просто в думи , ами в нещо
което не спирах да бъда от толкова много време
и не зависеше от мен или може би да?
Света ми се крепеше на една идея
да намера в какво точно би се изразило щастието
дали в определени моменти с определени хора
или само един определен човек или в един изгрев на слънцето
или в лъч светлина или просто в чаша кафе?!
Може би в малко надежда смесена с капка доверие и достатъчно вяра
хора , които не спирам да виждам и място където знам
че никога няма да се впиша в него и неговото общество
и човек който знам че няма да бъда , но се опитвам
или просто нямам вяра..или имам нужда някой друг да вярва..
Замъглените комини и олющените къщурки
и пушека над тях който се процежда така както
лошото ми настроение в определен момент.
Стъркче от мрак и стъкленица отрова
биха могли да спрът ритъма
в който не спирам да живея
ако някой някога
можеше да обясни
защо толкова много
се нуждая от нечие одобрение
и защо винаги се губех
или никога не съм се намирала
дали имах нужда
от просто добри прятели
или добро семейство
или любов от някой или от тях самите
защо просто не вярвах
че мога да се докосна
до светлината когато
гледах в лампата
която макар и изкувствена я докарваше
близо до истинската светлина

Пенчо Славейков - НЕРАЗДЕЛНИ





Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина -

с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

И не грееше туй слънце от високо, от далеко -
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."

Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -
писано било та ние да се не сбереме живи...

Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,

тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -
"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -

право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах

остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...

Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -

а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -

той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."

Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.

Bring the pain




Неприазъм
отблъскваща ръка
неравно измерен пулс
вдълъбната стена
и утаен дъх.

Утаи душата ми!
Издълбай във вътрешността ми яма.
Нямам слух за да ви чуя ,
нито зрение за да прогледна.

Пази се от илюзиите ми
мога да ти подаря една
но ще страдаш.
Зачреквам дните
в календара
и усещам хладно присъствие.

Добре дошъл в мрака ми
приеми го или си отиди
нравствен облик на черното
зазидано в мен
камъка полепва по сърцето ми
и намирах страх.

Бледнея ,
в залостеният гардероб.
Спънах се в трупа си
и имах травми.
Парализата разби тялото ми
и душата ми се самопогълна.

И аз ли съм цветна?


Тривиално съм черна
неравномерно пречертана
нагрубо надраскана
и все още нямам очи
за ваще погледи
нямам ръце
но докосвах мислено.
Избирах си между
себе си и другото аз.
Два човека в един?
Лежах и мислех
колко безмислено
може да е едно съществуване
и рисувах по белите стени.
Тишината ми скочи в локва
и се оцапа с самота
ръка за ръка полудяха
и се влюбиха
след това аз останах недовършена.
Довърши ме моля..

ДУШАТА МИ ПЛАЧЕ ЗА СНЯГ,
за бяло, за чисто душата ми плаче.
Видях много земи, много свят,
видях герои, видях палачи…
Душата ми плаче за сняг.

Доста живях, колко остава?
Чака ме моя бряг:
ругатни или слава - нямам представа…
Душата ми плаче за сняг -
чиста следа в снега да оставя.


Стефан Цанев

All the things



Преустрой света ми
и нарисувай лице
внимателно довърши
вторият му слой
и нека се усмихва.

Една жалка карикатура
това съм аз
през повечето време
а през другото - фалшива.
Търсех истински неща
но винаги намирах фалша
протягах се с надежда
да стигна проклетите звезди
но единственото което достигах
беше призрачната илюзия.

Подариха ми криле
а те просто опадаха
не бях достойна
не бях достатъчна?
лоша ли бях?

Старата ми личност е мъртва.
Самоуби се
Мъртвите нямат право
да се мотаят при живите
кой е жив?

Възхищавам се
от оскърбителното
задоволство
изписало се на лицето ми.

Равнодушна ли бях
нямаше и следа
от вечерното спокойствие
детайлите са без значение
сякаш напрежението се
изхлузваше
през прозореца ми.

Скрежи , скрежи душа
и нека съзнанието тръпне
и нека умре за пореден път
сивата уморена луна
уморена от света
който винаги я пренебрегва.

И аз бях просто за фон
набързо с бои оцветена
тънеща в своя монтон
поредната
измъчена
страхлива
бледа!

No Face , only shadow

Безлики и уморени рицари
сновяха около мен
достатъчно ли бях безлика и аз
че им вярвах?
Подай ми снопче светлина
за да мога да горя , да тлея
подай ми шепа тишина
за да мога себе си да намеря.
Колко глуха бях и аз
за да чувствам "обичам те"
като бледа дъга
над теб се извисявах.

Мрака ли уби света
и спряха хората да вярват
в чудесата на ноща
ех , а аз още се надявам.

Тихичко гали ме , самота
тихо за да не те чуе някой
галиш обаче онази грапавина
маската ми на лицето.

Че маската се носи за да крие
някаква ужасна гледка
иначе срамът ми няма да изпие
важна е всяка единствена клепка?

Колко единствени може да има
обърквам се в тази уникалност
колкото мнима е тази картина
огледалната пречупена реалност.

Може ли още да съм тук
и да имам в гърдите барут
тъпчи по навътре , звук
хвани честота на моето сърце.

Too Lost In You


Изморих се да се взирам
в очите ти , най дълбоките
най искренните - запленяват ме.
Но ти не гледай в мойте - нямат душа.
Колко бързо ще стигна до утре
ако тръгна сега
колко часовника трябва да счупя
за да спре контрола на времето.
Мисленно си представях
тънката линия на страха
която тънеше в уют и спокойствие
укротена , далече извън себе си
и в истинското вътрешно нея?

Ще може ли да укротиш
съществото вътре в мен
но не се отказвай ако то наскърби
то често не знаеше
или не се интересуваше
беше гладно , искаше жертви.

Съмнявам се в пръстите
с които докосвам ,
изтръпвам
и не мога да говоря
загубих думите си
вцепених се от нежност
и оставих устните ми
да те целуват.

