Dragon chasers




Понякога когато има само тишина
и часовникът тихо тиктака
скривам се вътре в себе си
така сама
и прекършвам си ребрата..
а под тях едно самотно сърце
портокалово , механично и чака
пълно със думи , мастило , смола
за цялост
а не за украса..
а декември отвън си бучи
заскрежа ми чак до стъклата
не стига , че с мъгли ми тежи
и на студено ми мирише косата..
не стига , че го нося за шал
и превърнала съм се в начумерена зима
красива е отвън
а от вътре мълчи
и в себе си на топчица се свива..
когато цялата имам вкус на хлад
и когато съм още гладна
но не за храна , а за бряг
на който ще бъда достатъчна.
и ти ще ме видиш , истинската мен
онова прекрасно златно лято
ще видиш не сняг , ами криле
ще видиш приказка , но не кошмарност
защото знам , какво показвам винаги
но има пластове , хиляди , купища
а без тях , съм какво -
чудновато малко безумие
оставам само
по думи
по плът
по чувства
и нищичко повече
когато ме гледаш , не виждаш , защо ?
а пък цялата съм тук
и съм някак наистина..

my heart skips a beat




думите ми са пръст
думите ми са барут
думите ми са зареден пистолет
един магнум 44ти калибър
с който се разстрелвам
толкова пъти ,
че не знам как още живея.
дишам наобратно
и съществувам като един
развален часовник
тиктакам , стрелките се въртят
и поне два пъти в денят съм правилна.
сърцето ми има камера , да!
има предсърдия , да!
и вътре има само лед
само зима
само студ
не изтласка кръв, само болка.
24/7 вливайки се в кръвта,
разпространявайки я , като проклета болест ,
заразявайки всичките ми органи с нея.
Мозъкът ми страда също,
съзнанието ми е в криза
на ръба си е
и би се самоизвадило,
самата аз бих се
саморазпарчетосала.
всички късове бих изгорила
всяка част погребала
и така със зората на новият ден
ще започне
новата ми смърт
все така отначало..

Bitterness the star





Разбивам себе си досущ , като вълна
и все така безстрашна следвам края си
не вярвам в хорски думи , нито в любовта
защото имам , като доказателства , прекалено много белези.
И днес и утре все повече
ставам непозната и за себе си ,
умря една вълна , и после още една
докато не остана никакъв океан из сърцето ми.
Изтече водата , изтече кръвта
изниза се дъха , духа и всичко цяло
сега имам само крива празнота
и едно полу мъртво , полу живо тяло.
И смисъла изчезва , точно като дим
не мога с ръце дори да го обхвана
и става някак толкоз непроследим
губя се във нишките на мрака.
Един часовник , вътре в мен
отброява и непрекъснато ме притиска
сякаш казва "няма време , чуваш ли"
"скоро няма да можеш да обичаш ?! "
но аз забравих ,
забравих и какво
забравих
що значи да живееш за нечия усмивка
и нежен допир радостен ,
аромата на някой , примесен със целувка.
И днес , и утре , до безспир
всичко е илюзия , зрителна измама
където уж наред е и нали,
а вътре все едно обир е ставало
счупени стъкла и хиляди парченца -
някогашната ми пълна цялост
сега само хаос един като гарван на пир
се гаври с трупа на душата ми , смазана..

"- Нещастен съм като камък - продължавам аз , като съкращавам разстоянието , което ме дели от непоправимото. - Не , по- нещастен от камък , защото никой не изоставя камъка и камъните не умират.. "

