One of these days...


Протегнах сънливо ръка
и плахо нагоре погледнах
искаше ми се да споделя
всичко с оназ тишина
толкова близка и същевременно
 толкоз далечна.

Вдишвах частица живот
бях неистинно прашна
рисувах на бледият фон
по листа изцапан с кост аз дращех.

Ден измамен , но доста познат
с нотката си на съмнение
с меланохолията си
с уморените стрелки
и усмивки изпълнени с доверие.
 
            ****  ****

Вътре нещата не вървяха добре
те бяха покъртителни
всъщност хората не издържаха
и го казваха на висок глас
вътре в съмненията ,
вътре в съзнанията си ,
вътре в нехуманните си отношения?

Тя бе съвършенна - те не са ,
тя - самотата ,
която неуморно влачеше
"трупове" за да ги разбира.
Те не я разбираха , те бяха
просто самотни ,
уморени от делничните дни
и празничните без - празник.

Бяха скучни трупове - лъскави ,
сиви и вървяха с зашеметяваща ,
че чак ужасяващо бърза скорост
и всичко около тях беше така
роби на изкривените си съзнания.


Роби на уж "универсалният" си начин
на живот
криворазбрани , недоволни , мрънакщи
не оценяват същността
на това около тях.

Аз съм човек , не предмет
не може да ме имаш днес
и да съм твоя.
Не съм трофей
не ме окичвай на стената си
с твоите награди
не съм и стенен часовник
не отмервам времето.
НЕ измервай въздишките ми
не ме имай като даденост...

Декември , студа се нижеше
по пръстите ми
и се вледеняваше всичко.

- Аз трябва да хващам влака -
каза момичето ,
отиде  си и последният образ.