Изкривена от собствените си
предрасъдаци
бях обърнала гръб на света
както и той на мен
света беше малък
или поне ти бе моят свят
а един свят бе незначителен
сравнение с теб.

Под връждебното "аз"
розовите багри
не спираха да шарят
и да се разливат
в всеки удър на сърцето ми.

Питаха ме кое е най
хубавото на любовта
най хубавото е , че е
невидима не трябва да
я чуеш за да я познаеш
трябва да я почувстваш.

Аз бях загубена
вътре в мислите ми
беше само ти
и с всеки дъх
който поемах
шепнех името ти.

Извиси ме
защото ти си всичко
от което имам нужда.

can`t listen ? then FEEL :)





***

Това не е нещо, което си казваме.
Той е непознат, но не е чужд:
мъглата скри другите.
Аз изведнъж спрях да мръзна.
Преминахме през сивите полета
на зазоряването.
После навярно съмна.
Но там вече няма какво да се помни.

Екатерина Йосифова


Непредвидено присъствие

Не вярваше ли, че ще дойда някога
в деня ти - шеметна, невероятна...?
Уж цял живот все мене си очаквал,
а се препъваш в моята внезапност;
боли те от горещата ми тръпка,
опарила немирните ти пръсти
и се боиш от мислите, объркани
от непредвиденото ми присъствие.

Ти нямаш право на любов спестена,
на чувства неразкрити! Нямаш право
от ласките, за мен предназначени,
на други хора после да раздаваш!
И ако огънят във теб изстине,
ако внезапно съжалиш за нещо,
кажи, че любовта те е отминала!
Не казвай само, че не си я срещнал...

Весела Димова


Нерви за любов

Някой ден ще ми падне пердето
и ще се отприщя да те обичам.
Вероятно ще бъде светло,
в три следобед и неприлично.
Вероятно ще е студено -
някъде към дванайсет под нулата.
Ще се стопи душата ми несъмнено,
в безистена на твоята улица.
Стъпалата ще бъдат стръмни,
от което ще премалея,
а очите ти ще са тъмни
и невярващи, и несмеещи.
С взлом през прага им ще прекрача
и объркал "ще бъде" с "беше',
ще забравиш две важни задачи
и една неотложна среща.
После пословичната си трезвост
ще зарежеш, напук на всички.
Вероятно ще бъде звездно,
в три среднощ и съвсем обичащо!
Вероятно ще гледаш дълго
след таксито, т.е. след мене,
докато то ти смигне на ъгъла
със око, от плач зачервено.

Маргарита Петкова


***

Не мога като злато да те заровя,
като пръстен на ръката си да те нося,
пия с виното и тънка отрова –
ще дойде след мен
друга някоя дългокоса.
Не мога с девет ключа да те заключа –
все някога сърцето ти ще изстине.
Едно те заклеван –
каквото и да се случи,
не докосвай отминалото!
Не смей да я водиш по пътеките,
нашите,
осеяни от есенна шума;
не й давай глътка от своята чаша,
не й казвай в ухото същите думи.
Оная песен беше на двама ни –
Нека онемее, нека!
И онова място, на дясното ти рамо –
то е мое, сега и навеки.

Нищо наше, и най-дребното –
не повтаряй!
И да спя – насън отчаяно ще извикам.
Мъртва ли съм – гръм ще удари...
Не ме замествай с друга никоя,
с друга никоя.

Станка Пенчева


* * *

Всяко цвете,
всяка тревичка жива
са обърнати към небето –
беззащитни и доверчиви.
Протягат се листите
като длани,
разтваря се цветът
до сърцевината:
да поемат росата чиста,
и дъжда, и топлината,
и ласката на ветровете –
и всичко, което им праща
доброто небе,
небето.
И когато от облака черен и страшен
градушката забие –
те нямат време да се уплашат,
няма къде да се скрият.

Протегнали малки длани,
беззащитни и доверчиви,
те падат смачкани, покосени,
неразбрали, че ги убиват…

… Като цвят се обръщам към тебе,
мое небе,
разтварям се до сърцевината:
Ако искаш, дай ми обичта и добротата си,
ако искаш –
удари ме в самото сърце,
щастливото,
преди да разбера, че ме убиваш…

Станка Пенчева


Белег

Все си мисля за теб,
все се връщам
към високия пролетен полет.
Виждам ясно:
светът не е същият.
Всички пътища
водят надолу.

Как да стигна до Горното езеро,
до върбата с надвиснали клони,
до етажа на твоите глезени
и до хълма
на твоите стонове?

Любовта е кълбо от загадки,
а така ми се ще да науча:
кой е срещал такава,
която
да завършва
благополучно?

Знам, въпросът е риторичен,
пък и отговор
не е нужен.
Който иска и може –
обича.
Няма повече,
няма друго.

Всичко става в мига –
без въпроси
и анализи,
пози и рамки.
Любовта е такава прахосница:
съществува,
но само голяма.

Тя нехае за нашите мерки
и какво
ще се случи накрая.
Като свърши, остава навеки.
И по болката
ще я познаем.

Славимир Генчев

Come Close





Преди не можех
да различа думите
да разгранича чувствата си
да намеря ъгъла на пречупване
в който светлината
действително ще може
да се отрази
да избера правилният глагол
и истинското чувство
и да изпитам емоциите от него.

Уморена съм
но утрото ме зареждаше
с енергия
всичко беше повече от
една думичка
по топло от един лъч
надежда ,
по горещо от слънчевият ден
и по истинско
от сладостта на сладоледа.

Днес го има - а утре е мит?
Дали беше така
"задай ми отговор
за да намеря въпроса"
намерих тишина
за да почувствам звука.
Не исках преструвки
всичко си беше така ,
както и изглеждаше
по просторно от дъгата
и бях цветна , по пъстра
шарена и усмихната.

Исках да раздавам
цветя и мечти ,
да давам на другите
сигурност.
и се криех
страхувах се от себе си
не вярвах в моето отражение.

Ти ми помогна да се преоткрия
и истината беше
че ти наистина ме докосваше
бях уморена да живея
за едното бъдеще
и се пренесох в момента
тананиках си
смеех се
вярвах и чувствах
другото го знаеш.