Love me the right way




искам да се саморазкъсам
самоизям
и да изплюя парчетата ненужни после
и без това всеки друг го прави
защо и аз да не си го позволя.
Запълвам съзнанието и времето си
с хора
които не чувствам
на които говоря
но никога не чуват истинският смисъл на думите ми.
Целувам устни , които не усещам
прегърщат ме
желаят ме
имат ме
какво имат ?
създанието без пулс
без дихание
създанието с безкраен глад.
Гладна съм
и ме преследва онзи тип глад ,
който не мога да задоволя
нито с хора , нито с думи
нито с погледи или светофари
малка кола съм в големият поток
малка рибка в огромният океан
и всичко това докато не се разгърна
сама по себе си в такъв
не погълна нечии свят
и после се чувствам доволна
заради болката която причинявам
и щетета която нанасям.
Аз съм безскрупулна
аз се мразя
и после се обичам
аз си хапя устните до кръв
за да усетя , че още я имам
че не съм някакво мекотело
че може да почувствам болка
различна от онази саморазрушителна крайност
върлуваща , като проклета чума
из вътрешностите ми
из органите
през които поетично чувствам
но само наужким..
истината е че отдавна
спрях да бъда
и сега живея
в жалката си обвивка
на онова което можеше да бъда..
погребвам се хиляди пъти на ден
и никога не е достатъчно
колко по мъртва може да стана?!!?!?!?

Passive




оплитам се във рамките на нищото
на спомените
и отминалите думи
в които имаше искрица чувственост
и доза вяра ,без илюзии
когато шепота ми
беше повече от вятър
минаващ и посичащ , шепа шума
и не бях толкова блуждаеща
не бях безумна , изпълнена с безумия..
а те вече са ми и въздуха и всичкото
и сънищата
и прегръдките
и чувствата
и онази непривична за самата мен
наивност
която ме обрича на проклетото му нищо..
и бягам
и галопирам
и се скитам
скитница в самата ми есенция
скитница и навсякъде прозирам...
цялото ми тяло
е покрито със пробойни
резултат от остри думи
и жестоки хора
обаче някак са невидими
и само аз ги чувствам и изболвам..
и някак нямам сили даже и
да я усещам болката
преобърнала съм се
в една жестока , безмилостна апатия
нагоре и надолу все я чувствам
а най безкрупулна ме ръчка
във ребрата ми
а от ляво , няма нищо
там стои една безчувственост..
изгаснал пламък
кривост и навъсеност..


"ЕДИН ДЕН нещастието влезе в моя живот
и аз като глупак така и
не можах повече да го прогоня от там..."

Deafening silence



из пустинята на моето съзнание
всички са бездомници и просяци
и аз съм точно толкова
бездомна и недупостимо просеща
и аз съм толкова окаяна
душата ми е станала на дрипа
и пусто , изяжда ме проклетото страдание
и някак много крив ми е дори и щриха..
преди умеех да съм повече ,
а вече нищо не остана
страх ме е на глас да го изкажа
но изглежда просто се предадох
и оставих се на порочната циничност
на едното безразличие
и когато няма плът а просто камък
и не съм никак никак поетична..
преди усещах всеки удар
а сега изчезнаха туптежите
и вали и святка над света ми
удавиха се надеждите заедно с копнежите..
любовта ми , ми е доста чужда
изгоних я със викове
прокудих я толкова далече
и сега толкова тихо е..
от онази тишина , която просто те дращи
която изсмуква без жал
и се разгръща в кошмари
докато сам не се превърнеш в кошмар
в която трудно се мълчи
и се чувстваш неудобно
и от себе си дори
някак си безподобно..
и ако още малко забраня си
може би ще спра да чувствам
и без това вече съм машина
изпълнена с абсурдност
и вярвай ми по тъжна съм от камъка
по тъжна съм от нещо счупено
и живея с призраци в замъци,
замъците на неистинното..



"да се опиташ да се самоубиеш ,
след като си мъртъв , си е
чисто губене на време.. "

Iris




И някак си , не мога да обичам вече никак
заключих си обичането някъде в кутия
и превърнах се от Петя ,в просто призрак
спрях да изговарям думите , само умея да ги трия..
и какво ми остава във този Ноември
освен да бягам
освен да бъда всичко което не съм
а аз съм нищо , от това ,което казват
всичко друго , останалото , съм...
изглежда винаги ще съм просто не обичане
просто сянка , просто празен смях
колко пъти себе си изплаках
и още имам сълзи и още имам плач..
и още имам от онези болки - неутешимите
които ме ръчкат без жал
които света ми превръщат в пустиня
денят ми във нощ
сънят във комшмар..

