Стоя отново и гледам в празният под.
Плочки , малки подредени , симетрични, гладки и самотни.
Може би самата аз съм самотна , а може би не?
Какво чувства наркомана , когато поема следващата си доза?!
Удоволетворение, наслада , болка , удоволствие?!
Донякъде по малко от всичко , но има и различни типове наркомани.
И аз като повечето хора се дрогирам единствено с мойте мечти.
Понякога си мисля , защо живея?
Кое е нещото заради , което продължавам да се боря , да не се предавам и да бутам напред? Именно живота , макар и в повечето случай неоценяван , е най прекрасното нещо.
А нима ние хората не сме именно като плочките като един безкраен пъзел и във всеки от нас се крие по едно мъничко пърченце живот , красота , омраза , страх.
Нищо не е перфектно. Поредната сива вечер гледайки през каменистият покрив , съзирайки нищетата , която поглъща нашите мисли , превзема нашите чувства , и се впива вътре в нас докато душите ни изгният.
Точно това е смъртта , нещо прекалено естесветно , породено от нищетата и мизерията.Когато една душа изгние , то тогава идва и нейната смърт.
Гледам все така , вперила очи , в самотното небе , по което няма дори една звезда , луната е скрита измежду тъмните облаци .
Единственото , което можеш да чуеш е грачът на гарвана , най прекрасната птица , разперила величествените си черни крила , наблюдаваща те с жълтеникавите си очи. Гарванът преплел в себе си красота и смут , грубост и величственост.
Жалкото е , че е циничен , както и целият свят , както дори и ти.
Знаеше стойността на всяко нещо , само не знаеше стойността на собственото си сърце. Завинаги потъна в дебрите на пустотата или може би говоря за себе си.
Обречена на вечна тъмнина дори и в моментите когато изглеждам щастлива , дали наистина не е така или и аз както всички останали се приспособих да бъда поредната пионка в този свят. Ноща бе все така тиха , а по мрачната уличка крачеше скитник.
Той погледна нагоре и видя силуета който се извисяваше над него.
Макар , че бе тъмно той ясно можеше да види бледото и лице , уморените и очи , белите и като слонова кост зъби , макар че бе далеч той можеше да усети студът , който я обвива . Завесата от тъма , която се е вмсукала в душата и .
Сега тя гниеше , гниеше бавно , изгниваше отвътре . Можеше да помирише самотата , която се носеше из вятъра.
Само миг и тя изчезна , изчезна завинаги и никога не се показа отново.
Тялото и изстиваше , тя усещаше че няма смисъл , но въпреки това не се спираше пред нищо , легна отново на каменистият под , облегна глава на кухата стена , притвори уморените си очи и заспа....
На сутринта , лъч светлина неуморимо си играеше и шареше из нейното лице .
Тя отвори очи погледна с усмивка , изправи се и продължи бавно
по трънливият незнайно водещ я нанякъде път.