Ако можех да спрягам
чувствата
бих стигнала по далече
от космоса.
:)

на Льо :))

Едгар Алан По - Черният Котарак

















Не се и надявам, че някой би повярвал на тази най-чудовищна и едновременно най-обикновена история, която възнамерявам да разкажа. Само луд би могъл да разчита на това, тъй като дори аз не съм склонен да си повярвам. Но утре няма да съм между живите, затова днес трябва да изповядам душата си с покаяние. Единственото ми намерение е ясно, стегнато, без хитрувания да разкажа за някои чисто семейни събития. Точно тези събития ме изведоха от равновесие и ме погубиха. И въпреки това няма да търся обяснението им. На мнозина те може да се сторят върволица от безобидни фантасмагории.
От детска възраст се отличавам с кротост и послушание. Крехкостта на моята душа се проявяваше толкова открито, че дори дразнеше връстниците ми. Особено обичах разните зверчета и родителите ми не ми забраняваха да отглеждам домашни животни. С тях прекарвах всяка минута и бях неизмеримо блажен, когато можех да ги нахраня и погаля. С годините тази моя особеност се засили и на младини малко неща ми доставяха по-голямо удоволствие. Който е бил привързан към верно и умно куче, знае с каква гореща благодарност се отплаща то.
Ожених се рано и за щастие, открих в съпругата си сходни слабости. Като виждаше моята привързаност към домашните животни, тя не изпускаше възможност да ме зарадва. Имахме птици, златни рибки, расово куче, зайци, маймуна и котарак.
Котаракът, невероятно едър, красив и напълно черен, без едно петънце, беше изключително интелигентен. Щом станеше дума за неговия ум, жена ми, вътрешно не съвсем чужда на суеверията, често намекваше за старинното поверие, че черните котки са вампири. Разбира се, намеците не бяха съвсем сериозни и привеждам тази подробност, просто защото сега е времето да я спомена.
Плутон, така се казваше котаракът, беше мой любимец и често играех с него. Хранех го само аз, затова винаги вървеше по петите ми. Дори се изхитряваше да се измъква на улицата и ми струваше доста усилия да го отуча от това.
Приятелството ни продължи няколко години и за това време моят характер — под влияние на Дяволската съблазън — рязко се промени в отрицателна посока (срамувам се да го призная). С всеки изминат ден ставах все по-мрачен, раздразнителен, безразличен към околните. Позволявах си да нагрубявам жена си, дори да й вдигам ръка. Моите питомци, естествено, също усещаха тази промяна. Не само престанах да им обръщам внимание, но започнах да се държа с тях отвратително. Към Плутон обаче запазих своята грижовност и не си позволявах да го обиждам, както постъпвах със зайците, с маймуната и дори с кучето. Но болестта ми се развиваше — няма нищо по-ужасно от пристрастяването към алкохола! — и накрая даже Плутон, който с годините ставаше капризен, започна да се дразни от моя отвратителен характер.
Веднъж се върнах солидно пийнал в една от любимите ми кръчми и тогава ми се стори, че котката ме отбягва. Хванах я. Подплашена от моята грубост, тя ме ухапа — не много силно, но все пак до кръв. Не успях да се овладея. Душата сякаш напусна тялото ми и злобата, по-свирепа от дяволска и здраво подгрята от джина, мигом облада цялото ми същество. Извадих от джоба на жилетката си сгъваемо ножче, разтворих го и без никаква милост извадих окото му. Почервенявам, горя, треперя, когато описвам това мое злодейство.
Сутринта, когато разсъдъкът ми се върна след нощния запой, сторената гадост предизвика у мен разкаяние, примесено със страх; но беше само смътно и колебливо усещане, което не остави дълбока следа в душата ми. Отново започнах да пия до забрава и бързо удавих във вино спомена за случката.
Междувременно раната на котарака постепенно зарастваше. Вярно, липсващото око беше ужасяваща гледка, но болката видимо утихваше. Сърцето ми не беше се ожесточило до крайност и горчиво съжалявах, че съществото, някога толкова привързано към мен, сега не криеше своята омраза. Бавно обаче това се превръщаше в злоба. И тогава, като завършек на окончателното ми падение, в мен се пробуди духът на противоречието. Философите не му обръщат внимание. Но аз съм дълбоко убеден, че духът на противоречието спада към извечните подбуди на човешкото сърце, към същностните, към първичните способностите или усещания, които определят самата природа на Човека. Кому не се е случвало стотици пъти да извършва някаква гадна или безмислена постъпка само защото не бива да я извършва? И нима, въпреки здравия разум, не изпитваме постоянното изкушение да нарушим Закона само защото това е забранено? Та ето, този дух на противоречието ме подбуди да стигна до края на своето падение. Тази недостижима склоност на душата към самоизтезание, към насилие над своята собствена природа, склонността да твориш зло заради самото зло ме подбуди да доведа докрай тормоза си над безсловесната твар. Една сутрин съвсем хладнокръвно надянах примка на шията на котарака и го увесих на един клон — увесих го, макар очите ми да бяха всълзени и сърцето ми да се разкъсваше от разкаяния; увесих го — защото някога ме обичаше и защото бях убеден, че постъпвам несправедливо; увесих го — защото знаех, че извършвам грях, пагубен грях, който обрича безсмъртната ми душа на толкова страшно проклятие, че ще се окаже низвергната за вечни времена в онези глъбини, докъдето не се простира дори милосърдието на Всеблагия и Всеопрощаващ Бог.
В нощта след това мое злодеяние ме събуди вик «Пожар!». Горяха постелките на леглото ми. Целият дом бе обгърнат от пламъци. Жена ми, слугата и аз едва не изгоряхме живи. Бях напълно разорен. Огънят погълна цялото ми имущество и оттогава отчаянието стана моя съдба.
Аз съм достатъчно разумен, че да търся причини и следствия, да свързвам нещастието с моята безмилостна постъпка. Искам само да проследя цялата верига от събития и да не пропусна нито едно, дори съмнително звено от нея. В деня след пожара отидох сред пепелищата. Всички стени бяха рухнали, без една. Оцеляла бе една тънка вътрешна стена, до която се докосваше таблата на моето легло. Мазилката бе издържала и си го обясних с това, че стената бе освежавана наскоро. Наоколо се бе събрала огромна тълпа и всички жадно се взираха в едно и също място. Възклицания като «Странно!», «Направо поразително!» събудиха любопитството ми. Приближих и видях върху бялата повърхност нещо като барелеф на огромна котка. Точността на изображението бе направо смайваща. На шията си котката имаше примка.
В началото този призрак — не мога да употребя друга дума — възбуди у мен ужас и недоумение. Но като поразмислих, се успокоих. Спомних си, че увесих котката в градината зад къщата. По време на суматохата около пожара вероятно някой бе отрязал връвта и бе метнал котарака през прозореца — за да ме събуди. Когато стените са рухнали, развалините са притиснали жертвата на моята жестокост и от горещината на пламъка и лютивите изпарения върху стената се бе запечатала рисунката, която всички видяхме.
Макар да успокоих ако не съвестта, то поне разума си, поразителната гледка остави дълбока следа в мен. Дълги месеци призракът на котарака ме преследваше неотстъпно и тогава в душата ми се върна смътното чувство, приличащо (само външно) на разкаяние. Дори започнах като че ли да съжалявам и търсех по кръчмите, от които вече почти не излизах, някое животно, което да прилича на моя любимец.
Веднъж, както бях потънал в полубитието на някаква гнусна пивница, вниманието ми бе привлечено от нещо черно върху една от големите бъчви с джин или ром. Няколко минути не сведох очи, недоумявайки как допреди това не бях обърнал внимание на тази странност. Приближих се и я докоснах — беше черен котарак, едър точно колкото Плутон и приличащ на него като две капки вода. С една-единствена разлика: в козината си Плутон нямаше нито един бял косъм, този имаше белезникава бяла ивица върху гърдите си.