(до себе си) а.к.а schizophrenical

Колко , колко , колко пъти , Петя?
колко още хора и мечти
ще изгубиш , ще изчезнат
колко образи , колко "любови" и дни
в търсене на Онзи,
който не съществува
т.е не е съществен в собствената си илюзия
не е естествен и го няма
към тъгата поредната прелюдия..
за да си докажеш ,
че можеш да си повече себе си
колко трябва пъти да се отказваш да обичаш
питам себе си питам и другата в мене
питам и оставам все толкова объркана..
все толкова побъркана
все толкова на края
все толкова изгубена
все толкова маскирана
хелоуин мина , но маската в мен
остана залепнала
и в собственото ми лице , превърнала се..


p.s Another one bites the dust..

Pitiful





На ръба на чувствата си ,
някак си ,съм се отказала
да повярвам
да издишам
във глухата ви суета.
И никак не намирам хората
за нещо повече
от сган събрана в пустошта.
Есен е , но ми е толкова студено
от този тип студ ,
който ми измокря костите
който задава неприятните отговори
и не чува въпросите..
Вярата ми даже до ъгъла не стига ,
отказах се от нея , заедно с емоциите
и се усещам все повече фалшива
зад стените си , зад строфите..
А сърцето ми отдавна атрофира ,
затова съм толкова побъркана
и някак се гипсирам
нямам дъх , не виждам , безмълвна съм.
Лош сън съм ,
за това те моля , събуди се ,
преди да си в окото на бурята
преди кошмара ми да те погълне
преди да усетиш лудостта на едното безумие..
неспособна съм
и много недостатъчна
сама за себе си не си достигам
освен сърдечната ,
усещам се упадъчна
след всяко дъно казвам стига,
а никога не достигам до последното
винаги имало и повече
и още
и никоя надежда или измислица поредна
не ми помага
да заспивам по лесно нощем..

единствено разбирам се със нищото
а то ме гали
даже ме обича,
целува ме
и ми държи ръката
утешава ме
и до безкрайност ми се врича..
и аз съм негова
винаги такава съм била
винаги , завинаги , безкрайна , нищо!
такава , която
даже не успява
да се пребори със демони
собствените си!
ах колко , колко ,иронично е..

Boogie man




И стоя пред огледалото си
Фауст си разигравам
и с Дявола си водим диалог
душата си поставям аз пред него
и да вземе чувствата ми - най големият порок!
Защото нямам вече достатъчно туптежи
всичко под ребрата ми умря
и като едно угаснало огнище
няма дори едничка искра..
нямам нито усмивки вече
нито блага дума
нямам смях
а камо ли любов
гори из тялото - затвор , проклетата омраза
и прегазва всичко
до дебрите на онзи ад , на онзи терор
ада в който гния до изнемога
който е денят ми , и ноща
който хапе , като бясно куче
и изтормозва
остатъка от скъсаната ми душа ?!
и не мога да мисля от болка
не мога стон дори да издада
бутлирам в себе си кошмара
надявайки се по този начин уж да се спася...
а той е шала ми
и ме задушава
той е примката около врaта
която все повече и повече се пристяга
и знам че от отдавна не съм жива
но не мога и да умра..
заклещена между собственият си ад
и това което за рай минава
заклещена между четири стени
часовника просто си отброява
всички онези призраци ,
пародии , бледи на мене си..

"this is everything thats ripping you apart
but you act like its just a little scar "

Black winter day


Ако болката ми можеше да вика ,
би крещяла до полуда..
Ако бях , нещо повече от вихър ,
една свободна , волна птица..
Но винаги ще бъда зима ,
в гърдите нося си един декември ,
бяла , скована пустиня
със сняг в дробовете и в себе си.
Пулсът на айсберг е , и една тишина
там живее,
Там е - и от ляво , и от дясно ,
камък в гърдите
и един кошмар душата пристяга на тясно.
Стоя на спуснати завеси и мрак ,
нямам очи за тази реалност,
която бавно навива се и троши ,
гръбнака ми , заедно с моята цялост..
А , аз съм тъжна,
изгасна моят плам ,
като счупен стълб стоя из мрака ,
избяга от тялото мойта душа
и сега само механично тиктакам..

