На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов…
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!
Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек…
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!

Пейо Яворов


Сергей Есенин.....

Ти не ме обичаш, не ме жалиш,
може би съм малко некрасив ?
И от страст примряла, ти ме галиш,
свела погледа си мълчалив.

Аз към теб не съм ни груб, ни нежен,
скъпа моя, с чувствено сърце.
Разкажи ми за мъжете предни.
Колко устни помниш ? И ръце ?

Знам, това са сенки, отлетели,
без да те възпламенят поне.
Много колене са те люлели,
а сега - и мойте колене.

Нека някой друг да търсят вечно
тез очи, замрежени от страст,
а потънал в скъпата далечност,
всъщност малко те обичам аз...

Тая връзка, лека и нетрайна,
не зове съдба за теб и мен.
Както срещата ни бе случайна,
тъй ще си отида някой ден.

И по своя път нелек и мрачен
ще поемеш пак, но помни -
нецелуваните не закачай,
необичалите не мами.

И когато в уличката нощна
за любов друг някой ти шепти,
може там и аз да се разхождам
и тогава ще ме видиш ти.

Скрила се зад неговото рамо,
с лек поклон във тоя късен час
"Добър вечер !" - ще ми кажеш само
"Добър вечер, мис!"- ще кажа аз.

И не ще ме нищо в теб привлича,
и не ще се натъжа дори.
Който е обичал - не обича,
който е угаснал - не гори.

Дамянов-Не си отивай

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!


Жестоко за двама - Илия Велчев

Бутилка стар коняк,
За по-изискано.
Пет приказки
за мода и за друго.
Един изтъркан виц.
Полуусмивка.
Открадната целувка,
първа. . .
Дежурното "Недей" на женски глас,
с което всъщност те повикват.
Две бели фигури
от страст.
Интимното око
на синя лампа.
И сладка топлина
на полумрак,
на голото легло,
на тиха музика.
А после -
неизменната цигара.
Дими цигарата за двама,
като жестока рана тлее.
Почуква вече празната касета.
Вие.
И всичко свършва.
Обичам те - ми казваш ти
със своя неуверен глас.
И молиш ме, настойчиво, страхливо,
да ти повторя същото и аз?
Обичам те -
но как да ти го кажа
в тази тишина.
Лъжа, защо ти е лъжата?
Целувам те,
но тебе ли целувам?
Лежа до теб, коса в коса,
прегръщам те и те забравям.
И не че има
някоя конкретно друга,
и не че ти
си хлътнала по мене,
а просто бе
поредната игра,
с която търсехме
любимия,
любимата,
и се отдалечавахме
завинаги от тях.



ПРОСЯК

Пред портите на храма бял,
чиито двори зид огражда -
седеше просяк побелял
от глад страдание и жажда-
''Хляб''-молеше гласът му слаб
и смърт го мореше зловеща!
О,някой камък вместо хляб
подхвърли в празната му шепа...
Така и аз те молех отпреди
за обич чиста и голяма...
Така и ти възнагради
надеждата ми със измама....


Безглаголно

Градина, пролет, май, цветя,
скамейка, шепот сладък.
И сред цветята Той и Тя,
любов и тъй нататък.

Поля, природа, красота,
река, гора, нататък.
природа, сбъдната мечта,
възторг и тъй нататък.

Годеж, венчило, поп и брак,
момент безумно кратък,
после проза, скука, мрак,
деца и тъй нататък.

Курорт, море, приятен смях,
простор, вълни оттатък,
възбуда, трепет, сладък грях,
рога и тъй нататък.

Полуда, нежност, сълзи, плач,
плесник и писък кратък,
багаж, билет, дете, носач,
развод и тъй нататък.

Нахалник, пари, кола,
вертеп и той сред мрака,
кафе, билярд, квартира, ключ,
жени и тъй нататък.

Бастун, легло, юрган, приют,
глава с перчем окапъл,
цокало, карти сноп, албум,
легло и тъй нататък.

Наследници, камбанен звън
и яма сред цветята,
лопата, кирка, поп и кръст,
ковчег без тъй нататък.

РАДОЙ РАЛИН


Дамян Дамянов

Кошмарен век на атомни виелици,
на зли ракети и човешки лов!
И в него - ти - тъй смешна отживелица!
И в него - ти - нещастнице, Любов!
Ах, как жестоко, тъжно и обречено
звучиш във тези тъй железни дни,
когато нелюбовното човечество
говори не със ласки, а с войни!
Ти искаш с нежност да спасиш живота ни.
Назад! Металът ще те сгази с бяс!
И теб, и всички твои донкихотовци,
между които първият съм аз!
Какво от туй! На риск, велика армийо!
Родила всичко в своя порив висш,
света създала - нежния, коварния,
ти само можеш днес да го спасиш!
Със силата безкрайна на сърцето си,
със нежността, създала векове!
Без теб би празна литнала ракетата
към дваж по-празни, мъртви светове.

Дамян Дамянов - Още съм жив (когато си на дъното)
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш ..


Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.

А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.

Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото -
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.

Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели -

ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.

Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите - като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.


© Добромир Тонев



Ти виждал ли си как умира птица,
как бавно я напуска гордостта,
как в мътните притворени зеници
със хищни нокти вкопчва се смъртта

Ти виждал ли си как се бори диво
за лъч едничък-капка светлина,
как в сивото потъва и изстива
последната искрица топлина

Крилата как прощават се с простора
с последна тръпка и последен зов,
как всичко си отива много скоро
като след първа истинска любов

Ти виждал ли си как умира птица,
ранено смъртно как се бори тя
и в тъмните угасващи зеници
как бавно се стопява песента

Павел Матев