Монологична изповед на една глупачка


Тя често гледаше нагоре , но никога не виждаше светлината...често плачеше ,
но никога нямаше някой който да я разбере..или да я утеши.
Всичко беше въпрос на време - падението или нищетата
макар и двете да бяха едно и също. Винаги бе усмихната
и жизнерадостна , но дълбоко в себе си знаеше
че никога нищо няма да е наред. И аз знам ,
защото говоря именно за себе си и за това което знам
че няма да бъда никога..именно добра..именно истинска.
Колкото и пъти да се старая винаги ще бъда поредната нула
и ще знам че не ставам. Духа ми се топеше като восъка
от свеща и накрая няма нищо..и не е имало просто поредната заблуда
за нещо цялостно до края на неговото напълно разпадане
ако можеше да повярвам в това което съм
и в нещата които мога . Не съм търсила никога
съжаление а само разбиране и не го получавах
бях просто..поредният образ , но никога човек
имах нужда да има някой..някой който да вярва в мен
но не просто защото съм там или защото имам нужда
а защото наистина ще е до мен и ще може да ме подкрепи..
Поредната нощ в самозългваня , колко често човек
следи мечтите си..или ги загърбва за да постигне нещо
с което някой си просто може би някога ще му каже - ти успя.
Капки по старият прозорец , нямах нужда от цветя
нито от пъстра дъга нито от зелена полянка
защо трябваше да се събуждам всеки ден
ако можеше да се опиша с една дума..може би щеше да е - самотна.
Никога не съм страдала от липса на хора около мен
винаги ги е имало..но те са просто поредните сенки
които съзнанието ми отмива..и винаги все така сама
сама не се изразяваше в някакво състояние
нито в просто в думи , ами в нещо
което не спирах да бъда от толкова много време
и не зависеше от мен или може би да?
Света ми се крепеше на една идея
да намера в какво точно би се изразило щастието
дали в определени моменти с определени хора
или само един определен човек или в един изгрев на слънцето
или в лъч светлина или просто в чаша кафе?!
Може би в малко надежда смесена с капка доверие и достатъчно вяра
хора , които не спирам да виждам и място където знам
че никога няма да се впиша в него и неговото общество
и човек който знам че няма да бъда , но се опитвам
или просто нямам вяра..или имам нужда някой друг да вярва..
Замъглените комини и олющените къщурки
и пушека над тях който се процежда така както
лошото ми настроение в определен момент.
Стъркче от мрак и стъкленица отрова
биха могли да спрът ритъма
в който не спирам да живея
ако някой някога
можеше да обясни
защо толкова много
се нуждая от нечие одобрение
и защо винаги се губех
или никога не съм се намирала
дали имах нужда
от просто добри прятели
или добро семейство
или любов от някой или от тях самите
защо просто не вярвах
че мога да се докосна
до светлината когато
гледах в лампата
която макар и изкувствена я докарваше
близо до истинската светлина