Pitiful





На ръба на чувствата си ,
някак си ,съм се отказала
да повярвам
да издишам
във глухата ви суета.
И никак не намирам хората
за нещо повече
от сган събрана в пустошта.
Есен е , но ми е толкова студено
от този тип студ ,
който ми измокря костите
който задава неприятните отговори
и не чува въпросите..
Вярата ми даже до ъгъла не стига ,
отказах се от нея , заедно с емоциите
и се усещам все повече фалшива
зад стените си , зад строфите..
А сърцето ми отдавна атрофира ,
затова съм толкова побъркана
и някак се гипсирам
нямам дъх , не виждам , безмълвна съм.
Лош сън съм ,
за това те моля , събуди се ,
преди да си в окото на бурята
преди кошмара ми да те погълне
преди да усетиш лудостта на едното безумие..
неспособна съм
и много недостатъчна
сама за себе си не си достигам
освен сърдечната ,
усещам се упадъчна
след всяко дъно казвам стига,
а никога не достигам до последното
винаги имало и повече
и още
и никоя надежда или измислица поредна
не ми помага
да заспивам по лесно нощем..

единствено разбирам се със нищото
а то ме гали
даже ме обича,
целува ме
и ми държи ръката
утешава ме
и до безкрайност ми се врича..
и аз съм негова
винаги такава съм била
винаги , завинаги , безкрайна , нищо!
такава , която
даже не успява
да се пребори със демони
собствените си!
ах колко , колко ,иронично е..

Boogie man




И стоя пред огледалото си
Фауст си разигравам
и с Дявола си водим диалог
душата си поставям аз пред него
и да вземе чувствата ми - най големият порок!
Защото нямам вече достатъчно туптежи
всичко под ребрата ми умря
и като едно угаснало огнище
няма дори едничка искра..
нямам нито усмивки вече
нито блага дума
нямам смях
а камо ли любов
гори из тялото - затвор , проклетата омраза
и прегазва всичко
до дебрите на онзи ад , на онзи терор
ада в който гния до изнемога
който е денят ми , и ноща
който хапе , като бясно куче
и изтормозва
остатъка от скъсаната ми душа ?!
и не мога да мисля от болка
не мога стон дори да издада
бутлирам в себе си кошмара
надявайки се по този начин уж да се спася...
а той е шала ми
и ме задушава
той е примката около врaта
която все повече и повече се пристяга
и знам че от отдавна не съм жива
но не мога и да умра..
заклещена между собственият си ад
и това което за рай минава
заклещена между четири стени
часовника просто си отброява
всички онези призраци ,
пародии , бледи на мене си..

"this is everything thats ripping you apart
but you act like its just a little scar "

Black winter day


Ако болката ми можеше да вика ,
би крещяла до полуда..
Ако бях , нещо повече от вихър ,
една свободна , волна птица..
Но винаги ще бъда зима ,
в гърдите нося си един декември ,
бяла , скована пустиня
със сняг в дробовете и в себе си.
Пулсът на айсберг е , и една тишина
там живее,
Там е - и от ляво , и от дясно ,
камък в гърдите
и един кошмар душата пристяга на тясно.
Стоя на спуснати завеси и мрак ,
нямам очи за тази реалност,
която бавно навива се и троши ,
гръбнака ми , заедно с моята цялост..
А , аз съм тъжна,
изгасна моят плам ,
като счупен стълб стоя из мрака ,
избяга от тялото мойта душа
и сега само механично тиктакам..

