Never Enough

the only way to fix it is to flush it all away
any fuckin day..any fucking time


Черна , черна нощ
с гъста призрачна мъгла..
тъмни тонове от плът
вкопчени във лудостта си.

Вървях по незнайни пътища
будех се от различни слънца
но нито едно истински не ме
докосна , вътре в същността ми.

Лягах си гладна откъм светлина
и от очите падаха
стъклата
впити във съзнанието ,
наболи се като тръни
горчеше ми в устата ,
но колкото и да плюех
вкуса си оставаше..

Зимата увиваше заскреженият си шал
около гушата ми
дъха ми го изстудяваше
и накрая се чупеше
от студа
в края на устната ми ,
която биваше прехапвана
многократно
при всяка моя грешка.

Изпотрошете стъкленицата
на душата ми
съблечете и диханието
откраднете и мечтите ако искате
тя така или иначе ще умре.

Аз не бих мога да го почувствам
и не знам дали
би ми било наранено
само хлад чувствам напоследък
и всичките дни
са дъждовни и студени.

Толкова много вятър ,
че имах усещането
за вятър в себе си.
Вятърничева , отвеяна
в някой си мой свят
където би било слънчево.

Ах , как мразя зимата
на съзнанието ми
в което то е
посредствено
аз съм проста и жалка
една безкрайна агония
на крайниците
на съществото ми..

Прозорците ми се счупиха
вратите ми се изкривиха
а когато се усмихвам
просто ми иде да КРЕЩЯ ,
бурята във мен не стихва ..
застига ми дори сънят...

колко още нощи черни
ще се изпроводят
по повърността на мойта ирис
колко корабокрушения
ще претърпя
за да стъпя накрая
на някой бряг
където ще се чувствам на място.

изтъкани сме уж от любов
а си отиваме без нея?
направени сме от стъкло
толкова студено
и твърде чупливо :/
сами си нанасяме раните ,
а те никога не зарастват
и просто си внушаваме
че времето всички отломки отнася...

най лесно е да излъжеш себе си.