something just for you..


Нощем

Потънал си в нощта.
Както понякога човек потъва в размисъл, наклонил глава, така изцяло си потънал в нощта. Наоколо хората спят. Малка театрална пиеса, невинна самоизмама, че спят в къщи, в здрави легла под здрави тавани изпънати или превити върху дюшеци, в чаршафи под одеала, а в действителност всички са се събрали заедно както някога в пустинна местност, лагер на открито, огромно множество, тълпа, народ под студеното небе на студената пръст, проснати там, където са стояли, притиснали чело върху ръката си с лице към земята, дишащи равномерно. А ти будуваш, ти си един от пазачите, забелязваш другия по преместването на горящото дърво от огромната купчина до теб. Защо будуваш? Казано е: един трябва да остане буден. Един трябва да е тук.

Мостът

Бях стръмен и студен, бях мост, надвесен бях над пропаст, тук бяха вкопани пръстите на краката ми, там ръцете, здраво бях стиснал рохкавата глина.
Полите на дрехата ми се развяваха към двете ми страни. В дълбокото бучеше леденият поток с пъстървите. Нямаше турист, който да се излъже да дойде в тази непроходима урва, мостът все още не беше отбелязан на картите. И аз лежах и чаках; трябваше да чакам; без да се сгромоляса никой веднъж построен мост не може да спре да съществува като мост. Една вечер, не помня първата ли беше, хилядната ли, мислите ми се въртяха диво и все в кръг – една лятна вечер, все по-тъмно бучеше потокът, чух човешки стъпки. Към мен, към мен. Изтегни се, мост, застани здраво, греда без корен, задръж доверения на Теб, изравни незабелязано несигурните му стъпки, олюлее ли се, обаче, покажи се и като планински Бог го изхвърли на брега. Той дойде, почукваше с железния връх на тоягата си по мен, после повдигна с нея полите на дрехата ми и ги подреди върху мен, прокара острието през гъстите ми коси и го остави там задълго, вероятно загледан далеч напред. И тогава – тъкмо се бях размечтал как го прехвърлям през баири и долини – той скочи с два крака в средата на тялото ми. Превих се в дива болка, абсолютно неведущ. Кой беше този? Дете? Гимнастик? Авантюрист? Самоубиец? Прелъстител? Унищожител? И аз се обърнах да видя кой е той. Един мост се обръща! Едва се бях обърнал, когато вече се сгромолясвах, сривах се и бях разкъсан, бях прободен от острите камъни, които винаги ме бяха гледали така миролюбиво от дивата река долу.

Малка приказка

"Ах", казала мишката, " с всеки изминат ден светът става все по-тесен. Преди беше толкова широк- аз все се плашех, бягах и бях толкова щастлива, когато най-накрая виждах в далечината отляво и отдясно стени, но тези далечни стени се съединяват помежду си толкова бързо, че докато се усетя, съм се намерила вече в последната стая, а там в ъгъла стои капанът, в който ще нахълтам". - "Само трябва да смениш посоката на пътя", казала котката и я изяла.


Котката и мишката

Една котка уловила една мишка. "Какво ще правиш сега?", попитала мишката, " имаш толкова страшни очи". "Ах", казала котката, " такива са ми винаги очите. Ще им свикнеш". "По-добре да си вървя", казала мишката, "чакат ме децата". "Чакат те децата ли?", попитала котката, "тогава върви, колкото можеш по-бързо. Исках само нещо да те питам". "Ами, хайде питай, какво чакаш, и без това вече съм закъсняла".


Колата

Летиш винаги напред, с разперени настрани ръце, като перки, все в студения вятър шляпаш и откъдето и да минаваш, полузадрямал в бързането си, на всичко с блуждаещ поглед гледаш и някой ден колата ще мине пред теб. Но ти оставаш твърд, със силата на погледа си караш корените да се врастват надълбоко и нашироко, нищо не може да те помръдне, и не корените са, а единствено силата на настоятелния ти поглед- и тогава ще погледнеш и там, надалече, където нищо не се променя, откъдето нищо не може да се появи, единствено само колата понякога; ето я, приближава насам, става все по-голяма и в мига, в който стига при теб, става толкова голяма, че запълва целия свят, а ти потъваш в нея като дете в меките седалки на някой пътнически файтон, който препуска през бурята на нощта.

Ненужно е и свойта стая да напускаш

Ненужно е и свойта стая да напускаш.
На масата си остани и слушай.
Дори не слушай, просто чакай.
Дори не чакай, замри във тишина и самота.
Светът свободно себе си ще ти предложи
и неговата маска ще свалиш,
той няма избор,
в краката ти в екстаз ще се свлече.



Много сенки на отишлите отвъд се занимават само с това, да лизват от вълните на мъртвата река, защото тя води началото си от нас и все още има соления вкус на нашите морета. От отврата реката тогава възроптава, поема по обратното течение и изхвърля мъртъвците обратно в живота. Те са обаче щастливи, пеях хвалебствия и милват възбудената река.



Той се храни с отпадъците от собствената си софра; известно време той става по-сит от другите по този начин, но се отучва да се храни на софрата; така обаче отпадъците след известно време се свършват.

ГАРВАНИТЕ
Гарваните твърдят,че само един гарван е в състояние да унищожи небето.Това е безспорно,обаче не доказва нищо против небето,защото "небеса" означава точно следното:невъзможността на гарваните.

"Ти искаш да си отидеш от мене? Едно решение, добро като всяко друго. Ала накъде искаш да тръгнеш? Къде се намира това „да си отидеш от мене”? На луната? То и там дори не е, а и няма как да отидеш толкова далече. Следователно: защо е всичко това? Не ти ли се ще да си седиш в ъгъла и да си мълчиш? Нима това не би било по-добре за тебе? Там в ъгъла, на топло и тъмно? Ти не ме слушаш? Търсиш, пипнешком, вратата? Е добре, но къде се намира тази врата? Доколкото си спомням, в това помещение врата няма. Когато това тук бе съградено, кой можеше да помисли за такива раздвижващи света планове, каквито са твоите? "

Франц Кафка