Space bound

А колко много думи из душата ми се бият
и се борят една със друга
омразата души ,като някаква хрътка
а любовта иска да избяга , била вече луда.
А аз ,
чувствам се като празно огледало
няма вече ничии образ
прашно , прашно , прашно е изцяло
пък самата аз превърнах се във спомен, тъжна песен..
И малко повече този юли във мене все така страда
за лятото , за теб , за морето
за слънцето , за пясъка , за искрата
плъзнала се от ляво на ребрата , тоочно из сърцето ми.
Но беше мъничка , искричката ,
не успя да пробие даже дупчица
да стигне по дълбоко , из морето ми
не успя дори да го преплува..
И се удави , тялото и мъртво се носеше
така и онова , което изпитвах към теб
сега ми носи една неприятна носталгия ,
която сякаш с пръчка боде те
и не си виновен , никак даже ,
напомни ми , че всички сте еднакви
не заслужавате нищичко ,
ни най малко обаче ,
искрицата плъзнала се ,
и се разбила ,
из рифовете на сърцето ми..

Nobody knows me I'm cold
Walk down this road all alone
It's no one's fault but my own
It's the path I've chosen to go
Frozen as snow I show no emotion whatsoever so
Don't ask me why I have no love for these motherfucking hoes

Love aint

Никога не мога да съм правилната,
винаги съм грешната , тотално сбърканата
Единствена , само че за себе си
за другите навярно съм побъркана..
И нямам вече кости , само празно тяло
развален часовник намясто на сърцето
Зима в дробовете , студ и влага ,
две бодливи рози , там където са ръцете ми.
И да , навярно не мога да обичам ,
щом вирея само със зимата във себе си
но умея да се преструвам , да се целувам с вятър , и с виелици..
Същноста ми , ми е дива,
един самотен вълк съм във есенцията си
и навярно безпредметна ти се струвам , такава каквато не може да стопли ръцете ти..
Но да знаеш , че и вълците чувстват ,
но това само луната го разбира,
под нея вия , разказвам , препускам
и под нея се крия..
А тя ме разбира , както ти не можеш ,
и под нея си ближа аз раните ,
защото и постъпките може да са остри ,
дори да не желая да призная..
И сега остава ми само да хапя,
да нападам , всеки който е прекалено близо
така че , спазвай ми дистанцията
неопитоменият вълк не го е грижа..

Parade of the dead



Вече съм скарана с думите
спрях изобщо да ги искам
нито те мене , и така ,
от просто , ужасно безумие
превърнах се в пустинна буря.безвремие.тъга.
Душата ми е пълна с отломки
и нечии слова безиразни ,
такива , които са като дим
безплътни , коварни , неискрени!
И никак не вярвам вече в хората ,
ужасни , студени влечуги са
жалкото е че вече свикнах и с болката
така че , давай животе , усилвай я
накрая просто спирам да я чувствам
накрая не чувствам и себе си
защото изгубих вяра и в чувствата
загубих си вярата , загубих сърцето си..
И не мога да бъда ничии рай
нито да бъда спасена
защото сама съм си един безкраен край
и в това че повече мразя от колкото искам
е същината на проблема..

Ghost in the machine


Призраците на отминалите аз
доволно помахваха от огледалото
и някъде тъмни мисли оцветяваха нощта
със черните си , натежали багри
и там, във едничкият затвор -
малкото ми прашно тяло ,
със своят прекрасен и топъл загар
обратното на студеният му интериор
оплакваше изгубената цялост.

И високо , далече , тази проклета луна
придаваше особен чар на моят траур
с голяма доза от онази тишина
утешавах своят разум
или поне малкото останало от него
защото се смятам за чисто безумна
живея и дишам , храня се аз
от малки и диви лудости , изкривени безумия.

