Retrospect of life..


Конкретно се чувствам изхабена
и ми писна от фалша в хората
не обичам вече усмивки
и спирам да вярвам в любовта
сърцето ми няма за кого да бие
та дори и за мене не желае...


и аз все така нежелана
настъпвам си болежките
стъпквам ги
с мисълта да се ударя
някъде силно
та да не чувствам
поне душевните ,
да не чувствам
ударите , които ми причиняват
зсеметресения
в дебрите на гръдния кош

има дни в които ми иде
да викам
"обичам живота си "
в други
"обичам това което остана от него "
а сега когато не остана нищо
ми се иска да спра да съществувам ;/

тъжно е при толкова красота
около мен
да се чувствам
толкова олющена
и изподрана
наранена и не вярваща
тъжно е при толкова
много звезди на небето
аз да чувствам само мрака
тъжно е при толкова много
любов
аз да чувствам нищожността
си
по всеки ръб
на кожата си ,

надявам се утре
слънцето да грее по силно
и да си сменя тази кожа
с някоя друга
като някоя змия
и да ми
дава надежда
а не болежки в сърцето..
надявам се
да ме обичаш
а не да ме потъпкваш
надявам се
надявам се
понякога няма лошо в мечтите
накрая само те ми останаха ;/