Space bound

А колко много думи из душата ми се бият
и се борят една със друга
омразата души ,като някаква хрътка
а любовта иска да избяга , била вече луда.
А аз ,
чувствам се като празно огледало
няма вече ничии образ
прашно , прашно , прашно е изцяло
пък самата аз превърнах се във спомен, тъжна песен..
И малко повече този юли във мене все така страда
за лятото , за теб , за морето
за слънцето , за пясъка , за искрата
плъзнала се от ляво на ребрата , тоочно из сърцето ми.
Но беше мъничка , искричката ,
не успя да пробие даже дупчица
да стигне по дълбоко , из морето ми
не успя дори да го преплува..
И се удави , тялото и мъртво се носеше
така и онова , което изпитвах към теб
сега ми носи една неприятна носталгия ,
която сякаш с пръчка боде те
и не си виновен , никак даже ,
напомни ми , че всички сте еднакви
не заслужавате нищичко ,
ни най малко обаче ,
искрицата плъзнала се ,
и се разбила ,
из рифовете на сърцето ми..

Nobody knows me I'm cold
Walk down this road all alone
It's no one's fault but my own
It's the path I've chosen to go
Frozen as snow I show no emotion whatsoever so
Don't ask me why I have no love for these motherfucking hoes

Love aint

Никога не мога да съм правилната,
винаги съм грешната , тотално сбърканата
Единствена , само че за себе си
за другите навярно съм побъркана..
И нямам вече кости , само празно тяло
развален часовник намясто на сърцето
Зима в дробовете , студ и влага ,
две бодливи рози , там където са ръцете ми.
И да , навярно не мога да обичам ,
щом вирея само със зимата във себе си
но умея да се преструвам , да се целувам с вятър , и с виелици..
Същноста ми , ми е дива,
един самотен вълк съм във есенцията си
и навярно безпредметна ти се струвам , такава каквато не може да стопли ръцете ти..
Но да знаеш , че и вълците чувстват ,
но това само луната го разбира,
под нея вия , разказвам , препускам
и под нея се крия..
А тя ме разбира , както ти не можеш ,
и под нея си ближа аз раните ,
защото и постъпките може да са остри ,
дори да не желая да призная..
И сега остава ми само да хапя,
да нападам , всеки който е прекалено близо
така че , спазвай ми дистанцията
неопитоменият вълк не го е грижа..

Parade of the dead



Вече съм скарана с думите
спрях изобщо да ги искам
нито те мене , и така ,
от просто , ужасно безумие
превърнах се в пустинна буря.безвремие.тъга.
Душата ми е пълна с отломки
и нечии слова безиразни ,
такива , които са като дим
безплътни , коварни , неискрени!
И никак не вярвам вече в хората ,
ужасни , студени влечуги са
жалкото е че вече свикнах и с болката
така че , давай животе , усилвай я
накрая просто спирам да я чувствам
накрая не чувствам и себе си
защото изгубих вяра и в чувствата
загубих си вярата , загубих сърцето си..
И не мога да бъда ничии рай
нито да бъда спасена
защото сама съм си един безкраен край
и в това че повече мразя от колкото искам
е същината на проблема..

Ghost in the machine


Призраците на отминалите аз
доволно помахваха от огледалото
и някъде тъмни мисли оцветяваха нощта
със черните си , натежали багри
и там, във едничкият затвор -
малкото ми прашно тяло ,
със своят прекрасен и топъл загар
обратното на студеният му интериор
оплакваше изгубената цялост.

И високо , далече , тази проклета луна
придаваше особен чар на моят траур
с голяма доза от онази тишина
утешавах своят разум
или поне малкото останало от него
защото се смятам за чисто безумна
живея и дишам , храня се аз
от малки и диви лудости , изкривени безумия.

***** ****** *****

Пръстите сами имаха гръд
и следваха своето собствено темпо
във всеки от тях по едно малко сърце
диктуваше техните действия
думи облечени в цвят
повечето черно-бели
имаха своя собствена визия ,
даже и глас
бяха във мен , и без мен , и със себе си.
И просто ми иде да се разкрещя
да забивам по пирон за всеки недостатък
някак си чувствам се една
за себе си дори недостатъчна.
Бедните ми малки хриле
просто изсъхнаха вече
не ми е нужен вашият проклет океан
мога да дишам и без него.
Ако трябва да , ще умра
и без това ми е леко безразлично
в моята безумна тишина
не вирее , не живее , няма НИЩО!