***** ****** *****

Пръстите сами имаха гръд
и следваха своето собствено темпо
във всеки от тях по едно малко сърце
диктуваше техните действия
думи облечени в цвят
повечето черно-бели
имаха своя собствена визия ,
даже и глас
бяха във мен , и без мен , и със себе си.
И просто ми иде да се разкрещя
да забивам по пирон за всеки недостатък
някак си чувствам се една
за себе си дори недостатъчна.
Бедните ми малки хриле
просто изсъхнаха вече
не ми е нужен вашият проклет океан
мога да дишам и без него.
Ако трябва да , ще умра
и без това ми е леко безразлично
в моята безумна тишина
не вирее , не живее , няма НИЩО!

Down to none




Безразличието яде те като червей
а тялото ти превръща се в гротескна мърша
и когато е късно , привечер
и света ти залязва и се стъмва..
а не-вярата на вратата ти хлопа и вика
и със студените си пръсти съмнението се прокрадва
и вътре надълбоко се намъква.
чак душевно те изрязва..
А пък дълбините са ми черни , черни , безпощадни
някакви ужасно празни бездни
пълни са до горе със кошмари
и преследват ме дори на трезво..
Мрака се омотава като шалче
лягам си , ала ми е толкова студено
студът обаче е вътре в мен
облечена съм цялата с виелици..
Дъгите ми са дефицит
ходят ми тъмните тонове
чувствам се като натъпкана със динамит
но фитила още непокътнат е..

Death is certain




Животът ми непрестанно се преобръща ,
чувствам се като някоя проклета каруца
камачетата постоянно се заяждат
и не спират света ми да обръщат.
А всеки уж ме познавал
и знае каква трябвало точно да бъда ,
как да изглеждам , да виждам , да мисля
как да ги гледам , говоря , и , о да, как да подреждам
как да съм мила , учтива ,много възпитана
и никога груба ,
о да никога груба
как да се усмихвам и да поглеждам
каква да бъда , да , каква да бъда!?
И как моето черно всъщност си било напълно бяло
и как живея в ужасни заблуди
а не знаят те , не знаят нищо
за океана , за глада му , за хапещата буря
океана ми , тоест водите му са тъмни
и гладни , със мъртвите си течения
душата му , като някой път е стръмнна
и постоянно се храни със съмнения.
а и аз съм гладна , да ужасно гладна
пък моята храна , често бива точно обратното на вярата
и тази надежда за която всички говорят ,
просто не я виждам никъде , не виждам я!
и забравих къде точно , трябваше да търся
тялото ми заприличало е на някакво гробище
вътре в себе си погребвам всичко
особено угаснали копнежите..
но пък сърцето ми е силно и не се предава
и напук на всички , бие , бие ,бие , борец е!
и следва винаги мечтите си
независимо проклетите последици.
и знам само каква не желая да бъда
и колко безполезно е да опитвам да съм
защото се чувствам фалшива, неестествена
и не мога , не мога , не мога..брутално е!

Unspoken



Да обичам или да не обичам
дилемата на моят пуст живот
когато сама си се обричам
и живея в от думи затвор.
Красиви думи са , ала неистинни
или несъществуващи дори
когато на часовник съм заприличала
и отброявам подобия на себе си..
когато викам уж , а няма звуци
само отброява проклетата стрелка
не е и тази аз , нито предишната
защото всички умряха до една..
не виждам , кое е същественото
че губя себе си или това
което почвам да отричам
каква щях да бъда или пък съм била.

