Uno





И тъй като отново съм пустинна
и разни бурии просто преминават
и всичко в мен заспива
а думите диктуват отминаване..
но всъщност любовта ми ми е кораб
и все отбива на грешните пристанища
като спомен , като някой облак
неосвободена просто се стопява..
и нищо не променя времето
луната е все така високо плачеща
и аз я гледам и си нося бремето
напред продължавам все така бягаща
говорим си двете и си обещаваме
в името на истината , на надеждата
че утре ще е друго , преброяването
на съмненията , на копнежите..
но ти си отиде
и светът ми се стопява
даже не знам за какво да живея
всичко говори за едно изстиване
за една пустош в мен..така неизбежно е..