Down to none




Безразличието яде те като червей
а тялото ти превръща се в гротескна мърша
и когато е късно , привечер
и света ти залязва и се стъмва..
а не-вярата на вратата ти хлопа и вика
и със студените си пръсти съмнението се прокрадва
и вътре надълбоко се намъква.
чак душевно те изрязва..
А пък дълбините са ми черни , черни , безпощадни
някакви ужасно празни бездни
пълни са до горе със кошмари
и преследват ме дори на трезво..
Мрака се омотава като шалче
лягам си , ала ми е толкова студено
студът обаче е вътре в мен
облечена съм цялата с виелици..
Дъгите ми са дефицит
ходят ми тъмните тонове
чувствам се като натъпкана със динамит
но фитила още непокътнат е..

Death is certain




Животът ми непрестанно се преобръща ,
чувствам се като някоя проклета каруца
камачетата постоянно се заяждат
и не спират света ми да обръщат.
А всеки уж ме познавал
и знае каква трябвало точно да бъда ,
как да изглеждам , да виждам , да мисля
как да ги гледам , говоря , и , о да, как да подреждам
как да съм мила , учтива ,много възпитана
и никога груба ,
о да никога груба
как да се усмихвам и да поглеждам
каква да бъда , да , каква да бъда!?
И как моето черно всъщност си било напълно бяло
и как живея в ужасни заблуди
а не знаят те , не знаят нищо
за океана , за глада му , за хапещата буря
океана ми , тоест водите му са тъмни
и гладни , със мъртвите си течения
душата му , като някой път е стръмнна
и постоянно се храни със съмнения.
а и аз съм гладна , да ужасно гладна
пък моята храна , често бива точно обратното на вярата
и тази надежда за която всички говорят ,
просто не я виждам никъде , не виждам я!
и забравих къде точно , трябваше да търся
тялото ми заприличало е на някакво гробище
вътре в себе си погребвам всичко
особено угаснали копнежите..
но пък сърцето ми е силно и не се предава
и напук на всички , бие , бие ,бие , борец е!
и следва винаги мечтите си
независимо проклетите последици.
и знам само каква не желая да бъда
и колко безполезно е да опитвам да съм
защото се чувствам фалшива, неестествена
и не мога , не мога , не мога..брутално е!

Unspoken



Да обичам или да не обичам
дилемата на моят пуст живот
когато сама си се обричам
и живея в от думи затвор.
Красиви думи са , ала неистинни
или несъществуващи дори
когато на часовник съм заприличала
и отброявам подобия на себе си..
когато викам уж , а няма звуци
само отброява проклетата стрелка
не е и тази аз , нито предишната
защото всички умряха до една..
не виждам , кое е същественото
че губя себе си или това
което почвам да отричам
каква щях да бъда или пък съм била.

Lovely , lovely bloodflow



Мислите ми са прашинки пясък
опитваш се да ги хванеш
а те изтичат през пръстите ти..
Tакава е и любовта ми ,
не може да я впрегнеш ,
да я вчесваш ,
да я пипаш ,
тя не е кон!
Въпреки че подобно на него
е самата свобода.
Тя е там и в същото време я няма.
Тя е там , където никой не я търси .
Когато никой не вярва в теб ,
тя е там и те утешава ,
защото тя никога не е спирала ,и да
вярвала е в теб и то много повече
от факта защото си ти..
Любовта ми не е претенциозна
и няма нужда от заучени фрази
и красиви думи.
Тя търси истинност.
Тя търси това , което не показваш на другите ,
което същност си ..
Има много видове любови ,
а моята е от тези ,
които обичат да се будят рано сутрин
само и само да те погледат как спиш
и да се сгушат отново до теб .
Тя е такава , каквато е .
Не бива да пожелаваш от нея да е друга ,
защото ще се изплаши
и никога няма да се върне и да бъде твоя .
Не можеш да я накараш да е твоя
сама трябва да го поиска .
Тя е като една малка лисица
и обича да бяга през златните полета
които не са с цвета на косите ти ,
молейки да бъде опитомена
и после страдайки от липсата ти..
Не бива да и се сърдиш ,
моята любов е естествена
и ако я имаш цялата
тя ще стане една константа..
а сега е просто една теорема
чака да бъде доказана..


