can`t listen ? then FEEL :)





***

Това не е нещо, което си казваме.
Той е непознат, но не е чужд:
мъглата скри другите.
Аз изведнъж спрях да мръзна.
Преминахме през сивите полета
на зазоряването.
После навярно съмна.
Но там вече няма какво да се помни.

Екатерина Йосифова


Непредвидено присъствие

Не вярваше ли, че ще дойда някога
в деня ти - шеметна, невероятна...?
Уж цял живот все мене си очаквал,
а се препъваш в моята внезапност;
боли те от горещата ми тръпка,
опарила немирните ти пръсти
и се боиш от мислите, объркани
от непредвиденото ми присъствие.

Ти нямаш право на любов спестена,
на чувства неразкрити! Нямаш право
от ласките, за мен предназначени,
на други хора после да раздаваш!
И ако огънят във теб изстине,
ако внезапно съжалиш за нещо,
кажи, че любовта те е отминала!
Не казвай само, че не си я срещнал...

Весела Димова


Нерви за любов

Някой ден ще ми падне пердето
и ще се отприщя да те обичам.
Вероятно ще бъде светло,
в три следобед и неприлично.
Вероятно ще е студено -
някъде към дванайсет под нулата.
Ще се стопи душата ми несъмнено,
в безистена на твоята улица.
Стъпалата ще бъдат стръмни,
от което ще премалея,
а очите ти ще са тъмни
и невярващи, и несмеещи.
С взлом през прага им ще прекрача
и объркал "ще бъде" с "беше',
ще забравиш две важни задачи
и една неотложна среща.
После пословичната си трезвост
ще зарежеш, напук на всички.
Вероятно ще бъде звездно,
в три среднощ и съвсем обичащо!
Вероятно ще гледаш дълго
след таксито, т.е. след мене,
докато то ти смигне на ъгъла
със око, от плач зачервено.

Маргарита Петкова


***

Не мога като злато да те заровя,
като пръстен на ръката си да те нося,
пия с виното и тънка отрова –
ще дойде след мен
друга някоя дългокоса.
Не мога с девет ключа да те заключа –
все някога сърцето ти ще изстине.
Едно те заклеван –
каквото и да се случи,
не докосвай отминалото!
Не смей да я водиш по пътеките,
нашите,
осеяни от есенна шума;
не й давай глътка от своята чаша,
не й казвай в ухото същите думи.
Оная песен беше на двама ни –
Нека онемее, нека!
И онова място, на дясното ти рамо –
то е мое, сега и навеки.

Нищо наше, и най-дребното –
не повтаряй!
И да спя – насън отчаяно ще извикам.
Мъртва ли съм – гръм ще удари...
Не ме замествай с друга никоя,
с друга никоя.

Станка Пенчева


* * *

Всяко цвете,
всяка тревичка жива
са обърнати към небето –
беззащитни и доверчиви.
Протягат се листите
като длани,
разтваря се цветът
до сърцевината:
да поемат росата чиста,
и дъжда, и топлината,
и ласката на ветровете –
и всичко, което им праща
доброто небе,
небето.
И когато от облака черен и страшен
градушката забие –
те нямат време да се уплашат,
няма къде да се скрият.

Протегнали малки длани,
беззащитни и доверчиви,
те падат смачкани, покосени,
неразбрали, че ги убиват…

… Като цвят се обръщам към тебе,
мое небе,
разтварям се до сърцевината:
Ако искаш, дай ми обичта и добротата си,
ако искаш –
удари ме в самото сърце,
щастливото,
преди да разбера, че ме убиваш…

Станка Пенчева


Белег

Все си мисля за теб,
все се връщам
към високия пролетен полет.
Виждам ясно:
светът не е същият.
Всички пътища
водят надолу.

Как да стигна до Горното езеро,
до върбата с надвиснали клони,
до етажа на твоите глезени
и до хълма
на твоите стонове?

Любовта е кълбо от загадки,
а така ми се ще да науча:
кой е срещал такава,
която
да завършва
благополучно?

Знам, въпросът е риторичен,
пък и отговор
не е нужен.
Който иска и може –
обича.
Няма повече,
няма друго.

Всичко става в мига –
без въпроси
и анализи,
пози и рамки.
Любовта е такава прахосница:
съществува,
но само голяма.

Тя нехае за нашите мерки
и какво
ще се случи накрая.
Като свърши, остава навеки.
И по болката
ще я познаем.

Славимир Генчев