Lovely , lovely bloodflow



Мислите ми са прашинки пясък
опитваш се да ги хванеш
а те изтичат през пръстите ти..
Tакава е и любовта ми ,
не може да я впрегнеш ,
да я вчесваш ,
да я пипаш ,
тя не е кон!
Въпреки че подобно на него
е самата свобода.
Тя е там и в същото време я няма.
Тя е там , където никой не я търси .
Когато никой не вярва в теб ,
тя е там и те утешава ,
защото тя никога не е спирала ,и да
вярвала е в теб и то много повече
от факта защото си ти..
Любовта ми не е претенциозна
и няма нужда от заучени фрази
и красиви думи.
Тя търси истинност.
Тя търси това , което не показваш на другите ,
което същност си ..
Има много видове любови ,
а моята е от тези ,
които обичат да се будят рано сутрин
само и само да те погледат как спиш
и да се сгушат отново до теб .
Тя е такава , каквато е .
Не бива да пожелаваш от нея да е друга ,
защото ще се изплаши
и никога няма да се върне и да бъде твоя .
Не можеш да я накараш да е твоя
сама трябва да го поиска .
Тя е като една малка лисица
и обича да бяга през златните полета
които не са с цвета на косите ти ,
молейки да бъде опитомена
и после страдайки от липсата ти..
Не бива да и се сърдиш ,
моята любов е естествена
и ако я имаш цялата
тя ще стане една константа..
а сега е просто една теорема
чака да бъде доказана..


"- Разбира се, че те обичам - каза цветето. - По моя вина ти нищо не разбра. Това няма никакво значение. Но и ти беше глупав като мен. Дано бъдеш щастлив... Остави този похлупак на мира.

Не го искам вече!
- А вятърът...
- Не съм толкова настинала... Хладният нощен въздух ще ми се отрази добре. Аз съм цвете.
- А животните...
- Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници. Сигурно ще бъде много хубаво. Ако не са те, кой ще ме посети? Ти ще бъдеш далеч. А от големите животни не ме е страх. И аз имам нокти. И простодушно показа четирите си бодли. После добави:
- Не се бави, неприятно е. Решил си да заминеш. Върви.
Защото не искаше той да види, че плаче. Беше много гордо цвете..."

Through the glass



И нека съм проклета
за дето непрекъснато за теб си мисля
и ти превзел си всяко пусто късче
и нека се разкъсвам от фалшивите ти думи
превърнали се в яростни безумия.
и дори и думите могат рани да правят
особено когато са неистинни и празни
дори и те следи надълбоко оставят
а надеждите разяждат се , ужасно е.
и всеки сън е призрак от отвъдното
изпълнен с усмивките ти и запомнящите се докосвания
вплитат се навътре всичките абсурдности
и се чувствам някак нескопосана
като малко момиченце
свито във ъгъла
иде ми да се сгуша и да плача
обаче сълзите ми се губят
а съм толкова , толкова изплашена.
връщам се отново назад
и отново вътре в себе си
където до болка съм си позната
и е пълно със белези
където доста честичко е мрак
и виреят много плевели
мъртъв е всичкият цвят
мъртви са всички копнежи и
там където няма вода
няма и какво да никне
там където се изчерпва света й
и няма и кой да вникне..
гръдният ми кош е като стъкленица
вътре има повече от предсърдия и камери
чувствата ми отпечатват се в зеницата
макар че и иначе просто прозира..очевадно е.

How do you feel? That is the question
But I forget you don't expect an easy answer
When something like a soul becomes initialized
And folded up like paper dolls and little notes
You can't expect a bit of folks

So while you're outside looking in
Describing what you see
Remember what you're staring at is me

She wants a revange..



Разхождам се във своята пустиня
и някак ми бива уютно
без думи , без глас и без мисъл
се чувствам удобно свободна..
и всеки твърди че уж ме познава
а вътрешният свят ми бушува
и струва ми се нередно и жалко
защото там тегне разруха.
Кое опознаха по- точно , се питам ?
руините , светкавиците или морето
което постепенно превърна се в бездна
ужасяваща , гладна и бедна..
разтварям се като хапче в нея
обаче болката не спира
днес малко вятър съм
утре по малко
и така постепенно загивам
мога да броя до сто и наобратно
но винаги забравям пътя за вкъщи
там където съм повече от вещ
и където сърцето ми не стене , нито се мръщи..