Когато го докоснах, измърка, видимо доволен от моето внимание. Търсех точно такъв котарак. Предложих да го купя, но кръчмарят отказа да ми вземе пари — не знаел откъде се появило това животно, не го бил виждал преди това…
През целия ден галих котарака, а когато реших да се прибирам, той явно пожела да тръгне с мен. Бързо опозна къщата и стана любимец и на жена ми.
Но скоро аз самият започнах да изпитвам растяща неприязън към този котарак. Не го очаквах, не разбирах как и защо се случи, но неговата видима любов предизвикваше у мен само досада и отвращение. Постепенно тези чувства прераснаха в злобна омраза. Избягвах го и само смътният срам и спомен за прежното ми злодеяние ме удържаха да го повторя. Минаваха седмици, нито веднъж не го докоснах с пръст, но бавно, много бавно ме обладаваше онова старо и необяснимо омерзение…
Намразих този котарак тъкмо защото, както се разбра още първата вечер, беше едноок. Но с това стана още по-мил на жена ми, която, както вече споменах, беше запазила в душата си онази мекота, която ражда неизчерпаемо прости и чисти удоволствия.
Но колкото повече нарастваше моята недоброжелателност, толкова повече котаракът се привързваше към мен. Ходеше по петите ми с досадно упорство; щом седна, мигом скачаше върху коленете ми и започваше да ме дарява със своите отвратителни ласки. Изправя ли се, с пронизително мяукане скачаше връз мен и забиваше нокти в дрехата ми — в такива мигове неистово ми се искаше да го убия на място, но винаги ме удържаше споменът за предишната вина, а също (не искам да го крия) страхът от тази твар.
Не, не беше боязънта от някаква конкретна опасност, но се затруднявам да определя чувството си с друга дума. Срамувам се да призная — дори тук, зад решетките — че чудовищният ужас, който вселяваше котаракът в мен, задълбочаваше спомена ми за онова непредставимо видение. Жена ми често споменаваше за бялото кръгче върху гърдите. Читателят вероятно помни, че в началото то бе твърде размазано, но бавно — толкова бавно, че моят разум дълго време въставаше срещу тази съвсем очевидна нелепост — то придоби своето окончателно очертание. Не мога без трепет да спомена какво точно изобразяваше то — точно заради това изпитвах отвращение и страх и исках, ако мога, да се избавя от това проклето чудовище, да се избавя завинаги, защото очертанието изобразяваше нещо мерзко, нещо зловещо: ПРИМКА НА БЕСИЛО! — това кърваво и страшно оръдие на Ужаса и Злодейството, на Страданието и Пагубата.
Бях наистина най-нещастният сред смъртните. Презряната твар — подобно на онази, която затрих, без да ми мигне окото, тази презряна твар причиняваше на мен — на човека, сътворен по образ и подобие Божие, толкова непоносими страдания! Ден и нощ аз не знаех що е благословен покой! Денем котаракът дори за секунда не се откъсваше от мен, нощем пък се събуждах от мъчителни видения и долавях горещия дъх на това същество до самото си лице, а неговата тежест — като кошмар върху собствената си плът.
Тези страдания прогониха и последните останки от добри чувства в мен. Обладаваха ме само злобни мисли, най-черните и коварни мисли, които могат да се настанят в един мозък. Моята обичайна мрачност прерасна в ненавист към всичко живо и към целия човешки род; и от внезапните ми, чести и съвсем неукротими взривове на ярост най-много страдаше моята безропотна и смирена женица.
Веднъж, не помня вече защо, двамата с нея слязохме в мазето на старата къща, в която бедността ни принуди да живеем. Котката се мотаеше в краката ми по извитите стъпала, спънах се в нея и побеснях от ярост. Грабнах брадвата и забравил в гнева си презрения си страх, бях готов да я посека на място. Но жена ми ме хвана за ръката. В бяс, пред който бледнее бесът на самия Сатана, аз се извърнах и резцепих черепа й.
Тя се строполи без стон.
Извършил това чудовищно убийство, съвсем хладнокръвно започнах да търся къде да скрия трупа. Не можех да го изнеса нито през деня, нито дори нощем, без риска съседите да ме видят. Какво ли не премислих. Първоначално исках да разчленя тялото на дребни късове и да го изгоря в печката. После реших да го заровя в мазето. Обмислих дали да не го хвърля в кладенеца на двора или да го натъпча в кутия и да извикам носач да го изнесе. Накрая намерих, както ми се стори тогава, най-доброто решение: да го зазидам в стената, както някога са постъпвали средновековните монаси.
Мазето беше подходящо за тази цел. Скоро бяха правили ремонт и мазилката не бе засъхнала. Освен това една от стените имаше издатина, в която за украса бе изградено нещо като камина или огнище, но после прикрито с тухли. Не се съмнявах, че лесно ще ги смъкна, ще вкарам трупа и след това ще замажа всичко толкова майсторски, че ще бъде незабележимо и за най-острото око.
Не сбърках в сметките си. Взех лост, лесно измъкнах тухлите, поставих трупа изправен, облегнат на задната стена, и отново наредих тухлите. Успях скришом да намеря пясък и вар, забърках малко разтвор и старателно замазах новата стеничка. Проверих дали всичко е наред — до стената сякаш не бе се докосвала човешка ръка от години. Внимателно разчистих всичко наоколо и си рекох тържествуващо:
— Този път трудът ми не отиде напразно.
Подир това се захванах да диря онази твар, причинила ми толкова нещастия — този път бях твърдо решил да я убия. Ако котаракът бе попаднал пред очите ми, съдбата му щеше да бъде решена, но явно наплашен, беше изчезнал яко дим. Не може да се опише онова дълбоко блаженство в гърдите ми, когато се убедих, че гадното животно е изчезнало. Легнах и за пръв път спах дълбоко и спокойно; да, спах доволен, макар на душата ми да тегнеше бремето на престъпление.
Мина втори ден, трети, а моят мъчител го нямаше. Дишах свободно. Чудовището бе напуснало дома ми завинаги — какво щастие! Дори и не помислях да се разкайвам за стореното. Имаше кратък разпит, но не беше трудно да се оправдая. Дори направиха обиск, но разбира се, не намериха нищо.
На четвъртия ден полицаите нахлуха отново и извършиха старателен оглед. Бях сигурен, че тайникът не може да бъде намерен, макар че те надникнаха във всички ъгли и ъгълчета. Накрая за трети или четвърти път се спуснаха в мазето. Окото ми не трепна. Сърцето ми биеше спокойно, като при сън на светец. Полицаите си свършиха своето и се приготвиха да си тръгват. За да бъде злорадството ми пълно, жадувах да кажа макар и думичка в защита на своята невинност.
— Господа — казах накрая, когато те вече изкачваха стъпалата, — щастлив съм, че разсеях вашите подозрения. Желая ви здраве и малко повечко учтивост. Между другото, господа… това е една хубава сграда (в неистовото си желание да говоря непринудено не си давах сметка за думите), бих казал дори превъзходна. В градежа на стените — бързате ли, господа? — няма дори ей такава пукнатинка! — И тук, опивайки се от собственото си безразсъдство, започнах да чукам с бастуна си по стената, по същата онази стена, зад която бе вграден трупът на моята благоверна.
Господи, Боже мой, спаси ме и ме пази от ноктите на Сатаната! Едва бях спрял да чукам, когато се чу гробовен глас… Викът, в началото глух и накъсан като детски плач, бързо премина в див, могъщ, протяжен вопъл, после прерасна в животински вой, в душераздиращо стенание, в някакъв чист ужас, примесен с ликуване, което можеше да идва само от ада, където вопият обречените на вечни страдания и където злобно тържествуват дяволите.
Няма смисъл да ви говоря какви безумни мисли се въртяха в главата ми. Вдървен от ужас, аз се метнах към отсрещната стена; за миг полицаите също замръзнаха неподвижно, сковани от ужас и изненада. Малко след това обаче десетина силни ръце започнаха да бият по стената и тя рухна. Трупът на жена ми, вече докоснат от развалата и облян в спечена кръв, отвори очи. На главата й, зинала червена паст и прибляскваща с единственото си око, стоеше гнусната твар, която коварно ме тласна към убийство, а сега с воя си ме обрече на смърт от ръцете на палача.