"- Разбира се, че те обичам - каза цветето. - По моя вина ти нищо не разбра. Това няма никакво значение. Но и ти беше глупав като мен. Дано бъдеш щастлив... Остави този похлупак на мира.

Не го искам вече!
- А вятърът...
- Не съм толкова настинала... Хладният нощен въздух ще ми се отрази добре. Аз съм цвете.
- А животните...
- Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници. Сигурно ще бъде много хубаво. Ако не са те, кой ще ме посети? Ти ще бъдеш далеч. А от големите животни не ме е страх. И аз имам нокти. И простодушно показа четирите си бодли. После добави:
- Не се бави, неприятно е. Решил си да заминеш. Върви.
Защото не искаше той да види, че плаче. Беше много гордо цвете..."

Through the glass



И нека съм проклета
за дето непрекъснато за теб си мисля
и ти превзел си всяко пусто късче
и нека се разкъсвам от фалшивите ти думи
превърнали се в яростни безумия.
и дори и думите могат рани да правят
особено когато са неистинни и празни
дори и те следи надълбоко оставят
а надеждите разяждат се , ужасно е.
и всеки сън е призрак от отвъдното
изпълнен с усмивките ти и запомнящите се докосвания
вплитат се навътре всичките абсурдности
и се чувствам някак нескопосана
като малко момиченце
свито във ъгъла
иде ми да се сгуша и да плача
обаче сълзите ми се губят
а съм толкова , толкова изплашена.
връщам се отново назад
и отново вътре в себе си
където до болка съм си позната
и е пълно със белези
където доста честичко е мрак
и виреят много плевели
мъртъв е всичкият цвят
мъртви са всички копнежи и
там където няма вода
няма и какво да никне
там където се изчерпва света й
и няма и кой да вникне..
гръдният ми кош е като стъкленица
вътре има повече от предсърдия и камери
чувствата ми отпечатват се в зеницата
макар че и иначе просто прозира..очевадно е.

How do you feel? That is the question
But I forget you don't expect an easy answer
When something like a soul becomes initialized
And folded up like paper dolls and little notes
You can't expect a bit of folks

So while you're outside looking in
Describing what you see
Remember what you're staring at is me

She wants a revange..



Разхождам се във своята пустиня
и някак ми бива уютно
без думи , без глас и без мисъл
се чувствам удобно свободна..
и всеки твърди че уж ме познава
а вътрешният свят ми бушува
и струва ми се нередно и жалко
защото там тегне разруха.
Кое опознаха по- точно , се питам ?
руините , светкавиците или морето
което постепенно превърна се в бездна
ужасяваща , гладна и бедна..
разтварям се като хапче в нея
обаче болката не спира
днес малко вятър съм
утре по малко
и така постепенно загивам
мога да броя до сто и наобратно
но винаги забравям пътя за вкъщи
там където съм повече от вещ
и където сърцето ми не стене , нито се мръщи..

Words I never said





И всяка вечер като тази - тиха
в която само думите дращят съзнанието
вътре в мен нещо се стихва
и тишината предава остро посланието си
когато всички чувства блъскат се в тялото
и остават някак забравени
когато душата ми губи цялото си
когато изчезвам и времето спряло е..
когато страх ме е да гледам напред
и вкопчила съм се в болезненото минало
когато всичко е свършило и просто съм била
когато не остава нищо ама нищичко..
искам да избягам от своя затвор
месо , кости , чувства и думи
нищо съществено
празен простор
празна съм аз
скъсаха се пустите ми струни.
А помня когато обичах без страх
когато можех и вярвах наистина?!
но после неочаквано просто умрях
така се стекоха събитията..
и от тогава любовта ми е една такава
никаква , някак демонствена
чувствата страшни
самата аз без печал
не правя жертви..даже и косвени

