CRUSHED




Shame , such a shame
I think i kind of lost
myself again..

Безметежно се подминавам .
Несвързано и несигурно звуча
въздуха ми се струва тежък
нямам сили да си поема нов дъх
странно е когато се погледнеш
в огледалото и всичко което виждаш е просто една сянка ,
сянка на някой , който отдавна е спрял да съществува.
Добре се прикриваш зад хилядите рафтове с усмивки ,
но нали знаеш че един ден те се напрашват
и дори не приличат и малко на истинските??
Не знам , чувствам се прекалено разпокъсана ,
въпреки че нагледно си изглеждам цяла..
Знаеш ли , в повечето хора няма човек.Четох го някъде
из някоя от хилядите книги на лавицата.
Думите ми изстинаха като че ли ,
не че някога буквално биха били пресни..
Толкова много пъти ги повтарях , наушкем да повярвам в тях ,
че те се изхабиха , завехнаха и безнадежно умряха.
Но с тях не можах да умра , единствено психически , там
се развиваше една непрекъсната смърт..
Някой , някога ми беше казал , че много парчета трябва да лепят по мен
за да съм отново цяла , предполагам е било вярно.
Достатъчно лъжи си присадих в устните, понякога те
свикаваха само лъжи да изричат..
Кожата ми се счупи , много повърхностни рани зееха ,
идея си нямам с какво да ги запълня ,
понякога ми беше толкова празно , но не от глад
поне не и физическият глад , а такъв къкъвто колкото и храна да опитвах тя буквално губеше вкуса си в устата ми.И не знаех с какво да се заситя , пропилявах си възможностите?

Идваше нова , дълбока и някак си непреодолима зима.
Ах да , вие дори не знаехте какво е времето вътре в мен.
Кой слуша моето говорене , кой чуваше моето молене , когато влизах в студено съзвучие , съзвуче с едно съмнение. А дали мога?Някога можела ли съм?Или ще си остана с едното "кухи някога си"..говоря като дявола в себе си , молещ се за опрощение.
Вдишвам се омърсена , запали ме нощ с тихия си вопъл , о нощ
която може да си играе с неверните ми съмнения и предубедеността ми.
О , студени Декември , с жестокостта ми ме сломи.Ах как се опитвах ,
наистина опитвах да надвия себе си , да преборя себе си ,
можех уж на думи , тези думи не променяха факта , тях никой не ги
осъзнаваше или не и този който трябваше.Хиляди пъти бях пренебрегвана
и разочаровах вътрешно себе си
или мене разочароваха
хилядите ветрове..

Има ли значение какво ще напиша
как ще го прочетеш
и какво ще кажеш
как ще изглежда
след сълзите ми?

ех в плътта ми забити
писалки
мастило се разтича
и почерк , който разпознавам
само като своя.

от толкова дни се разпокъсвам
избери си парче
преди да са изгнили прекалено много?

не се научих да тичам
научих се да бяхам
от всеки който заплашваше сянката ми
сега дали съм доволна..

няма пристанище на което
да спусна свойта котва
начина е прост
бягаш
но докога
и винаги оставам неподготвена за битката
с себе си нали?


passion is overated anyway..