1843 г.

Мракът
(Джордж Байрон, 1816)

В сън се събудих, не спях, но сънувах - че
ясното слънце погасва. Звездите се
лутаха здрачни, без път. Виси сляпа
Земята - в извечния космос замръкна и
в леден обков бе почернена черна от
мъртва луна. Утро входи, отмина, не
носеше ден. И съблече на людете
страстите ужас; всред пустош сърца,
мразовити, в моление алчни светлят.
Оживяха биваци, край огньове. Тронове,
вътре в палати на горди крале, край
колиби и селища тляха поличбено.
Тях, градовете, погълна ги нощ,
в тъмни купища, сборища сбраха се люде и
взряха със страшни лица един-другиго,
гмурват щастливци в очите Вулканови,
щъкат по факли-скали...
И настръхна в надежда светът, и в уплаха.
Пламтяха гори, наръч съчки гори!
Припращяха стъбла и полегнаха в пепел и
дим. Беше черно. А те от челата
сияеха с бледно чаяние, странни,
неземни; и лумваха в пристъп очи. И
на сключени длани те лобно полагаха,
слагаха с кикот глави. Суетяха се
други напред и назад и подхранваха
жертвени клади. Извръщат се трескави
в глухо небе. То плащница им бе -
минали светове... И отново с проклятия
мятат се из пепелищата, скърцат със
зъби и вият кресливо с на птиците
писъка. С ужас и бяс те пърхолят,
кръжат по земята с негодни криле.
Там най-дивите скотове милни кротуват.
Змийци припълзяха, полазват в гмежта -
щом изсъскат беззъбо, ядат ги, убиват ги...
Сита, войната отпи от кръвта им и
взе да чумери, оригна на мрак.
Ти, любов, изпарила се в мисъл!... Смъртта -
ти влетя незабавно, неславно... Се сви
в спазъм вътре в червата гладът. Людоедски
изтляха - без гроб – люде. Мряха, белеят се -
мърша по мърша оглозгани. Кучето
връз господаря нахвърля се... Всите
осенят един, що е с вяра в трупа,
повелител на птици и звярове - людете,
нас, ще спаси...
Как, приклещени най-безотрадно в глада, тракат
челюсти! Той не подири храна.
Но в извечен стон - както плачевен, тъй пуст – лижат
нему коравата блага ръка.
Той умря. Възрастя гладът, ала двамина
в града устояха с вражда; помежду си се
срещнаха там, при догарящи въглени,
покрай олтара, при свети неща, но
натрупани в несвят порядък... Те ровеха
трескави; впиха се, вкопчиха костите
свои – ръце - в пепелта. И с дъха си най-
немощно дъхнаха малък живот и
разпалиха мъничко смешничко пламъче.
Вдигнаха поглед, а то избуяваше;
взряха се в свойте лица, изпищяха. Страх,
страх, отвращение! Мигом умряха. И
тъй не узнаха за как бе надвиснал глад,
а и защо ли на него написана
бе дума: “Дявол”... Светът беше празен...
Уплътното, силното - бе една буца:
съвсем без трева, без дървета, сезони, без
люде, живот... Беше буца-мъртвило,
втвърдена, от глина. Реки, езера,
океанът – стояха по нея, но нищо не
шаваше в тихата глъб. Всички кораби
гниеха без екипажи. Прекършени
мачти лежаха в покой по водата.
Погребани бяха вълните, пък отливът
бе техен гроб. Тяхна властна метреса,
Луната бе рано издъхнала. Вятърът
крее, повяхнал всреди застоял въздух.
Облаци шупват и капят в развала... Той,
Мракът, не черпи от никой от тях – беше
мрак, беше мрак, беше сам той вселената.