И сега не ми се ще даже да липсваш
защото корените на липсата са хапещи , разкъсващи
защото когато не си до мен
толкова ужасно адски и трудно е..
защото самотата ми намъква се вътре
и започва да ме оплита безпощадно
защото съм крехка и знам
въпреки че отричам го постоянно
но истината винаги е там , надълбоко , някъде ,скрита
и тя е че всъщност аз знам
че умирам да бъда просто обичана..

"It’s so loud Inside my head
With words that I should have said!
As I drown in my regrets
I can’t take back the words I never said.."

Matches to paper dolls



"И когато искам теб
ти ми даваш само спомени.."
както пееше се из песните
когато искам , но не мога
и сама се спирам , тежко е!
когато вътрешно се самоизяждам
мислейки за теб
когато толкова боли , че не успявам
не успявам , да преглътна болежката..
толкова трудно ми е
да не ти пиша
или да ти се усмихвам само , виждайки те
толкова съм ясна
като отворена книга
дори без бележките на автора..
някак смешно е.
толкова навътре ме измъчваш
като вреден навик станал си.
И толкова неуспешни са ,
опитите
да съм отново цяла
неестествено е ? не смяташ ли?
силата ми измерва се в самотност
която равна е на ритъма
който е от ляво и говори
и иска , и плаче , разтриса се , вика и стихва
чувствата ми правят ме слаба
бих ги продала на някого
бих ги убила , погребала , спряла
но не са одушевени ..
като вълни по рифовете ми разбиват се..давят ме!
Подлеза изчезна пръв ,
веднага щом си тръгна.
след това скри се паважа ,
след него стопиха се и хората
метрото изгуби своята посока
съществото ми парализира се от болка
всичко изгуби очертанията си
избледня пред мене света
като сграда се срина
стоя в отломките на душата си..
и търся още причината..

The keeper



Душата ми изгаря и се преобръща ,
цялата полепнала е в тиня
поглеждайки назад,аз се извръщам
миналото някак си ме провокира.
Шептя на някой друг , но не на тебе
не вярвам в хора , разбиващи думи
чупещи светове , правещи промени
отекват още вътрешно , всичките безумия..
Навярно аз съм виновна
станала съм толкоз дива
тичам само с вълците и вятъра
същината ми - една пустиня
прекоси я ако можеш , потърси цветята
някъде съдържа се един оазис
във който крия се от дните черни
някъде но не го показвам
само той остана , непревзет е!
Там е моята светиня
моето съкровище
моят въздух , светлина и сила
крепяща ме
градяща наново световете ми ,
там където съм цяла и ранима ,
където свършват всичките фасади
дори и дизайна да е леко грешен
където няма ровове обвити със кошмари
и се преплитат думи със сърцето ми
и все още силно вярвам
макар на повърхноста си да отричам
човешките
емоции
още
дишат в мен
и докосвам се
до тях
със сетивата си
макар че
не са осезаеми
материални или преходни..


"The untrained eye thinks shes got it all together
But the first time I seen her smile I knew better"

Brighter day



Светът ми доста честичко умира
самата аз съм станала една Сахара
но надеждата винаги ще ми се намира
зад пряката ,
на улицата ,
срещу светофара.
И всеки път във който
гарда си отпусна
за всеки който уж си струвал
ми се ще наобратно да си се избродя
да се застрелям
и самоизключа.
Но в крайна сметка
винаги ще има слънце
и някой който ще да те усмихне
независимо от всички грешки
сърцето блъска !
още !
не е спряло !
тук е!
Когато буриите във мен се вихрят
и самата аз не се понасям
когато в огледалото образа ми друг е
и дори не мога да си се позная
и всичко ми е толкова студено
и някак бездушно , безразлично
и зимата като растение вирее
ми се щеше да бъда друга , някоя различна
но няма , няма , няма , няма да се откажа
независимо всичките сезони вътре
след всеки студ
пристига нова пролет
нова цел
и смисъл!

