Парче по парче
се стича отрова
и влива в почвата
хиляди съмнения..

Дали беше истинско
призрачното докосване
дали не бях прекалено прозрачна
или странно измислена.

Пърхащи криле
разцепваха въздуха ,
отделяха диханието
от посинелите ми устни
и се вливаха
в загадъчната тишина.

Мога ли?
Бях ли
Ще бъда ли
Трябва ли..
Това ли е всичко?!

Разкривено лице
в грозна гримаса
и отново е там - ехидността ,
вплела се в усмивката ,
на теб , на нея , на всички.
Всички сте еднакви.

Винаги сте били
а аз бях друго?
Не принадлежах никъде
изглеждах като вас
говорех като вас
но не бях вас.
Нямаше никаква еквивалентност.


Изгубих съзнание
и отново духът ми се рееше
из необятните простори
и небесни синева..
Вълшебна музика
изпълваше дробовете ми
и сякаш с нея дишах.
Нежно , някой галеше с
такава лекота
измръзналите ми страни
и всяка мисъл ми убягваше.

Красотата се процеждаше
в въздуха
бях замаяна , но бях тук
и това стигаше.

Ранимостта ми и крехкостта
някак си прозираха
от очите ми...
Света беше кална локва
която цапаше осезанието ми
за съвършенството.
Нима бяхме хора?
И какви хора бяхме.

Мимики , звуци всичко беше излишно ...