Шарл Бодлер - Невежество






Невежество, заблуда, скъперничество, грях
духа ни завладяват и смучат от кръвта ни,
и свойта гузна съвест усърдно всеки храни,
тъй както просяците – гадините по тях.

В греха сме упорити, страхливи пред разплата,
признаваме веднага, щом щедро ни платят,
и пак доволни крачим по калния си път
с надежда да измием с престорен плач петната.

Отдавна Сатаната – Магьосникът Велик –
връз ложето на злото духа ни с блян приспива,
метала благороден на волята ленива
до капка изпарява като зловещ химик.

С конците на съдбата ни тегли по наклона!
Сред мерзости се ровим да вкусим благодат
и всеки ден е крачка към зейналия Ад,
но пак вървим без ужас сред тъмнина зловонна.

И както груб развратник гризе със сластен стон
гърдите похабени на уличница стара,
така и ние – скрито терзани от поквара –
насладата докрая цедим като лимон.

А в мозъка ни пламнал като кълбо от глисти
рой Демони вилнеят в пиянски див екстаз;
щом дробове разтворим, Смъртта се впуска в нас –
река подземна – с жалби и стонове нечисти.

Щом ножът и пожарът, отрова и мълви
не са покрили още с бродерия забавна
платното на съдбите, разнищени отдавна –
не е докрая дръзка душата ни, уви!

Но между всички твари – чакали, хрътки, смоци,
маймуни, скорпиони, пантери и орли,
пълзящи и ръмжащи, отблъскващи и зли,
сред скверния зверилник на нашите пороци

аз знам една ужасна, една безчестна гад!
Макар че тя не кряска, ни с подъл скок напада,
земята на парчета ще натроши с наслада,
с една прозявка само ще глътне този свят!

ДОСАДАТА! В окото хашишът гложди сладко
и през дима бесило стърчи като кошмар.
И ти си близък с нея, с изтънчената твар,
читателю притворен, мой двойнико, мой братко!

ЕМИЛИ ДИКСЪН


Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай -
че те ще ни навикат.

Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра -
да казваш цял ден свойто име -
пред възхитена локва.

--------------------

"Dirty Babe
You see these shackles baby I'm your slave
I'll let you whip me if I misbehave
It's just that no one makes me feel this way"


Открии ме измежду
многото очи в тълпата
открии ме измежду
пожълтелите страници
на ненаписаната книга
изтрии грешките ми
но не заличавай съзлите ми
целувай болката ми
и бъди в едно със душата ми.
Съзнанието гладно се блъска
в малкото пространство
може би има клаустрофобия
спаси го?

Устните ми имат нужда
да бъдат докоснати
обвито само в лъчи
тялото ми се моли
да бъде погалено
душата ми е отново съблечена
няма задръжки
няма прегради
няма ограничения
и загърбвам границите.

Измамно желание
и сянка вътре в мен
като моя двойница
като мое тъмно аз
пребледняло , изгарящо
твърде емоционално.
Съблазняващо броди
и опъва нишките
на капана си
жадно впива ръце
в черните ти коси
драска гърбът ти
изпепелява те с поглед.
Твърде предизвикателно
твърде далечно , но и близко ,
очакването и трепета
с който дишаше
когато те целувах.


на ръба на света
изпитвах наслада
чувствах се жива
и не бях в мрак
мрака не дебнеше
мрака беше илюзия
живееща само в мен
но аз я заключих.

Още един дъх
отлетял покрай ухото ми
още един допир
страст
разливаше се
в устните ми
като абсент
опияняващо въздействаше
сетивата ми
бяха изострени
тялото ми напрегнато
отпусках се бавно
тялото ти щеше да бъде
моето питие
пламъци горяха в очите ми
подаваше устните си
а аз просто ги изсмуквах
всичко беше наобратно
думите , стенанията
целувките..
нямаше залез
един непрекъснат изгрев
на това
което със сигурност си струваше.

Моят Свят


Руша , руша
собствените си думи
и градя нечии други
изгарям , олучена
от горяща стрела
изгарях за себе си
спри ме , моля те . Чу ли?



Защо , многократно кървях
и не знаех засегната ли съм
от много куршуми впити в плътта
стенех си тихичко
и не знам защо бях толкова вятърничева.
Обичах да бъда щастлива
и същевременно бях тъжна?

Не бях ли доволна
достатъчно ли плачех
или не ,
напълно забравих какво е да плачеш.