Run with the wolves



Измислиците в животът ми не струват
че даже и самият той по себе си
понякога
понякога
говоря си със вятъра
и живея с вътрешните си виелици
разкъсвам се от два ужасни вълка
и все печели лошият
защото храня го със злоба
и не понасям човека в който се превръщам
не го понасям , чак до изнемога.
А той ме пази , злият вълк
пази и сърцето ми
защото хапе всеки , който иска да е близо
омръзна ми от изкуствени бъртвежи
които често преобръщат моето сиво
които карат ме да вярвам
да се чувствам някак по специална
но душата ми е студена , душата ми е камък
не мисля че е хубаво , но знам че трябва.
а кой си ти , че идваш да объркваш
това , което вече е умряло
кой си ти да идваш , да възвръщаш
това което е забравено , нецяло..
и после да си тръгнеш , толкова набързо
колкото дойде и после няма
дума или мисъл
която да я чуствам ,
да я бъда
да я зная..
и всъщност ми е толкова студено
цялата съм пуста
и кого залъгвам
днес погребах всичките си чувства
не го желаех , ала бях принудена
мога да си казвам че не искам
че не вярвам , че не ми и пука
мога и да лъжа , да притискам
спомена за теб , който ме побърква
за това просто го оставям
а той превръща се във буря
такава , каквато не успявам
да преборя и тя просто ме обгръща..

Keep steppin





А аз съм празна празна празна
цялата :(
изпита съм като бутилка
и сега ми се ще да си смъкна кожата
да се разкъсам и да викам.
А сега съм просто океан
обаче без водата в него
изтече тя под формата на сълзи
и не остана нищичко..
солта ми само щипе по раните
и беззвучно се гърчи сърцето ми
на "mute" ако си виждал викове
ужасно мъчна е гледката..

светкавици разкъсват небето ми
и ако имах вода
щях да избухна в торнадо
да завлека цялата си болка
като сифон
но съм такава някак незнаеща
не разбирам нищо
а чувам говор от някъде
но не осъзнавам всъщност думите
апокалиптично е , вярвай ми!

за пореден път извършвам бягство от себе си
ах какво безсмислено престъпление
престъпвам границите на тялото си
на съзнанието и се губя ,
губя надеждите
губя и думите
губя душата си
губя и теб
но не е моя вината..

толкова силно се боря
и винаги завършвам като губеща
броя си вече пироните
които всъщност са спомени
но ръждясали
разяждащи , никакви
напомнят за падението
за недостига на дишане
трябва да стана пустиня
и без това
вече съм толкова пуста?!


vol 32973291929939737939 :[

Everyday





Ако любовта ми беше като косата
щеше да расте толкова бързо
когато бива подрязана..
но любовта ми е като
да си отрежеш ръката
повече никога няма да я имаш..
Имам висша степен по мазохизъм
докторантура по наивност
прага ми на болка
е безкраен
и после се оправдавам с това
че ставам по силна.
Каква е ползата на това да си силен
когато вечер не можеш да заспиш
от болката вътре в теб
която те хапе
и дращи
и стене
и се моли
и те превзема
и накрая вече не си ти.
Винаги когато почвам да бъда ,
да се превръщам в най възможното себе си
всичко се срива
и чудовището в мен вилнее
и го има онова "казах ти "
и "не ми пука за никой"...
и в един момент когато всичко е изгубено
и знаеш че не можеш да понесеш повече
се отказваш
и просто съществуваш
нараняваш се външно
за да замаскираш вътрешната болка
която води до
сътресения и кръвоизливи
искам да съм фауст
искам да съм фауст
искам да съм фауст
вземете ми сърцето
моля ви се бе!