Давай заледи душата ми!!
Достатъчно ли е за теб че някой те обича?
Щеше ли да е достатъчно ако този някой
бях аз???
Студът изпива и последната усмивка
от това бледо и унило лице.
Изпепелява искрите в очите
и за миг целият свят залязва там.
Господи в какво съм се превърнала
в същество обичащо да го боли.
Един вид мазохист който не се интересува
колко пъти ще умира , колко ще го боли.
Защото единствено когато те видя
тогава съм жива и всеки един детайл има значение.
Живота те превръща в едно безчувствено копеле ,
жалко е да се използва такава дума тъжно но истинско.

Замисли се над празнотата си..
колко пъти можеш да се почувстваш достатъчно свободен
ако стъпиш , босите ти нозе
ще усетят как леда пронизва плътта ти.
Вгледай се в устните ми ,
колко пъти можеш да чуеш
очернените думи , роби в плодородна земя
която ти искаш да превърнеш в пустния
ще освободиш ли робите?
Ще освободиш ли мен ???

Едно огледало което презира
до болка живеещия в него
едно съзнание което мрази
мечтите повече от всичко
и смята лъжите за свой лек?
Една тишина която ме побърква.
Няколко стръкчета невинност смесени с смях.
Бели камъчета оградили душата ми
изолирали мислите ми
вселили се в действията ми
представящи ги на света под грешен ъгъл.

Леко почукване , душата ми се отваря
следва второ , но сърцето си стой все така затворено?
Причината ? Как може да искаш да влезеш
в сърце в което винаги ще си останеш.
Как може да искаш да бъдеш на място
на което си бил и винаги ще бъдеш.
Зашото такива чувства не са просто лъжа
напротив за теб са поредната измислица.

Колко време живеех със самозалъгванки
няма нищо отвъд спомена ,
който ме е обладал .
Няма нищо извън забравата ,
извън границите на това което познаваме
извън криворазбраната "АЗ" от теб.