I am , I'm not..I was..I've had?

Вече ме е страх да дишам
страх ме е да си поема дъх
да повярвам че някой всъщност се интересува от скапаната ми личност и иска да ме опознае иска да е с мене , иска да ми е приятел , уважава ме и държи наистина на мен.Толкова много разочарования , че ми писна да вярвам мамка му , а понякога ми се иска да съм зла жестока и безкруполна , да мразя до дъното на душата си която дори не знам дали я имам , не мога да я пипна , не мога да я видя , да я усетя , не..в мене няма нищо "само мърсотия" само една черна зееща яма и толкова. Под всичките ребра , органи , плът ..само едно небе , безкрайно чисто , утопично и вярвам , че бих полетяла , но вече ми скършиха крилата и не съм божествена , дори не мога да стигна до своя рай , стигнах до брега и като шибана вълна се разбих , умрях , умря нещо в мене за пореден скапан път ..
И страха , страха дето разяжда тялото ми като гадна ръжда по някой инструмент и така гния гния и накрая се прекършвам , цялата съм в дупки , агонично се раздирам , крещя ама никой не ме чува - точно от онези крясъци , които толкова силно викаш , но никой не иска да те види , те всичките са слепи за тебе и за твоите болки и ти сам самичък трябва да оцелееш , да издрапаш , да оцелееш. В крайна сметка всичко се стича до едното оцеляване , а за него колко си готов да дадеш , да продадеш от себе си , да лъжеш за да се опазиш , да нараняваш , да се погубваш.
Не искам вече да съм такава "силна" "оцеляваща" "смела" - не аз не съм нито една от тези типове , нито една от тези образи , нито една от тези хора?
Дори и сянка не съм , не знам реално какво успя да остане от мене . Всеки път ми трябва толкова шибано много за да успея да се подам от глупавата си черупка , успея да направя крачка и винаги изскача някой скапаняк , готов да ме убеждава колко съм крива , колко съм глупава , как не ставам и за пореден път бивам набутвана навътре в черупката и чакам докато не събера достатъчно "смелост" за да подам глава и пак да повярвам , че всичко ще бъде различно , че няма да ме нараниш и всичко се случва в абсолютно същия ред..винаги един безкраен скапан кръговрат и няма тайна вратичка или прозорче и няма значение колко силно дращя с нокти по шибаните стени , колко сълзи бълват очите ми и колко болка усещам там в безкрайният космос - моето тяло.
Едно тяло - затвор . Каквото е вътре не излиза от там , съмнявам се и в тебе , и в нея , и в него. Не заслужавате нищо .. не заслужавате дори да умрете.
И мамка му само в скапаната си смърт сме еднакви , всички равни - и бедни и богати и скапаняци и курви и чикиджий и боклуци и наркодилари и мутри и умни и тъпи , цялата мръсна гадна сган , която може да я има на тази земя.
Всичките бе , еднакво гниещи , разпадащи се , с оголени кости , само прах и пепел.
Нищо повече .. "по добрата част от света - мъртвите" толкоз. Те не лъжат , не убиват , не те нараняват , не нагрубяват..просто си лежат там в гроба , докато червеите не ги довършат , и времето.
Защо всичко трябва да се измерва , нямаме си достатъчно граници ли или предразсъдъци ..прототипи , стериотипи и всякакви етикети и прочие..
Може ли човек да умре за един момент , само за 1 мимолетен момент , който ти спира дъжа , отвлича те от жалката реалност и ето ти я , твоята утопия всичко се нарежда по някакъв начин и си на върха..ще чакаш ли още такива , ще изтърпиш ли още сиви дни или би умрял като си толкова щастлив а? Би ли?
Ех и се чувствам някак си прокълната , защо всичко на което държа ме напуска , отива си , без дори едно чао , без едно телефонно обаждане ? прегръдка
а всичко което исках беше на някой да му стига това да ме слуша как дишам и да ме гушка в скапаната нощ.
Е добре ми дошъл следващ ден..
аз продължавам да си чакам моя момент - бих ли умряла за него..?