Огледално изкривен свят
и празни улици
прашни табели
глухи светофари
нями пътища
хора с ями вместо очи
и часовници вместо сърца
не искам да
съм тук!

Ходя отново
или се връщам
за пореден път
опитвам се да откъсна
маската от лицето си ,
прекалено късно
вече няма маска
има едно лице..

Съблякох душата си
и някой я раздра
часовника в гръдта ми
се счупи
и сега не е нищо повече
от една вехтория
дори не знам
как бих го определила
какво съм аз..

Твърде много въпроси
и все още няма отговори
"забрави за границите"
границите на кое
на паралелно изградения
от страх свят
"кажи на страха да не се
страхува от себе си"
монотонна празнота
липасата на нещо
което искам да намеря
"когато се събудя
започва моят сън"
и отново объркване
между всички хора
студ , граници
часовници и грешки.

Не искам грешки
не искам етикети
не искам напразни прогнози
за времето
за бъдещето
за мен?

Не искам да викам
и да няма кой да ме чуе
нито липсата заседнала някъде
вътре в мен..
изрезки на хора
изрезки поместени в мен.
Не искам да знам
чуваш ли ме
не искам да слушам
нито дума от това
което би казал
защото не съм онова
за което ме мислиш
нито някога ще бъда.

Някой искаше да
показвам чувства
някой искаше
да чува мили думи
някой..
не можах
да превъзмогна онова в мен
и не излъчвах нищо
друго от студ и мрак...

Не можех да покажа
не можех..
и бяхах
и се криех ..
черупката ми беше олющена
но все още здрава
дори след толкова много удъра
и все пак..
ще взема мокрият суитчер
маската на лицето ми
ще показва всичко друго но
не и мен
и нека съм добре..