Scar Tissue


Блокирани мисли
и се чувствам скована , уморена някак си
от това ежедневие (толкова е еднакво)
добре , че утре съм на даскало - се пак е някаква промяна.
Иначе нищо ново в репертуара , рутинният - ставане ,
оправяне на коси , обличане , излизане , макдоналдз , хранене на хора(не да ги тъпчеш с храна ъфкорс) вкъщи ( топло , хубаво , уютно - хоум суит хоум <3) ,
вечеряне , гушкане и мачкане на кучо(Джек) и филми , чат до късно , малко писане из блога..и спане?
ени факин дей , ени факин тайм? (год блес дъ Туул.!!!)
не , че вярвам в каквито и да е богове ,затова е и с малка буква предполагам .
Бих искала да се самопрегърна , да почна да си ближа раните
и да се моля да зарастнат по бързо.
Бих искала като се събудя да ми е някак си весело , щастливо дори еуфорично.
Бих искала да правя различни неща.
Бих искала да не съм толкова обзета от безразличност и налудничева апатия.
Объркано ми е ,
съзнанието ми е някак си спряло.
Понякога ми писва да се чувствам уморена
тоест доста пъти не ме интересува - вживявам се в ролята си
и приемам всичко прекалено стоически ( определено ставам за актриса)
и всичко опира да мене?
действително съм прекалено голям егоист
толкова много говоря за себе си -
уж хората да добият скапана представа
и винаги когато хм ми се говори всички са заети
или не знам. няма кой да ме слуша
а ако ме слуша се чувствам прекалено досадна
да обяснявам все за мен , мойте чувства
направо съм си отворена книга???
Винаги съм била толкова опърничева :/
и не знам
всеки очаква нещо си от мене
и вече не ги понасям тия неща
никой не те учи какво да казваш
как да се държиш с хората
не те учи как да се справяш като ти е самотно
всичко е просто очакваня
и ако не ги изпълняваш си егоистичен
всички са ми като стени
колкото и да им говоря
те не ме разбират
иронично е че уж пиша , а дори не
мога да обясня правилно какво мисля(а уж чета книги)
патетик..
толкова проблеми , наглед са незначителни
а ми се струват от такова значение :(
иска ми се да съм като някой супер герой
спасявам всички , изпълнявам очакванята им
и хепи енд , всички са доволни.
И се променям , хората около мен и те се променят
някой са толкова различни от това което са били
и сме се отдалечили , а дори не знам как да си ги върна
дали изобщо искам такова нещо?
най ми е болно от това , че
като те оставят веднъж сам (което винаги се случва)
сам - душевено ..и после какво може да се очаква от теб?
да ги приемеш с отворени обятия ли..ноу уей
ех ех ех..
защо никой не може да ме приеме такава каквато съм
а иска от мен да съм по изискана , възпитана , зряла етц етц..
донт уана гроу ъп..ай уана гет аут
бледнея..
от ден на ден
къде отиде цветът в живота ми
не всички е черно бяло(само че при мене само сънищата са цветни)
животът ми е една магистрала
и все още не знам накъде съм се запътила
и колкото и да се променям никога не е достатъчно..

натъртваня
счупени велични
красиви изображения - така далечни
сива реалност - ежедневието
твърд хляб дето строшава вкуса ми
трудна хапка , трудно се преглъща
сухост и вечни оплакваня
лъжливи хора
не им ли писна да ме разочароват?

п.с Puddle ot mudd - blurry