Би ли се усмихнал за мен?
Минутите направо хвърчаха..
Безразличието сякаш бе част от мен
част която изчезваше единствено с твоята поява.
Денят е все така сив и скучен
винаги е бил такъв.
Тихо е , сълзите ми се сливат
с дъжда , ах колко обичам дъжда.
Нима целият свят , по точно целият мой
свят се гради на лъжи , по скоро на един мираж
и винаги когато ми изглежда достатъчно истински
и протегна ръка за да го докосна ,
отново потъвам в мрежите на тази илюзия.
Отново се връщам в началото ,
там където всичко почва и свършва
където мрака прелива в светлина,
където съм щастлива , но зависима.
Винаги съм била зависима от това чувство
винаги съм вярвала в някаква измислица.
Именно тази за един по добър свят?
Моя свят?? Нима?!
Разглобено тяло , предаващо се
на ласките на мрака , душа
разпадаща се , накъсана на парчета
плът изгниваща и черна.
Съзнание умъртвено и безполезно
сянка която отдавна е изчезнала
лице което никой не помни
думи които са изтрити
сърце което спря да бие
чувство което никога не е съществувала
омраза заличаваща всичко
и отново мрак и тишина.
Девойка свита в ъгала ,
облечена в самота ,
маска , която се е сляла с лицето и
сълзи които са фалшиви
същество обречено на болка ,
заключено в своя собствен затвор наречен свят..