Безполезна бях в очите ми
и всеки път
щриховах себе си
и ако самотата беше платно
бих я запълнила
с най ярките багри
с най светлите цветове
с най прекрасните четки...

Не знаеш за мен
и аз не знам
имах заучен образ
в съзнанието си
и той беше всичко което
познавах.

Понякога , ще я видиш тъжна
и все пак ще бъде усмихната
винаги усмихната
за кого , за кога
защо?

Преобразувам чувства
спрягам си думички
крещя а от устата ми
не излиза нито звук
чувствам се като телевизор
хората са зрителите
на които им е писнало
да слушат глухото бучене
и са натиснали копчето - вече съм няма.?

Объркана вътрешно
оценявах ли те?
Със сигурност
оценяваш ли ме - загадка.

И пак звезди
и глупавата луна
с фалшивото си сияние
лъжовния си блясък
измисленият си блян?

И аз бленувам
и аз се старая
да сиая макар
и не истински..

Breathing Slowly


Вървейки , се чувствам странно
и не знам къде да отида
имам усещането че съм изгубила
значението си и се спрях.

Не бях сигурна
в лицето си
и че това е именно моето
или не е просто онова
което всички искаха да видят?

Лазех и бях превзета от
усмивката ти
докато лежах неподвижна
мислех с какво и как
успя?

винаги имаше значение
щом се отнасяше за теб
помогна ми да запълня дупката
в гръдният ми кош
и отново бях жива
с нов смисъл
с нови части
макар и същите нагледно?

Всеки дъх , който поемах
беше наситен с желание
за продължение напред
и както бях незначима
малка и мнителна
се превърнах в спокойна?

Галех миризмите
и си играех с усещанята
взирах се в лалетата
и търсех , търсех
причина , поради
която водата
не ме прекосяваше
и имах кръв.

Надеждата се забиваше
в съзнанието ми
с все по голяма мощ ,
надявах се да дойде
по бързо утре
и всичко което имах
беше утре , утрето
в което ще мога
да ти подаря усмивка
ще мога да те изненадам
с цветове
и светогледа ми ще е цветен.
Ръката ми нямаше да е празна
нито самотна
защото ти щеше да я хванеш
и нямаше да го има
онова разбиване ,
което чупеше костите ми
всеки път и трябваше
да чакам да зарастват
от което болеше повече.

Понякога мислех , че
не те заслужавам
понякога бях пълна с съмнения
и носих въпросителна на челото си
понякога?
Но винаги знаех
че "обичам те"
не бяха думи
не бяха напразни думи
не бяха и просто две думи
а чувства , които
не бих заменила..

Killing to be free

Изобличи ме , изобличи
същността ми
разкри вратите
на глухата слепота
и притвори
прозорците
за да не настине
поразената ми душа
от идеята на разкрепостеният
си дух
който трепереше.

Вдъхнови се от голата плът
и смъкни задържките си
шепни ми
истината не нежности
и аз ще бъда твоя.

Sea of tears



Избягах ли в моето
бяло , или се спасих
от настигащата ме вълна.
Стопих ли се в
промитият си мозък
или бях струна
на несъществуващ инструмент.
Лъжа.
Потапям се в дълбокото
за да открия онова
за което си струва
да се гмурна
да не дишам
и с изострени сетива
да чакам?!

Пробии още една дупка
в и без това разбитото тяло
и внеси един дъх на сигурност
разнеси светлината в мрака
и замажи глухата самота
отрежи ми пръстите
за да не мога да докосвам
до болка търкай устните
за да спрат нечий сълзи
да се стичат
нечий? Кои ,
но не не са мойте
или не мога да разпозная себе си.

Със спиралата на мъгливият образ
нанасях върху разпадащите се мигли
на мечтата
и съсухреният и клепач
бавно се затваряше
тя умираше.

Но дишай , аз разбрах
защо ме е страх
разбрах защо носех маска
и знаех , че не можех да мразя
вълните отмиваха раните ми
и бях близо до самата надежда
един миг на безтегловност
и странни усещаня
покори величието си
поклон пред ускорението
на спиращата ме реалност.

Усет , усетя , усилено
търсех твоето лице
взирах се в чуждите
и безмълвно чаках
някой да търси моето?

Егоизма се внедряваше
в мен
но знаех , че не мога
да съм тази аз
която да се храни
с чуждите вдишваня
за сметка на своите.

Толкова емоции
и нито една да е
достатъчно смислена
и чувствена
но аз те чувствах.

Наруши спокойствието
отдръпни завесата
и спаси съществото
което копнее
за красота...и топлина?!

Crazy Town - Butterfly ;]



CHORUS:- Come my lady
Come, come my lady
You're my butterfly. Sugar, baby
Come my lady
Come, come my lady
You're my butterfly. Sugar baby
Such a sexy, sexy pretty little thing
Fierce nipple pierce, you got me sprung
With your tongue ring
And I ain't gonna lie
'Cause your loving gets me high
So to keep you by my side
There's nothing that I won't try
Butterflies in her eyes
And the looks to kill
Time is passing
And I'm asking could this be real
'Cause I can't sleep
I can't hold still
The only thing I really know
Is she got sex appeal
I can feel
Too much is never enough
You're always there to lift me up
When these times get rough
I was lost. Now I'm foung
Ever since you've been around
You're the woman that I want
So yo, I'm putting it down
Puttin' it down
CHORUS
I don't deserve you
Unless it's some kind of hidden message
To show me life is precious
Then I guess it's true
To tell the truth, I really never knew
'Til I met you
I was lost and confused
Twisted and used up
Knew a better life existed
But thought that I missed it
My lifestyle's wild
I was living like a wild child
Trapped on a short leash paroled
The police files
And yo, what's happening now?
I see the sun breaking
Shinning through dark clouds
And a vision of you
Standing out in the crowds
Hey suger mamma come a dance with me
The smartest thing you ever did
Was take a chance with me
So, girl whatever tickles your fancy
Girl it's me and you like Sid and Nancy
So sexy...almost evil
Talkin' about butterflies in my head
I used to think that happy endings
Were only in the books I read
But you made me feel alive
When I was almost dead
You filled that empty space
With the love I used to chace
And as far as I can see
It don't get better than this
So, butterfly here is a song and it's sealed with a kiss
And a thank you miss :)

Беше хубав ден :)

Breaking free


Изкуствена усмивка
изпепелени думи
кафява захар
и горчи?


