Мракът
(Джордж Байрон, 1816)

В сън се събудих, не спях, но сънувах - че
ясното слънце погасва. Звездите се
лутаха здрачни, без път. Виси сляпа
Земята - в извечния космос замръкна и
в леден обков бе почернена черна от
мъртва луна. Утро входи, отмина, не
носеше ден. И съблече на людете
страстите ужас; всред пустош сърца,
мразовити, в моление алчни светлят.
Оживяха биваци, край огньове. Тронове,
вътре в палати на горди крале, край
колиби и селища тляха поличбено.
Тях, градовете, погълна ги нощ,
в тъмни купища, сборища сбраха се люде и
взряха със страшни лица един-другиго,
гмурват щастливци в очите Вулканови,
щъкат по факли-скали...
И настръхна в надежда светът, и в уплаха.
Пламтяха гори, наръч съчки гори!
Припращяха стъбла и полегнаха в пепел и
дим. Беше черно. А те от челата
сияеха с бледно чаяние, странни,
неземни; и лумваха в пристъп очи. И
на сключени длани те лобно полагаха,
слагаха с кикот глави. Суетяха се
други напред и назад и подхранваха
жертвени клади. Извръщат се трескави
в глухо небе. То плащница им бе -
минали светове... И отново с проклятия
мятат се из пепелищата, скърцат със
зъби и вият кресливо с на птиците
писъка. С ужас и бяс те пърхолят,
кръжат по земята с негодни криле.
Там най-дивите скотове милни кротуват.
Змийци припълзяха, полазват в гмежта -
щом изсъскат беззъбо, ядат ги, убиват ги...
Сита, войната отпи от кръвта им и
взе да чумери, оригна на мрак.
Ти, любов, изпарила се в мисъл!... Смъртта -
ти влетя незабавно, неславно... Се сви
в спазъм вътре в червата гладът. Людоедски
изтляха - без гроб – люде. Мряха, белеят се -
мърша по мърша оглозгани. Кучето
връз господаря нахвърля се... Всите
осенят един, що е с вяра в трупа,
повелител на птици и звярове - людете,
нас, ще спаси...
Как, приклещени най-безотрадно в глада, тракат
челюсти! Той не подири храна.
Но в извечен стон - както плачевен, тъй пуст – лижат
нему коравата блага ръка.
Той умря. Възрастя гладът, ала двамина
в града устояха с вражда; помежду си се
срещнаха там, при догарящи въглени,
покрай олтара, при свети неща, но
натрупани в несвят порядък... Те ровеха
трескави; впиха се, вкопчиха костите
свои – ръце - в пепелта. И с дъха си най-
немощно дъхнаха малък живот и
разпалиха мъничко смешничко пламъче.
Вдигнаха поглед, а то избуяваше;
взряха се в свойте лица, изпищяха. Страх,
страх, отвращение! Мигом умряха. И
тъй не узнаха за как бе надвиснал глад,
а и защо ли на него написана
бе дума: “Дявол”... Светът беше празен...
Уплътното, силното - бе една буца:
съвсем без трева, без дървета, сезони, без
люде, живот... Беше буца-мъртвило,
втвърдена, от глина. Реки, езера,
океанът – стояха по нея, но нищо не
шаваше в тихата глъб. Всички кораби
гниеха без екипажи. Прекършени
мачти лежаха в покой по водата.
Погребани бяха вълните, пък отливът
бе техен гроб. Тяхна властна метреса,
Луната бе рано издъхнала. Вятърът
крее, повяхнал всреди застоял въздух.
Облаци шупват и капят в развала... Той,
Мракът, не черпи от никой от тях – беше
мрак, беше мрак, беше сам той вселената.