Не изказани чувства
празна полица
страници пълни с тъга
но нямаше читатели.

Много често стоях
пълна с съмнения
уплашена и несигурна
и търсех себе си.

Не търсех различност
отбягвах еднаквостта
въпреки , че ежедневието
което си бях изградила
беше такова.

Изпълнена с противоречия
оставъх недовършена
не ми достигаше въздух
или нямах дробове.?

Нямаше вечер
нито пък сутрин
в която да вярвам
че ме има
тук ли съм?
Още??

Тъмен ноември
и нямаше лято
треперех и
с притворени очи
си оставах
с напречно разрязани мисли
и грешни надежди.

Лъжливи прогнози
нямах нужда от време
отдавна изгубена
измежду месеците
бавно издъхвах
и бях изкривена.
Виж ме цялостна.

Повърхностна ли бях
достигни ме
на върха
и вдишай дълбоко
усещайки дълбоко въздуха
чувствах смислеността
разперих ръце
и полетях?!

Stop! and panic



Лилави клепки , притворени
много очи втренчено гледаха
сенките се размиваха
срещаха , отминаваха
и накрая нямаше нищо.

Досадна ми беше светлината
и стъпвах по все по сухи листа
мислех за студа
и отбягващата ме топлина
неприятно ми стана
да не мога да говоря
изчераха се луните
нищо , че продължаваха да изгряват
банален стана дъжда
и цветовете на небето
и все пак нека вали
поне тогава имах сълзи , макар и фалшиви.

Треперих , но не плачех
залязвах , но не изгрявах
умирах и някой
дълбаеше сърцето ми
вкарваше му нови мечти
и то ги възприемаше
и вярваше докато
не го разбиха
и разбра , че винаги ще
го лъжат
че винаги ще е разбито
затова предпочетох
да го замразя
и да не вярвам на никой.

Предпочетох , но
то не искаше да е така
и все пак трудно е да кажеш
"обичам те"
след като си го казал веднъж
и с всеки следващ път
става все по трудно
да обичаш
а омразата растеше.

Свикнах да прегръщам
и реших да
избягам и да видя
колко мога без теб.
Мъгляво беше всичко
и болеше
глухото хриптене
се врязваше в съзнанието
и не знаех кое е истинското
боях се от света
и не знаех
дали и аз не съм
просто едно мъгливо
очертание
на залеза
горящи скици
пепел в сърцето
което ти така бързо разпали
дали не съм шепа
листа , които
някой небрежно разпиля
дали мога
дали съм
дали искам да съм
и мразех
болеше!

Достоверна ли бях
с днешна дата
написана с груб почерк
с грешен пластелин
създадена
избери ми път
и аз ще тръгна по него
намери ми звезда
и ще светя колкото нея
дай ми усмивки
научи ме да бъда цвете
научи ме да вярвам
..
ти ме гушна , целуна ме
и знаех че не е
съвършенно
но си струва.

Earshot - Not Afraid




Don't leave me alone
I'm feeling so numb
I need you to be here, I need you to call
and everything's wrong
a beautiful shame
everything's ugly, hazy, and gray
doesn't it hurt?
trick and control you
deceive and destroy you
doesn't it hurt?
forget and move on
I'm here and I'm strong
I've got you to blame when it's finally done

I'm not afraid
of these feelings here inside
I'm sure someday I'll let go of all this hate for you...
I'll let go of all this hate

Does it make you feel inside what you've never felt before
does it promise you a life, but that left you all alone
doesn't it hurt?
trick and control you
deceive and destroy you
doesn't it hurt?
forget and move on
I'm here and I'm strong
I've got you to blame when it's finally done
[chorus]

Show must go on...



Прокарвайки пръсти
измежду интервалите
на времето
държейки ме в ръцете си
потъвам с теб в забрава..
Докосвай ме, докосвай ме
кръвта ми се взривява
изпепелявайки ме
с поглед
танцуващ с сърцето ми
във изгарящият ме ритъм..


И отново забрава ,
монотонен мрак
и парчета душа
съзнание впито
в илюзия за чувствата
и изненадващ край
несъизмерима дупка
и безкрайна празнота
сменях сезоните
сменях обувките
и глупавите чаши
гривните
месеците
и хората с глупавите си
думи ,
сменях
а сега не мога да те заменя
и не бих искала.

Спри се , и вникни
дълбоко в гърдите ми
и почувствай туптенето
почувствай жарта и не ме
оставяй да тлея напразно.

Ноща се ниже
все така студена
и онзи леден полъх
каращ ме да настръхвам
да трепери всяка фибра
да измръзва всяка секунда
и да вкамени пламъка
да го замрази
да избледнея
и отново да се върна.

Шоуто трябва да продължи
и знам че нито
една усмивка , която
днес ще покажа няма да е истинска
знам че най трудното нещо
което може да научиш е да обичаш
и знам , че нямам нужда
от повод за да те обичам..

Отново в плен
на собствените си предрасъдаци
шепна и се старая да не
ме видят
старая се да не събудя
това вътре в мен
което е винаги гладно
и никога не се насища
на чувства
на провали
на самота
и на хора ,
които да нарани.

Бягай
в противоречие
с себе си
изцеждам мислите си
прокарвам длан
през устните ти
и се взирам
в извивките ти
вслушвам се в гласа ти
потъвам в очите ти
и се разпилявам
като дърво
през есента
в ръцете ти..

Едно чувство ,
което променя
цялата същност
едно ухание
което не мога да
заменя с нищо
едно утре
което е по озаряващо
от твоето вчера
и не може да се
сравни с
бошуващото днес..

Умирах
и се раждах
за да бъда
с теб
една вечност
не би ме спряла
да не спирам.
И имам дробове
а без теб сякаш се
давя...
отдадена на студа
искам
просто една
клечка
изваяна с страст...